Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (34)

32.

Небаил Лабабити гледаше ядрената бомба на пода в апартамента близо до Странд с въодушевление, примесено със страх. Беше безчувствен предмет — основно метал и няколко медни жици, — но предизвикваше страхопочитание и усещане за надвиснала опасност. Бомбата беше повече от неодушевен предмет — тя имаше живот. Като картина или скулптура, заредена с живителната сила на своя създател, бомбата не беше просто парче метал. Тя беше отговор на хорските молитви.

Щяха да ударят право в сърцето на британците.

Мразеха ги, защото бяха откраднали артефакти от пирамидите, бяха потискали жителите на Близкия изток и се биеха рамо до рамо с американците във войни, които нямаха право да водят. Лабабити беше право в бърлогата на лъва. В самия център на Лондон. Ситито, където живееха банкерите, които финансираха потисничеството; художествените галерии, музеите и кварталът с театрите бяха съвсем близо. Даунинг Стрийт номер десет, Парламентът, Бъкингамският дворец.

Дворецът. Домът на кралицата, древният символ на всичко, което презираше. Разкошът и церемониалността, лицемерната добродетелност и формалната вежливост. Скоро всичко това щеше да изгори в пламъците, предизвикани от меча на исляма — и когато всичко свършеше, светът никога вече нямаше да е същият. Сърцето на звяра щеше да бъде изтръгнато. Почитаната земя, пълна с история, щеше да се превърне в гола пустиня, където нямаше да има човешка душа.

Лабабити си запали цигара.

Малко оставаше. Днес по някое време младият йеменски войн, който се беше съгласил да понесе бомбата към мишената, щеше да пристигне в града. Лабабити щеше да нахрани и напои момчето. Да му осигури курви, хашиш и всякакви лакомства. Не можеше да не го направи за човек, готов да даде живота си за каузата.

Щом момчето се аклиматизираше и научеше пътя, Лабабити бързо щеше да се оттегли.

Важното при водачеството, помисли си той, не беше да умреш за страната си — а да накараш други мъже да умират за теб. А Небаил Лабабити нямаше никакво намерение да се превръща в мъченик. Когато бомбата избухнеше, той щеше да е прекосил Ламанша и да се намира на безопасно място в Париж.

Чудеше се само защо нямаше никакви вести от Ал-Халифа.

 

 

— Не знам как сме го пропуснали — притесни се Роджърс.

— Няма значение — успокои го Мидоус, — сега имате регистрацията на камиона. Открийте на кого е и ще намерите и бомбата.

— Мога ли да взема касетата? — помоли Роджърс.

Мидоус не се издаде, че е накарал писателя да направи две копия и че едното е на сигурно място в предоставения им рейнджроувър.

— Разбира се — отвърна той.

— Мисля, че можем да поемем от тук — каза Роджърс, възвръщайки увереността си. — Ще се погрижа шефът ми да уведоми началника на американското разузнаване да ви похвали за приноса.

Постоянната борба между хора и служби беше факт. Роджърс сигурно бе предупреден от шефовете си, че каквото и да става, МИ-5 трябва да си припише заслугите за намирането на бомбата. Мислеше си, че новите доказателства ще им помогнат да се доберат до нея, и се опитваше да избута Корпорацията на заден план.

— Разбирам — обади се Сенг. — Има ли проблем да задържим роувъра още няколко дни?

— Не, разбира се, ваш е — отвърна Роджърс.

— Нещо против да разпитаме собственика на бара — попита Мидоус, — за да приключим случая?

— Измъкнахме всичко, което можахме от него — рече Роджърс, като се замисли за миг над молбата, — така че не виждам какво лошо има.

Той извади мобилния си телефон, за да съобщи регистрационния номер на вана, после отправи въпросителен поглед към американците.

— Благодаря ти — кимна любезно Сенг и направи знак на Мидоус да вървят към рейнджроувъра и да оставят Роджърс сам.

Англичанинът им махна за сбогом и набра телефония номер.

Мидоус отвори вратата и седна зад волана, докато колегата му се настаняваше на седалката до него.

