Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (31)

29.

Адамс зърна чесната, махна на Кабрило и посочи към движещата се карта върху навигационната система.

— След няколко минути ще пресече сушата — докладва Адамс в микрофона на слушалките си.

— Да се надяваме, че Кралските военновъздушни сили ще са там да го посрещнат. И най-накрая ще можем да приключим с всичко това. Как е горивото?

Адамс посочи към датчика. Насрещните ветрове си бяха казали думата и стрелката беше малко над нулата.

— Остана малко от резервното гориво, шефе, но ще ни стигне до сушата. След това обаче не знам.

— Ще кацнем и ще презаредим — рече Кабрило уверено — веднага щом Ханли ни уведоми, че изтребителите са го прехванали.

Но в момента Ханли се бореше с купища бумащина на два континента.

 

 

— Какво, по дяволите, значи, че няма изтребители? — попита той Овърхолт.

— Британците могат да изпратят самолет най-рано след десет минути — уведоми го Овърхолт — от Мейденхол, което се намира по на юг. В момента не разполагате нищо в Шотландия. Още по-лошото е, че не им достигат сили, както и на нас — повечето от изтребителите са изпратени да ни помагат в Ирак и Африка.

— САЩ има ли самолетоносач в района? — попита Ханли.

— Не — обясни Овърхолт, — единственият плавателен съд, с който разполагаме наблизо, е фрегата с крилати ракети, на която е наредено да залови яхтата от Фарьорските острови.

— Господин Овърхолт — настоя Ханли, — имаме проблем. Вашият приятел Хуан вероятно вече движи на изпарения, ако не му помогнем, отново ще изпуснем метеорита. Ние тук си вършим работата, но се нуждаем от подкрепление.

— Разбирам — рече Овърхолт, — ще видя какво мога да направя и ще се обадя отново.

Телефонът изключи и Ханли погледна към картата в командната зала. Светещият сигнал от чесната върху радара току-що бе минал на сушата. Набра един номер.

 

 

— Да, сър — отвърна пилотът на „Челинджър“ 604, който се намираше в Абърдийн. — Пускаме турбините на всеки половин час, за да са топли. Можем да излетим, щом получим разрешение.

— Мишената току-що стигна до сушата при нос Рат — съобщи Ханли, — така че първо тръгнете на изток, след това завийте на север. Изглежда, че следва курс към Глазгоу.

— Какво да правим, когато го настигнем?

— Само го следвайте — заръча Ханли, — докато дойдат британските изтребители.

Докато Ханли и пилотът разговаряха, вторият пилот получи разрешение за излитане. Даде знак на първия.

— Току-що получихме разрешение — уведоми той Ханли, — има ли нещо друго?

— Огледайте се за председателя ни. Той е на борда на робинсън и му свършва горивото.

— Разбрано, сър — отвърна пилотът, натисна ръчката на дросела и се насочи към пистата за излитане.

Предното стъкло се покри с пръски, когато пилотът се насочи към главната писта. Ако се съдеше по вида на облаците, които идваха от север, щеше да става още по-лошо. Застана на пистата и направи последна проверка преди излитане.

После дръпна ръчката на дросела докрай и се понесе напред.

 

 

Джеймс Бенет поглеждаше тревожно към датчика за горивото. Нямаше да му стигне до Глазгоу, затова леко промени първоначалния си курс. Планът на Бенет беше да остане над сушата, в случай че му се наложи да кацне аварийно, затова реши новият му курс да бъде на юг към Инвърнес, и после почти право на изток към Абърдийн. Щеше да извади късмет, ако стигнеше до шотландското пристанище. Но Бенет не беше късметлия.

В този миг телефонът иззвъня.

— Имаме проблем — каза гласът. — Току-що засякохме съобщение на британците, пускат два изтребителя да те прехванат. След може би петнайсет минути, ще стигнат до теб.

Бенет си погледна часовника.

