Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (32)

30.

Ричард Труит-Дик преглеждаше файловете в компютъра на Хикман. Работата вървеше бавно, защото имаше купища информация. Накрая реши просто да се свърже с компютъра на „Орегон“ и да изпрати цялото съдържание от машината на Хикман. Установи връзка и започна да прехвърля данните на сателит, който насочи потока право към кораба.

После стана от стола пред бюрото и започна да претърсва кабинета.

Взе няколко листа и снимки от едно чекмедже, сгъна ги и ги прибра в джоба на якето си. Тъкмо преглеждаше библиотеката на стената, когато чу как входната врата се отваря и от коридора прозвуча глас.

— Чак сега? — попита гласът.

Нямаше отговор — мъжът говореше по мобилен телефон.

— Преди пет минути? — обади се отново, вече се чуваше по-силно. — Защо, по дяволите, не сте изпратили веднага охраната?

Стъпките по коридора се чуваха по-силно. Труит се пъхна в банята до кабинета, после претича през другата спалня от другата страна. Друг коридор водеше към всекидневната. Промъкна се бавно.

— Знаем, че си тук — рече гласът. — Охраната ми се качва. Блокирали са асансьора, така че най-добре се предай.

 

 

Ключът към добрия план е да предвидиш неочаквани възможности. Ключът към страхотния план е да предвидиш всички възможности. Данните от компютъра на Хикман се носеха през пространството право към „Орегон“. Три четвърти от информацията беше прехвърлена, когато Хикман влезе в кабинета. Труит бе пропуснал една малка подробност — забрави да изгаси екрана. Още с влизането Хикман видя, че скрийнсейвърът е изключен и някой е ровил в компютъра му.

Втурна се към него и го изключи. После провери и намери флакона от Вандервалд непокътнат в чекмеджето на бюрото.

 

 

Труит се промъкна във всекидневната. Плъзгащата се врата още бе открехната. Бързо прекоси помещението. Беше почти до вратата, когато се блъсна в една скулптура, тя падна и се счупи.

Хикман чу трясъка и се спусна по коридора.

Труит вече се беше проврял през вратата и излязъл на задната тераса, когато Хикман влезе във всекидневната и го видя. Крадецът бе облечен в черно и се движеше самоуверено. Въпреки това нямаше къде да избяга от терасата и охраната се качваше нагоре с асансьора.

Хикман спря, за да се наслади на момента.

— Стой на място! — нареди той и погледна през стъклената врата. — Няма къде да идеш.

Мъжът се обърна и го погледна право в очите. После се усмихна, качи се на високия до гърдите парапет, кимна и махна с ръка. Обърна се и скочи от парапета в мрака. Хикман още не се беше отърсил от шока, когато охраната нахлу в помещението.

 

 

Сляпата вяра е могъщо чувство.

Само тя беше останала на Труит в мига, в който дръпна връвта, висяща отпред на якето му. Сляпа вяра в Магическата работилница на „Орегон“. Сляпа вяра, че изобретението на Кевин Никсън ще проработи. Частица от секундата, след като дръпна връвта, от гърба на якето изскочи малък парашут и освободи лепката, с която беше прикрепен отзад. Миг след това две крила, подобни на китайско бойно хвърчило, се разгънаха и се опънаха встрани. Метър и двайсет на метър и двайсет предкрилки с ластични въжета се спуснаха под крилата като въздушни спирачки на самолет.

Труит, забави падането и пое управлението.

 

 

— Приготви се — рече Гъндърсън, — спуска се бързо.

Пилстън се загледа и мерна Труит за секунда, докато минаваше през светлината на прожектора, осветяващ небето близо до вулкана. Труит се завъртя на 360 градуса във въздуха, после се изправи. Беше на три метра над тротоара и на двайсет от джипа, който трябваше да го прибере. За щастие, тротоарът беше почти празен. Толкова късно през нощта повечето туристи бяха вече или в леглата, или здраво залепнали за масите за залагания. Труит се спусна право надолу.

Гъндърсън завъртя ключа и двигателят на джипа изрева. Включи на скорост и се понесе след Труит. Три метра, два метра, но Труит не можеше да се приземи. Носеше се напред и краката му продължаваха да висят във въздуха.