— Защо му даде касетата? — намръщи се Сенг, когато затвориха вратите.

Мидоус посочи към копието на пода, после запали рейнджроувъра и направи обратен завой.

— Да посетим собственика на кръчмата — предложи той — и да видим какво друго можем да открием.

— И ти ли си мислиш същото като мен? — подхвърли Сенг няколко минути по-късно, докато спираха пред бара.

— Не знам — вдигна рамене Мидоус. — Има ли нещо общо с мотора, който беше на касетата?

— Да се обадя ли да го проверя — попита Сенг, — докато ти се бавиш вътре?

Мидоус слезе от рейнджроувъра.

— Имаш дяволски добра памет — изтъкна той.

Сенг вдигна дланта си, цифрите бяха записани с химикалка.

Мидоус затвори вратата и се запъти към входа на кръчмата.

 

 

Дърветата в парковете Сейнт Джеймс и Грийн, които се намираха близо до Бъкингамския дворец, бяха голи и заспалата зимен сън трева бе покрита с дебела слана. Туристи наблюдаваха смяната на караула и от устните им излизаха облаци пара. Един мъж на скутер слезе по Пикадили, после зави при Гросвенър Плейс и мина бавно покрай езерото в парка на двореца. Продължавайки нататък, той зави на ъгъла по Бъкингам Палас Роуд към кръстовището с Бърдкейдж Уок. Отби встрани на пътя до езерото в парка Сейнт Джеймс, записа за колко време беше дошъл и какво е уличното движение.

После пъхна малкия бележник обратно в джоба на якето си и изпърпори нататък.

 

 

Кабрило провря главата си през прозореца на ретро автомобила. Преди един час, когато минаваше през Бен Невис, най-високата планина в Шотландия, беше настигнал вана. Сега, докато колата пухтеше през Грампианските планини, ванът отново беше дръпнал напред. Скоро трябваше да се случи нещо. Кабрило очакваше всеки миг да види Адамс с хеликоптера, британската армия или военновъздушни сили, дори полицейска кола. Сигурен беше, че „Орегон“ изпраща помощ — беше невъоръжен в немощен ретро автомобил.

Със сигурност все някой вече беше разбрал къде е.

 

 

На борда на „Орегон“ се опитваха да решат проблема, но нямаха кой знае какъв успех.

Корабът още се намираше на сто мили от Кинеърд Хед и се движеше с пълен ход на юг. След няколко часа щеше да стигне до Абърдийн, след още няколко щеше да мине покрай Единбург.

— Добре — провикна се Касим в командната зала към Ханли. — Адамс докладва, че има достатъчно гориво на борда, за да успее да стигне до летището в Инвърнес. Щом кацне, ще напълни резервоарите догоре и ще тръгне по пътя на юг.

— Какъв ще е обсегът му? — попита Ханли.

— Чакай — помоли Касим и повтори въпроса на Адамс. — По-голямата част от Англия — предаде после отговора, — но няма да може да стигне до Лондон без презареждане.

— Трябва да приключим операцията преди това — изтъкна Ханли.

— Добре — извика Касим, — Адамс каза, че е запалил двигателя.

— Кажи му да следва пътя, докато не намери Кабрило.

Касим повтори заповедите.

— Рече, че мъглата е дебела като зимно палто — предаде Касим, — но ще лети точно над шосето.

— Добре — кимна Ханли.

Линда Рос се приближи към него.

— Шефе — рече тя, — двамата със Стоун пренастроихме проследяващата честота на бръмбарите върху метеорита. Сега получаваме по-силен сигнал.

— Кой монитор?

Рос посочи към този в дъното.

Метеоритът беше стигнал почти до Стърлинг. Скоро шофьорът на вана щеше да издаде намеренията си със завой на изток към Глазгоу или на запад към Единбург.

— Свържи ме с Овърхолт — нареди Ханли на Стоун.

След няколко секунди Овърхолт се обади по телефона.

 

 

— Накарах британците да завардят пътищата преди Глазгоу и Единбург — уведоми го Овърхолт — и да претърсят всички ванове.