— Това е лошо — бързо отвърна той. — Наложи се да променя курса заради недостиг на гориво. Вече не мога да стигна до Глазгоу, както бяхме планирали. Най-много да стигна до Абърдийн — и не мога да го направя преди изтребителите.

— Дори и да беше успял да презаредиш на Фарьорските острови — продължи гласът, — оказва се, че нямаше да можеш да стигнеш до Глазгоу заради британските изтребители, които се насочват към теб. Какво стана с хеликоптера? Мислиш ли, че още те преследва?

— Не съм го виждал, откакто излетях — съобщи Бенет. — Според мен са се върнали обратно.

— Добре — рече гласът, — тогава планът ми ще успее. Извади си картата.

Бенет разгърна картата на Шотландия.

— Готово — каза той.

— Виждаш ли Инвърнес?

Бенет погледна към картата.

— Да.

— Малко по на юг от него, виждаш ли голямото езеро?

— Шегуваш се — не повярва Бенет.

— Не — каза гласът. — Лох Нес. Лети от източната му страна, имаме екип на земята с камион. Ще пуснат пушек, за да ги видиш.

„Пускам пушек“ беше военен жаргон за изстрелване на димни гранати, които отбелязваха местоположението.

— После какво? — попита Бенет.

— Снижи се и хвърли товара през вратата — нареди гласът. — Те ще го вземат и ще го донесат, където трябва.

— Ами аз? — попита Бенет.

— Ти ще оставиш изтребителите да те свалят принудително на някое летище — отвърна гласът. — Щом претърсят чесната и видят, че е празна, ще помислят, че е станала грешка.

— Гениално! — съгласи се Бенет.

— И аз така си помислих — изрече гласът, преди линията да прекъсне.

 

 

Вертолетът с Кабрило и Адамс на борда прелетя над скалистия бряг. Адамс вдигна палец към шефа си, после включи микрофона.

— Май оцеляхме — рече, — ако ни свърши горивото сега, мога да се спусна на авторотация до земята.

— Надявам се, че си се упражнявал достатъчно.

— Правя по няколко всяка седмица — успокои го Адамс, — за всеки случай.

Облачната покривка се сгъстяваше колкото по-навътре в сушата навлизаха. От време на време мъжете зърваха заснежените планини на Шотландия отдолу. Преди трийсет секунди Кабрило бе мярнал набързо проблясващата опашка на чесната отгоре.

— Изтребителите трябваше да са вече тук — рече Кабрило, взе сателитния телефон и набра Ханли.

 

 

„Орегон“ се носеше на юг от Фарьорските острови с пълен ход. Скоро трябваше да се вземе решение дали да продължат на запад покрай Шотландия и Ирландия, или на изток между Шетландските острови и архипелага Оркни към Северно море. Ханли гледаше как курсовете проблясват на мониторите, когато телефонът иззвъня.

— Какво е положението? — попита Кабрило направо.

— Овърхолт се опитва да прати британски изтребители — докладва Ханли. — Последно каза, че току-що са излетели от Мейденхол. Ако се движат със свръхзвукова скорост, горе-долу след половин час ще са при вас.

— Горивото ни няма да стигне за половин час — отбеляза Кабрило.

— Съжалявам, Хуан — отвърна Ханли. — Наредих на челинджъра от Абърдийн да поеме преследването до появата на изтребителите. Могат да проследят чесната и да ми се обадят с резултата. Ще го хванем този човек — не се тревожи.

— Ами яхтата?

— Тръгна от пристанището на Фарьорските острови преди десет минути — съобщи Ханли. — Американска фрегата с крилати ракети ще я задържи, когато излезе в Атлантическия океан.

— Най-после добри новини — въздъхна Кабрило.

Ханли гледаше монитора, който показваше положението на чесната и робинсъна. В същото време вторият пилот на челинджъра даваше сводка по радиото в командната зала. Челинджърът беше засякъл двете летателни средства на радара си и бързо ги настигаше.

— Чесната току-що прелетя над Инвърнес — рече Ханли. — Вече е в обсега на челинджъра. Колко гориво ви остана?

