Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (33)

31.

— По дяволите, прав си, проблем е — каза президентът на Лангстън Овърхолт.

Един час преди това британският министър-председател беше уведомил президента, че са открили капитан на кораб, грък, с радиоактивни изгаряния на по-малко от седемдесет километра от Лондон. Докато президентът и Овърхолт говореха, обезопасените линии между двете държави бяха прегрели от трескави депеши.

— Сътрудничим си и с руснаците, освен с Корпорацията, за да намерим оръжието — обясни Овърхолт, — но вече е стигнало в Англия.

— Това ли искаш да кажа на най-близките ни съюзници? — попита президентът. — Че сме опитали, ама нищо не е станало?

— Не, сър — рече Овърхолт.

— Ако човекът, който стои зад всичко това, събере ядрената бомба с метеорита, Лондон и околностите му ще се превърнат в пустош. И ако за ядрената бомба можеш да си измислиш някакво оправдание, метеоритът е наша издънка.

— Разбирам, сър — съгласи се Овърхолт.

Президентът стана от стола си в Овалния кабинет.

— Чуй ме внимателно — заговори той с ядосан тон, — искам резултати, и то веднага.

Овърхолт се изправи.

— Да, сър — рече той.

После се отправи към вратата.

 

 

— Кабрило още е по петите на метеорита — съобщи Ханли на Овърхолт по обезопасената линия, — поне според пилота на хеликоптера ни, който се обади преди няколко минути.

— Президентът е бесен — обясни Овърхолт.

— Хей, не сме виновни ние, британските изтребители закъсняха за купона. Ако бяха дошли навреме, метеоритът щеше вече да е в наши ръце.

— Според последното комюнике британците били приземили принудително чесната в Инвърнес и се канели да претърсят самолета.

— Нищо няма да открият — заяви Ханли. — Пилотът ни каза, че двамата с Кабрило видели пилота на чесната да пуска товар от едната страна.

— Защо Кабрило не е телефонирал — попита Овърхолт, — за да координираме помощта?

— Това, господин Овърхолт, е въпрос, на който не мога да отговоря.

— Уведоми ме веднага щом говориш с него?

— Да, сър — рече Ханли и линията прекъсна.

 

 

Ретро автомобилът друсаше като каруца, пълна със зърно. Тънките гуми, механичните амортисьори и някогашното окачване не можеха да се сравняват с модерните спортни коли. Кабрило караше на четвърта, напъваше докрай двигателя и ретро автомобилът вдигаше едвам сто и двайсет километра в час. Държейки с една ръка облицования с дърво по края волан, натисна отново сателитния си телефон.

Нищо. Сигурно беше от кацането — въпреки всички усилия да предпази устройството, то се беше ударило в таблото при приземяването накрая. Можеше да е и от зарядното — сателитните телефони изразходваха енергия колкото климатика на някой дебелак лятно време във Финикс. Какъвто и да беше случаят, Кабрило не можа да го накара да светне.

Докато изкачваше една височина, зърна вана няколко километра по-напред.

 

 

Еди Сенг погледна към Боб Мидоус, когато колата, карана от Мидоус, наближи остров Шепи. Самолетът амфибия на Корпорацията ги беше взел от „Орегон“ и ги беше докарал до едно летище в покрайнините на Лондон, където британското разузнаване МИ-5 им беше оставило брониран рейнджроувър.

— Изглежда получихме оръжията, които поискахме — каза Сенг, докато ровеше в найлоновата торба, която ги чакаше на задната седалка.

— Сега остава само да открием къде в Лондон се крие терористичната клетка „Хамади“ — уверено заяви Мидоус, — да намерим бомбата и да я обезвредим, докато председателят ни вземе метеорита, и готово.

— Звучи доста трудно.

— Давам му седем по десетобалната — прецени Мидоус, докато намаляваше, за да влезе в пристанището.

 

 

Сенг слезе от колата още преди Мидоус да загаси двигателя. Приближи се до върлинестия русоляв мъж и протегна ръка.

— Еди Сенг — представи се той.

— Малкълм Роджърс, МИ-5 — отвърна русият.

Мидоус беше излязъл от колата и се приближаваше.

— Това е партньорът ми Боб Мидоус. Боб, това е Малкълм Роджърс от МИ-5.