— За щастие пътищата, по които може да мине ванът, не са толкова много — отбеляза Ханли. — Трябва да успеят да го заловят.

— Да се надяваме — рече Овърхолт. — Сега нещо друго, обади ми се шефът на МИ-5 да благодари на Мидоус и Сенг за работата, която свършили по проблема с ядрената бомба. Явно Мидоус е открил видеозапис с регистрационен номер, който според тях ще ги отведе до бомбата.

— Радвам се — отвърна Ханли.

Овърхолт направи пауза, после добави:

— Също така официално ме помолиха хората ти да се оттеглят — искат да поемат нещата от тук насетне.

— Ще кажа на Мидоус и Сенг, когато се обадят — отговори Ханли.

— Макс, ако бях на твое място, нямаше да бързам да им вдигам телефона.

— Разбрах намека, господин Овърхолт — подхвърли Ханли, преди да затвори.

— Овърхолт казва, че британците искат Мидоус и Сенг да се отдръпнат и да ги оставят да се оправят с изпусната ядрена бомба — съобщи Ханли на Стоун.

— Трябваше да ми кажеш по-рано — престорено се затюхка Стоун. — Току-що се обадиха и ме накараха да проверя регистрационната табела на един британски мотор.

— Намери ли собственика?

— Име и адрес — ухили се Стоун.

— Какво друго искаха?

— Пуснах по факса няколко досиета на лаптопа на Мидоус. Линията, която използва, беше от телефонен номер, записан в указателя като кръчмата „Пъб енд Гръб“ на остров Шепи.

 

 

Мидоус беше разбрал много отдавна, че заплахите вършеха работа само когато човек имаше какво да губи. Агентите от МИ-5 и местните полицаи бяха дали на собственика на кръчмата ясно да разбере какво може да се случи, ако не им сътрудничи. Но бяха забравили да споменат какво ще стане, ако го направи. По-лесно се събират пчели с мед. Парите вършат по-добра работа за получаване на информация.

— Златен часовник, а? — казваше Мидоус точно когато Сенг влезе вътре и му кимна.

— „Пиаже“ — допълни собственикът.

Мидоус плъзна петстотин долара по бара, когато Сенг се приближи и седна до него.

— Какво искаш за пиене? — попита го Мидоус.

— Тъмно, отгоре със светло — отвърна Сенг, без да се замисли.

Собственикът отиде да налее бирата. Мидоус се наведе и прошепна на колегата си:

— Колко пари имаш?

— Десет — отвърна Сенг, имайки предвид хиляди.

Мидоус кимна и плъзна лаптопа, така че и двамата със собственика да виждат екрана.

— Срещу пет хиляди долара и сърдечните ни благодарности ще ти покажа няколко снимки. Ако познаеш мъжа, който е бил с капитана на кораба, ми кажи да спра.

Собственикът кимна и Мидоус започна да му показва снимки на известни съучастници на Ал-Халифа. Бяха превъртели десетина, преди собственикът да извика: „Стоп!“. Кръчмарят се втренчи съсредоточено в цифровата фотография.

— Мисля, че това е той — каза най-сетне.

Мидоус завъртя лаптопа така, че собственикът да не вижда. После отвори файла с личните данни на мъжа от снимката.

— Пушеше ли? — попита.

Собственикът се замисли за миг.

— Да, пушеше.

— Помниш ли марката? — продължи Мидоус, като показа на Сенг информацията, сякаш положението не беше на живот и смърт, а си играеха игричка.

— По дяволите! — изруга кръчмарят, докато се мъчеше да си спомни.

Мидоус посочи реда, на който беше отбелязано, че Лабабити има златен часовник „Пиаже“.

— Сетих се! — извика мъжът. — „Морлендс“ и имаше скъпа сребърна запалка.

Мидоус затвори лаптопа и се изправи.

— Плати на човека — рече той на Сенг.

Сенг бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пачка с банкноти, скъса подпечатаната лента, отброи петдесет и ги подаде на мъжа зад бара.

— Боб — извика на колегата си, който бе на вратата, — ти си ми свидетел.

— Даде му пет — потвърди Мидоус, — видях го с очите си.