Кабрило се обърна към Адамс:

— Можем ли да стигнем до Инвърнес, преди да ни свърши горивото?

— Мисля, че да — отговори Адамс, — вятърът ни е попътен, откакто минахме на сушата.

— Достатъчно да стигнем до Инвърнес — предаде Кабрило на Ханли.

Ханли тъкмо се канеше да им каже да спрат и да презаредят, но така и не успя. В същия този миг вторият пилот на челинджъра докладва отново. Внезапно чесната бе започнала да се спуска.

— Хуан — бързо се обади Ханли, — челинджърът току-що докладва, че чесната започва да се спуска.

Инвърнес се намираше само на няколко километра върху движещата се карта на борда на робинсъна.

— Къде се опитва да кацне? — попита Кабрило.

— Май при Лох Нес, от източната страна.

— Ще ти се обадя пак — обеща Кабрило, преди да прекъсне линията.

Времето се влошаваше и дъждът започна да се стича по предното стъкло на вертолета на тънки вадички. Адамс включи системата против изпотяване на стъклата и погледна датчика на горивото.

— Вярваш ли в чудовища? — попита Кабрило.

— Вярвам в камиони чудовища^[1] — отвърна Адамс, — защо питаш?

Кабрило посочи към движещата се карта. Дългото като цигара Лохнеско езеро, току-що се беше появило.

— Според Ханли чесната се снижава за кацане на източния бряг на Лох Нес.

През последните няколко минути Адамс бе успял да зърне на няколко пъти земята, преди облаците да се сгъстят.

— Не мисля така — възрази той.

— Защо не? — поинтересува се Кабрило.

— Прекалено хълмисто е — обясни Адамс, — няма място за писта.

— Тогава това означава, че… — започна Кабрило.

— Ще пусне пратката — довърши мисълта му Адамс.

 

 

Веднага щом Бенет се обади, за да му каже, че чесната е излетяла от Фарьорските острови, но я преследват, ръководителят на операцията нареди на двама от четиримата мъже, които чакаха в Глазгоу, да потеглят на север с бясна скорост. Те бяха изминали сто и петдесетте километра до Лох Нес за по-малко от два часа и чакаха по-нататъшни заповеди. Преди десет минути на двамата им беше наредено да се отправят към източната страна на езерото, да открият пусто място и да чакат обаждане. Преди две минути им бяха наредили по телефона да запалят димните си гранати и да чакат да бъде пусната една пратка.

Мъжете седяха отзад във вана с отворени врати и гледаха как димът се разнася от дъжда. Самолетът трябваше да пристигне всеки момент.

— Чу ли това? — попита единият, долавяйки бръмчене.

— Става по-силно — изтъкна вторият.

— Мислех, че нашият човек е в…

 

 

Бенет се мъчеше да овладее самолета, когато силната въздушна струя, създадена от челинджъра, го блъсна. Пилотът на корпоративния самолет беше или луд, или некадърник, помисли си той. Със сигурност чесната му беше засечена от радара му.

— Седемдесет метра — каза вторият пилот на челинджъра. — Спре ли единият двигател, ще се опечем.

— Погледни през прозореца — нареди пилотът. — Ще мина веднъж и после ще се дръпна нагоре.

Челинджърът летеше над земята, още малко и щеше да закачи върховете на хълмовете. Снегът се носеше вихрообразно отзад по дирята му. Предното стъкло беше закрито от по-висок хълм и пилотът дръпна лоста, после отново намали височината, щом го отминаха. Вече летяха над езерото.

— Ето — обади се вторият пилот и посочи вана на източния бряг откъм Инвърнес, — виждам дим.

Пилотът погледна, после дръпна лоста назад и отново започна да се вдига в небето.

— „Орегон“ — докладва той, когато достигнаха отново до безопасна скорост, — видяхме ван на източния бряг, запалили са димни ракети. След колко време ще пристигнат изтребителите?

— Челинджър — отвърна Ханли, — изтребителите са още на петнайсет минути разстояние.