— За мен е удоволствие — рече Мидоус и му стисна ръката.

Роджърс тръгна към кея.

— Капитанът бил намерен в местната кръчма, горе на хълма. Според печата от митницата, акостирал е същата вечер.

— Радиацията ли го е убила? — попита Мидоус.

— Не — отвърна Роджърс, — първоначалната аутопсия показа следи от отрова.

— Каква? — попита Сенг.

— Още нищо не можем да кажем със сигурност — обясни Роджърс, — някакво паралитично вещество.

— Имате ли телефон? — попита Мидоус.

Роджърс забави крачка, извади мобилния телефон от джоба си и погледна въпросително.

— Обадете се на съдебния си лекар и му кажете да се свърже с Центъра за контрол на заболяванията в Атланта. Да ги помоли да му изпратят токсикологични профили за отрови от скорпиони и змии от Арабския полуостров и да види дали няма да съвпаднат.

Роджърс кимна, после позвъни. Докато говореше по телефона, Сенг оглеждаше пристанището долу. Имаше няколко стари товарни кораба, три-четири яхти и един катамаран, на горната му палуба стърчаха антени и два крана. Задната палуба на катамарана беше затрупана с щайги и електроника. Един мъж седеше на маса, заврял ръце в нещо като торпедо.

— Добре — рече Роджърс, — ще проверят.

Мъжете продължиха да се спускат надолу по хълма и стигнаха до дока. Тръгнаха по дъсчения кей, завиха и излязоха на друг док, разположен перпендикулярно на първия. На палубата на „Лариса“ се виждаха трима мъже. Със сигурност долу имаше още.

— Претърсихме всеки сантиметър — уведоми ги Роджърс. — Нищо. Корабният дневник е фалшифициран, но от разпитите на екипажа разбрахме, че товарът е качен близо до Одеса в Украйна и са карали с пълен ход дотук, без да спират.

— Екипажът знаел ли е какво превозват? — поинтересува се Сенг.

— Не — отвърна Роджърс. — Носели се слухове, че били крадени произведения на изкуството.

— Просто са доставили стоката — обобщи Сенг.

Мидоус погледна обратно към катамарана на другия док.

— Искате ли да се качите на борда? — попита Роджърс.

— Някой виждал ли е мъжа, който е излязъл от кръчмата след срещата с капитана?

— Не — поклати глава Роджърс, — там е проблемът. Не знаем нито кой е бил, нито къде е отишъл.

— Но капитанът не е носел бомбата със себе си в кръчмата — разсъждаваше на глас Мидоус, — значи или някой от екипажа е направил размяната, или е била открадната от кораба.

— Никой не е видял бомбата в кръчмата — рече Роджърс, — и капитанът е умрял там.

— И разпитахте обстойно екипажа? — попита Сенг.

— Ще ви кажа нещо поверително — каза Роджърс.

Сенг и Мидоус кимнаха.

— Направихме с екипажа неща, забранени от световната конвенция — казаха ни всичко, което знаеха — тихо съобщи Роджърс.

Британците не си поплюваха — гърците бяха изтезавани или упоявани, или и двете.

— И никой от екипажа не е направил размяната? — поиска да се увери Мидоус.

— Не — отвърна Роджърс. — Който и да е бил мъжът в кръчмата, имал е и съучастници.

— Еди — рече Мидоус, — защо не се качиш на борда на „Лариса“ и не провериш? Аз ще пообиколя наоколо и ще поговоря с мъжа на катамарана.

— Вече го разпитахме — намеси се Роджърс. — Малко е особняк, но е безобиден.

— Веднага се връщам — рече Мидоус и се запъти обратно към другия док.

Сенг махна на Роджърс и го последва на борда на „Лариса“.

 

 

— Сър, трябва да решим — каза Стоун, — Атлантическият океан или Северно море?

Ханли се втренчи в движещата се карта върху монитора. Нямаше представа накъде е тръгнал Кабрило, но беше дошло време да вземат решение.

— Къде е самолетът амфибия?

— Тук — и Стоун посочи светлата точка на картата, която показваше, че самолетът е над Манчестър и лети на север.

— Северно море тогава — нареди Ханли. — Мишената е Лондон. Нареди на самолета амфибия да тръгне към Глазгоу, за да помогне на Кабрило.