Две проститутки стояха на ъгъла и чакаха светофара да светне зелено. Бяха облечени в рокли от изкуствена кожа и стърчаха на обувки с дебели токове. Косите им бяха тупирани и вдигнати на кок. Едната пушеше, другата получаваше поредната поръчка по мобилния си телефон. Труит се пресегна и дръпна въжетата, които държаха въздушните спирачки издути. Щом ги блокира, падна на земята като камък. Успя да размаха крака, преди да докосне паважа, и се затича, докато възвърне равновесието и забави движението напред. Беше само на пет крачки от двете жени, когато успя да забави до нормален ход.

— Добър вечер, дами! — поздрави ги той. — Приятна нощ за разходка.

Отзад една червена кола с логото на „Дриймуърлд“ тъкмо излизаше от алеята на хотела. Охранителят скочи върху газта и гумите изсвириха по паважа.

В същия момент Гъндърсън и Пилстън минаха покрай Труит с джипа.

— Скачай! — извика Гъндърсън.

Труит се метна на стъпалото и се пъхна през задната врата. Щом седна, Гъндърсън натисна здраво газта и профуча по булеварда. Чантата на Труит беше на седалката до него. Той дръпна ципа и извади отвътре една метална кутия.

— Следят ни — извика Гъндърсън отпред.

— Забелязах — рече Труит. — Щом ти кажа, превключи на свободна скорост и загаси двигателя.

— Разбрано — отвърна Гъндърсън.

Носеха се със сто и трийсет километра в час, но червената кола ги настигаше. Труит се завъртя на задната седалка и насочи кутията към металната решетка на автомобила.

— Сега! — извика той.

Гъндърсън превключи на свободна скорост и врътна ключа. Фаровете изгаснаха и сервоволанът престана да действа, което затрудни управлението на джипа. Гъндърсън се бореше да не излезе от платното. Труит натисна едно копче върху кутията. Във въздуха бе изпратен сигнал, който изпържи акумулаторите на всички превозни средства, които се движеха наблизо. Фаровете на червения автомобил изгаснаха и той започна да намалява скорост. Няколкото таксита на пътя също забавиха и спряха.

— Добре — каза Труит, — можеш да запалиш отново.

Гъндърсън врътна ключа и джипът изрева. Включи отново на скорост и овладя колата.

— Накъде? — попита.

— Взехте ли си чантите?

— Току-що си теглихме по един душ в хотела — отвърна Пилстън. — Оставихме ги в самолета.

— Към летището тогава — реши Труит. — По-добре да се махаме от Вегас.

 

 

Макс Ханли стоеше до компютъра в кабинета на Майкъл Холпърт на борда на „Орегон“. Двамата мъже съсредоточено се взираха в екрана.

— После изведнъж спря — рече Холпърт.

— Каква част от информацията успяхме да изтеглим? — попита Ханли.

— Трябва да прегледам всичко — отвърна Холпърт, — но изглежда доста.

— Започни да я анализираш — нареди бързо Ханли — и ми докладвай веднага щом намериш нещо ценно.

В този миг радиоприемникът на Ханли иззвъня и се чу гласът на Стоун.

— Сър — докладва той, — от гълфстрийма току-що се обадиха, че напускат Лас Вегас.

— Идвам веднага — рече Ханли по микрофона.

Той бързо прекоси коридора и отвори вратата на командната зала. Стоун седеше пред мониторите; обърна се, когато Ханли влезе, после посочи към екрана. На картата на Западните щати проблясваше червена светлина, отбелязвайки местонахождението на гълфстрийма. Самолетът точно прекосяваше езерото Мийд и се отправяше на изток. В същия миг телефонът на Ханли иззвъня, той се приближи до командното табло и го вдигна.

— Ханли.

— Получи ли компютърните файлове? — попита Труит.

— Само част — отвърна Ханли. — Холпърт ги анализира в момента. Явно прехвърлянето е било прекратено по средата, имаше ли проблеми?

— Мишената се върна, докато прехвърлях данните. — Труит се надвикваше с рева на двигателите. — Вероятно е прекъснал връзката.

— Това означава и че знае, че някой му е вдигнал мерника.

— Точно така — съгласи се Труит.

— Какво друго откри?

Труит бръкна в якето на съседната седалка и извади снимките, които беше откраднал от кабинета на Хикман. Обърна се към факс машината, която беше свързана с въздушния телефон, и започна да ги сканира.

— Пращам ти малко снимки — рече Труит.

— На кого са? — попита Ханли.

— Точно това искам да разбереш.