— Ще се опитат да пуснат пратката — заключи пилотът на челинджъра.

— Благодаря за доклада — каза Ханли.

 

 

— Ще се опитат да пуснат пратката — каза Кабрило, щом Ханли вдигна.

— Знаем — отвърна той. — Тъкмо се канех да ти се обадя. Челинджърът току-що мина ниско и видя вана с димни сигнали на източния бряг.

— Сега видяхме чесната — съобщи Кабрило, — точно пред нас е. И двамата ще бъдем над езерото след минути.

— Как е положението с горивото?

— Гориво? — обърна се Кабрило към Адамс.

— Никога не съм виждал датчика толкова ниско — отвърна Адамс.

Кабрило повтори думите му.

— Оставете го — бързо рече Ханли, — и се приземявайте, докато още можете.

Вертолетът премина през късче синьо небе и Кабрило погледна надолу.

— Прекалено късно е за това, Макс, вече сме над езерото.

 

 

На двамата мъже, които чакаха до езерото, им бе наредено да не се обаждат по радиото, докато не вземат метеорита и не се отдалечат на безопасно разстояние от мястото на доставката. Заради това не докладваха за нисколетящия джет. Имаше голяма вероятност бизнес самолета да беше на някоя нефтена компания и да имаше проблеми, но и да не беше така, не можеха да направят кой знае какво. Продължиха да се ослушват и да оглеждат небето за следи от чесната.

 

 

Свръхзвуковият изтребител „Торнадо“ премина над Пърт, Шотландия, и британският пилот докладва местоположението си. Оставаха по-малко от шест минути до Лох Нес и той бързо наближаваше.

— Внимавай за корпоративен самолет „Челинджър“ и вертолет в района — предаде по радиото ръководителят на полета. — Те са приятелски.

— Разбрано — потвърди пилотът, — мишената е самолет „Чесна“ 206.

— Остават ти пет минути — предупреди го ръководителят на полета.

 

 

Веднага щом зърна североизточния край на езерото, Бенет се помъчи да види димния сигнал, който му бе наредено да търси. Беше мъгливо и мъглата над водата се смесваше с пушека. Спусна предкрилките и намали съвсем скоростта на чесната, после отново се огледа. От другата страна на езерото видя мигащи светлини, зави и се приближи.

 

 

— Ето го езерото — посочи Кабрило.

Вертолетът бързо настигаше чесната и Адамс намали.

— Той забавя ход — рече Адамс през микрофона на слушалките си.

Кабрило погледна движещата се карта върху таблото.

— Няма поле, така че сигурно ще се опита да го пусне, както си и мислехме.

Хеликоптерът беше по средата на езерото, по петите на чесната, която зави и пое към източния бряг. Адамс тъкмо понечи да се насочи към сушата, когато двигателят започна да се дави.

 

 

На борда на чесната Бенет гледаше напред. Вече можеше да различи дима и премигващите фарове на вана. Докато се носеше ниско над земята, той се пресегна, отключи вратата откъм страната на пасажера и плъзна кутията с метеорита до самия край на седалката близо до вратата. След минута и нещо можеше да отвори вратата, да наклони самолета и да избута кутията навън.

 

 

Били Джо Шей се движеше покрай източния край на Лохнеското езеро с черен Ем Джи ТС модел 1947-а. Шей беше търговец на сондажна кал за нефтени платформи от Мидленд, Тексас. Беше си купил класическата кола само преди няколко дни от един гараж в Лийдс. Баща му имал подобна кола, купена в Англия, докато бил разквартируван тук, във военновъздушните сили, и Били Джо се беше научил да я кара. Близо трийсет години бяха минали, откакто баща му продаде колата, но Шей винаги тайничко бе искал да си купи такава.