— Разбрано — рече Стоун и се пресегна към микрофона.

— Хали — обърна се през рамо Ханли към Касим, който седеше на една маса зад командния пулт, — какво става с горивото за Адамс?

— Не можах да накарам летището в Инвърнес да му го достави — отвърна Касим, — затова се свързах с една бензиностанция в Лох Нес и уредих да му докарат гориво в двайсетлитрови туби. Всеки момент ще са там. Сигурен съм, че Адамс ще се обади веднага щом ги получи.

— По дяволите! — ядоса се Ханли. — Джордж трябва да излети, за да помогне на председателя.

Линда Рос, експертът по сигурността и наблюдението на „Орегон“, седеше на масата заедно с Касим.

— Свързах се с британските власти и им казах каквото знаем — че бял ван се отправя на юг по пътя от Лохнеското езеро. Мислим, че превозва метеорита и че господин Кабрило го преследва в стар черен ретро автомобил марка Ем Джи. Пращат вертолети, но ще им трябва час и нещо да стигнат до там.

— Челинджърът не може ли да прелети и да докладва? — предложи Ханли.

За секунда се възцари пълно мълчание. Стоун вкара няколко команди и посочи към монитора.

— Такова е времето в момента в района — рече той.

Простиращата се мъгла изглеждаше като сиво вълнено одеяло. На земята в Северна Шотландия видимостта се измерваше във футове, не в метри. От въздуха скоро помощ нямаше да може да се окаже.

 

 

Халифакс Хикман беше бесен. След като нахока охраната, се обърна към шефа на смяната.

— Уволнен си — процеди през зъби.

Мъжът се отправи към вратата и излезе от апартамента.

— Ти — насочи обвинително пръст към втория по ранг след него, — къде е крадецът, който проникна тук?

— Хората ни го видели да се приземява една пресечка по-нагоре от „Дриймуърлд“ — докладва мъжът. — Прибрали го двама души в открит джип. Хората ми тръгнали да ги преследват, но електрическата уредба в колата им се развалила. Тогава ги изпуснали.

— Искам всичките ни хора да обърнат града и да намерят джипа — нареди Хикман. — Искам да разбера кой има наглостта да проникне в апартамента ми на върха на моя хотел.

— Веднага се залавяме, сър — бързо отвърна новоназначеният шеф на охраната.

— И още как! — сърдито се тросна Хикман, докато се отправяше по коридора към кабинета си.

Мъжете от охраната се изнизаха един по един от апартамента. И този път се сетиха да заключат вратата. Хикман набра един номер и се обади по телефона.

 

 

В кабинета си на борда на „Орегон“ Майкъл Холпърт подреждаше съдържанието на прехвърлените от Труит компютърни данни. Файловете бяха объркана смесица от корпоративни документи, банкови и брокерски сметки и холдинги. Или нямаше лични файлове, или не бяха успели да минат, преди връзката да прекъсне.

Холпърт пусна компютъра да търси ключови думи, после се загледа във фотографиите, които Труит му беше пратил по факса от гълфстрийма. Плъзна се със стола пред друг компютър, сложи снимките в скенера, после се свърза с компютъра на Държавния департамент и започна да претърсва паспортните снимки. Базата данни беше огромна и търсенето можеше да отнеме дни наред. Остави компютрите да работят, напусна кабинета и се отправи нагоре по коридора към столовата. Днешният специалитет беше „Бьов Строганов“ — любимото ястие на Холпърт.

 

 

— Сър — високо каза гласът по телефона, — задържани сме от ракетен разрушител на американския военноморски флот.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хикман.

— Наредено ни е да застанем в дрейф, иначе ще ни потопят — обясни капитанът на „Фри Ентърпрайз“

Планът на Хикман се разплиташе все по-бързо.

— Можете ли да им избягате? — попита той.

— Няма начин.

— Тогава се бийте с тях — нареди Хикман.

— Сър — високо заяви капитанът, — това е равносилно на самоубийство.

Хикман се замисли за миг, преди да отговори.

— Предайте се колкото е възможно по-късно — рече той най-накрая.

— Да, сър — отвърна капитанът.