Търсене в интернет, втора ипотека на дома и трите седмици отпуска, които му се бяха събрали, най-накрая бяха превърнали мечтата в реалност. Шей бе решил да обиколи Шотландия и Англия за две седмици, преди да остави колата на пристанището в Ливърпул, за да му я превозят у дома. Нищо, че гюрукът беше вдигнат, дъждът продължаваше да пръска през отворите на страничните врати. Шей вдигна каубойската си шапка от мястото до шофьора и тегли една псувня на дъжда. После погледна датчиците на двигателя и даде газ. Мина покрай един ван встрани от пътя и след това шосето отново остана празно.

Беше тихо и спокойно и във въздуха се носеше мирис на мокър торф и измит от дъжда асфалт.

 

 

— Засякох изтребителите на радара — уведоми пилотът на челинджъра по сателитния телефон.

— На какво разстояние са от чесната? — попита Ханли.

— Близо са — отвърна пилотът. — В момента се издигаме, за да минем над източния бряг от юг на север. Ще прелетим колкото се може по-ниско над него.

 

 

Бенет наближаваше мястото на доставка. Пресегна се, отвори вратата и започна да накланя чесната по оста й. С ъгълчето на очите си зърна стара кола на пътя. Съсредоточи се да пусне пратката колкото се може по-близо до вана.

В същия миг в предното му стъкло изникна корпоративният джет.

 

 

— Има един ван до пътя на източния бряг — каза на Ханли пилотът на челинджъра, докато профучаваше покрай Бенет ниско над земята.

— Какво прави… — понечи да попита Ханли, преди да го прекъснат.

— Ето го вертолета — извика пилотът.

— Може ли да види вана? — попита Ханли.

— Вероятно — рече пилотът и увеличи височината, — но все още е много далече.

— Махай се оттам — нареди му Ханли. — Британските власти току-що ни уведомиха, че изтребителите им са само на няколко минути. Те ще поемат нещата от тук.

— Разбрано — отвърна пилотът на челинджъра.

На земята близо до вана двамата мъже наблюдаваха приближаването на чесната.

— Май виждам вертолет в далечината — рече единият от тях.

Другият се загледа в мъглата.

— Съмнявам се — отвърна той. — Ако беше толкова близо, щяхме да чуем двигателя и въртенето на ротора.

Зърнаха как вратата на чесната се отваря.

 

 

Двамата мъже щяха да чуят двигателя на хеликоптера, ако работеше. Но в кабината на хеликоптера беше настъпила злокобна тишина, чуваше се само свистенето на въздуха покрай корпуса, докато Адамс започваше авторотацията. Насочи се към сушата и се помоли да успеят да стигнат до нея.

Кабрило точно видя вана и светещите фарове, когато полетяха надолу.

Дори не понечи да го каже на Адамс по микрофона, прикрепен към слушалките — трябваше да мисли за друго в момента.

 

 

Бенет избута кутията и тя полетя през отворената врата. После изправи чесната и се насочи към летището в Инвърнес. Набираше височина, за да мине над хълмовете от другата страна на езерото, когато зърна за миг хеликоптера само на сто и петдесет метра от земята.

Веднага щом стабилизираше чесната и оправеше курса, щеше да се обади да докладва.

 

 

Камък в кутия пада право на земята. Метеоритът полетя надолу и се стовари върху подгизналия торф, без да се счупи. Двамата мъже се затичаха и тъкмо се заловиха да издърпат кутията от калта, когато оглушителният вой от двигателите на два изтребителя се усили. Вдигнаха глави и видяха как самолетите профучават над тях.

— Да се махаме от тук, по дяволите! — извика първият, като вдигна кутията от тинята.

Вторият се втурна да пали двигателя, докато онзи мъкнеше кутията.

 

 

— Мисля, че мога да кацна на пътя — извика Адамс по микрофона.

Вертолетът се спускаше надолу, задвижван само от вятъра, който минаваше през витлата и ги караше да се въртят. Адамс насочваше машината към земята — но бързо губеше скорост.

Краят на езерото и шосето приближаваха бързо и той започна с изравняването преди кацане.