Хикман прекъсна линията и се облегна назад. На екипажа от „Фри Ентърпрайз“ бе пробутана невярна история още от самото начало. За да ги накара да му сътрудничат, той им беше казал, че планът му е да използва метеорита заедно с ядрената бомба, за да атакува Сирия. После щял да прехвърли обвиненията за атаката на Израел и да предизвика голяма война в Близкия изток. Когато всичко приключело, Съединените щати щели да контролират района и тероризмът щял да бъде унищожен напълно.

Истинското му намерение обаче беше доста по-лично. Щеше да отмъсти за смъртта на единствения човек, когото някога истински бе обичал. И Господ да е на помощ на тези, които се изпречеха на пътя му.

Взе отново телефона и набра хангара си.

— Пригответе самолета ми за пътуване до Лондон.

 

 

— Здрасти! — поздрави Мидоус човека на палубата на катамарана.

— Здрасти! — отвърна той.

Мъжът беше висок, малко над метър и деветдесет, и слаб. Лицето му беше оградено от добре оформена козя брадичка и рошави прошарени вежди, а очите му бяха ясни и проблясваха, сякаш пазеха тайна, която никой друг не знаеше. Мъжът, който явно гонеше седемдесетте, все още бърникаше предмета с формата на торпедо.

— Мога ли да се кача на борда?

— За сонара ли идваш? — попита мъжът и се ухили.

— Не — отговори Мидоус.

— Добре, нищо, качвай се — покани го с нотка на разочарование.

Мидоус се качи на палубата и се приближи към собственика. Изглеждаше му смътно познат. Спомни си лицето му.

— Хей — възкликна, — ти си онзи писател, който…

— Пенсиониран писател — допълни мъжът, като се усмихна, — е, да, аз съм онзи писател. Остави това сега, как си с електрониката?

— Фурната ми още е на лятно часово време — призна Мидоус.

— Дявол да го вземе! — ядоса се писателят. — Прецаках платката на сонара и трябва да ми я оправят, преди времето да се проясни и да можем да излезем отново. Техникът трябваше да дойде преди час. Сигурно се е загубил.

— От колко време сте закотвени тук? — попита Мидоус.

— Четири дена вече — въздъхна писателят. — Още малко и ще трябва да се изръся за нови черни дробове на екипажа си — пробват местния букет. С изключение на един — отказал е пиенето преди години и сега набляга на кафе и пасти. Въпросът е: къде ги намирам тези хора? Експедициите са като плаваща лудница.

— О, да — припомни си Мидоус, — вие се занимавате с подводна археология.

— Не споменавай думата „археология“ на този кораб — пошегува се мъжът. — На тази лодка смятат археолозите за некрофили. Ние сме търсачи на приключения.

— Съжалявам — каза Мидоус и се усмихна. — Разследваме кражба на доковете, станала преди две нощи. Да ви е изчезнало случайно нещо?

— Ти си американец — рече писателят. — Защо ще разследваш кражба в Англия?

— От Агенцията за национална сигурност съм.

— О, да — засмя се мъжът. — Къде беше, когато пишех? Трябваше да си измислям всичко.

— Сериозно — настоя Мидоус.

Писателят се замисли за миг и най-накрая отвърна:

— Не, нищо не ни липсва. На този катамаран има повече камери, отколкото на снимачната площадка на Синди Кроуфорд. Под водата, над водата, долу в каютите с инструментите, доколкото знам, навсякъде. Взех я под наем от един филмов екип.

Мидоус се сепна.

— Каза ли това на британците?

— Не са ме питали — сви рамене писателят. — Явно за тях бе по-важно да ми обясняват, че не съм видял нищо, не че съм видял, де.

— Значи нищо не си видял?

— Не и ако е било късно през нощта — отвърна възрастният мъж. — Минавам седемдесетака, след десет вечерта трябва да има пожар или гола мацка, за да стоя буден.

— Ами камерите? — попита Мидоус.

— Те записват през цялото време — отвърна писателят. — Правим телевизионно шоу за експедицията — касетите са евтини, добрият материал безценен.

— Нещо против да ми ги покажеш? — подхвърли Мидоус.

— Само — каза мъжът и се запъти към вратата на кабината — ако кажеш „моля“.

След двайсет минути Мидоус получи това, за което беше дошъл.