 

 

Изтребителите се появиха зад Бенет и чесната така шеметно, сякаш се бяха пръкнали от нищото. Минаха на метър от двете му страни, профучаха напред и направиха бърз завой. В същия миг радиото му избръмча:

— Тук Кралските въздушни сили — обади се глас, — насочете се към най-близкото летище за незабавно приземяване. Ако откажете или се опитате да избягате, ще бъдете свалени. Потвърдете приемането на съобщението.

Двата изтребителя бяха направили завоите и се приближаваха челно към Бенет.

Наклони крилата в знак, че е разбрал — после се пресегна към сателитния телефон.

 

 

Толкова близо и в същото време толкова далеч.

Кабрило погледна през страничното стъкло, преди хеликоптерът да се сниши зад един хълм. Ванът и мястото, на което беше паднала кутията, бяха само на километър разстояние. Дори Адамс да успееше да ги свали на земята живи, докато се измъкнат от вертолета и изтичат дотам, ванът — и метеоритът — щяха да са изчезнали.

Притисна сателитния телефон към гърдите си и се стегна да понесе удара.

 

 

Шофьорът на вана включи на скорост и натисна педала на газта. Задните гуми забуксуваха в калта и из въздуха се разхвърча торф. Задницата се отметна встрани, ванът изскочи на асфалта и се понесе на юг.

Хвърли един бърз поглед в огледалото за обратно виждане и се увери, че пътят е празен.

 

 

Адамс владееше вертолета с виртуозността на концертиращ цигулар. Изравни идеално и дръпна лоста в последната възможна секунда, когато арката, описана от хеликоптера, бе само на няколко метра от земята. Промяната в зацепването на витлата изстиска до последно въздушната скорост и робинсънът се закова на място и се стовари от няколко метра височина върху шините си. Шасито се удари в земята, но не много силно. Адамс погледна към Кабрило и въздъхна дълбоко.

— Боже, колко си добър! — възкликна Кабрило.

— Голям зор видях — призна Адамс, махна слушалките и отвори вратата.

Хеликоптерът препречваше почти изцяло пътя.

— Ако имахме гориво за още един километър — рече Кабрило, отвори вратата и слезе, — щяхме да ги пипнем.

Двамата мъже се изправиха в цял ръст на пътя и се протегнаха.

— По-добре се обади на Ханли и му кажи, че сме ги изпуснали — предложи Адамс, докато на пътя се появи един ретро автомобил и забави скорост, понеже шосето бе запречено.

— След минутка — отвърна Кабрило, наблюдавайки как автомобилът марка Ем Джи спира.

Шей подаде глава от страничния прозорец.

— Момчета, имате ли нужда от помощ? — попита той с провлечения говор на тексасец.

Кабрило се затича към колата.

— Американец ли си?

— Чистокръвен — гордо изтъкна Шей.

— Работим под прякото командване на президента, съществува заплаха за националната сигурност — бързо обясни Кабрило. — Имам нужда от колата ти.

— Боже! — възкликна Шей. — Купих си я само преди три дни.

Кабрило се пресегна и отвори вратата.

— Съжалявам, въпросът е на живот и смърт.

Шей дръпна ръчната спирачка и излезе от колата.

Кабрило махна на Адамс със сателитния телефон, докато се качваше в автомобила.

— Ще се обадя на „Орегон“ — рече той — и ще им кажа да пратят някого да ти достави гориво.

— Да, сър — отвърна Адамс.

Кабрило натисна стартера, включи на скорост и подкара стария автомобил. Завъртя волана и направи обратен завой.

— Хей — провикна се Шей, — а аз какво да правя?

— Остани при хеликоптера — извика Кабрило през прозореца. — Всичко ще оправим после.

След като зави, натисна газта до дупка и отпраши. След няколко секунди превали хълма и се скри от поглед. Шей се приближи до Адамс, който проверяваше шасито на хеликоптера.

— Аз съм Били Джо Шей — представи се той, като протегна ръка. — Ще ми кажете ли кой взе колата ми?

— Онзи мъж ли? — попита Адамс. — За пръв път в живота си го виждам.