Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (30)

28.

„Лариса“ бавно влезе в пристанището на остров Шепи и бе завързана за един от доковете. Капитанът взе фалшивите си документи и се запъти нагоре по хълма към бараката на митницата. Един мъж тъкмо заключваше вратата за през нощта.

— Трябва ми печат за пристигане — рече капитанът и му показа документите.

Мъжът отключи вратата отново и влезе в тясната барака. Без да си направи труда да светва лампите, той отиде до високата до гърдите маса, извади печата от грила за печене отгоре. Отвори един тампон с мастило, намокри печата и протегна ръка към листа в ръката на капитана. Щом го взе, сложи го на масата и го подпечати.

— Добре дошъл в Англия! — рече митничарят и махна на капитана да излиза навън.

Когато започна отново да заключва вратата, капитанът го попита:

— Знаеш ли къде наблизо има доктор?

— Две пресечки нагоре по хълма — уведоми го мъжът — и една пресечка на запад. Но вече е затворил. Можеш да идеш утре сутринта — след като дойдеш тук и попълниш декларациите.

Митничарят си отиде, а капитанът се върна на „Лариса“ да чака.

 

 

В очите на редовните клиенти в бара на пристанището на остров Шепи Небаил Лабабити сигурно изглеждаше като човек, който си търси любовник. И това, което виждаха, никак не им харесваше. Лабабити носеше спортно италианско сако, лъскави копринени панталони и копринена риза, разкопчана, за да се виждат златните ланци на врата. Миришеше на гел за коса, цигари и препалено много одеколон.

— Една бира, моля — поръча той на бармана, нисък мускулест и татуиран мъж с бръсната глава, облечен с мръсна фланелка.

— Сигурен ли си, че не искаш плодов коктейл, приятел? — изгледа го недружелюбно гологлавият. — Нагоре по пътя има едно място, където правят страхотно бананово дайкири.

Лабабити бръкна в спортното си сако, извади пакет цигари, запали една и издуха дима в лицето на бармана. Мъжът приличаше на бивш уредник на карнавали, уволнен понеже плаши клиентите.

— Не — отвърна му Лабабити, — ще се задоволя с една „Гинес“.

Барманът се замисли, но дори не понечи да напълни чашата.

Лабабити извади една петдесетачка и я плъзна по бара.

— И почерпи останалите мъже по едно — рече той, като махна с ръка към останалите десетина клиенти. — Изглежда са си го заслужили.

Барманът погледна към дъното на бара, където собственикът, пенсиониран рибар, на когото му липсваха два пръста на дясната ръка, стискаше халба бира. Собственикът кимна в знак на съгласие и барманът се пресегна да вземе чаша.

Дори и мъжът от Близкия изток да беше мека китка, тръгнала на лов, заведението не можеше да си позволи да гони платежоспособни клиенти. Щом бирата беше поставена на бара пред него, Лабабити я вдигна и отпи една глътка. После обърса горната устна с опакото на ръката си и се огледа наоколо. Барът беше същинска кочина. Най-различни столове бяха наредени около изпочупените и надраскани дървени маси. Въглища горяха в опушената камина в дъното на помещението. Самият бар, на който стоеше, беше издълбан и надраскан от безброй ножове през годините.

Въздухът миришеше на пот, рибешки вътрешности, дизелово гориво, урина и грес.

Лабабити удари още една глътка и погледна златния си часовник „Пиаже“.

 

 

Недалеч от бара, на едно възвишение над доковете, двама от хората на Лабабити стояха и наблюдаваха „Лариса“ с бинокли за нощно виждане. По-голяма част от екипажа вече бе напуснала кораба и беше отишла да нощува в града; само в каютата на кърмата светеше.

На самия док други двама араби бутаха количка, пълна явно с боклуци, по пристана. Когато минаха покрай „Лариса“, забавиха ход и размахаха гайгеров брояч близо до корпуса. Звукът беше изключен, но уредът им показа каквото искаха да разберат. Продължиха бавно до края на дока.

 

 

В каютата си Милос Костас, капитан на „Лариса“, си среса косата. После намаза с вазелин ръката си. Не знаеше защо го прави — откакто беше купил вазелина, изглежда нямаше голям ефект. Надяваше се, че докторът, при който щеше да иде утре, ще му предпише нещо по-силно.

Приключвайки с тоалета си, Костас излезе от каютата и се качи на палубата.

Трябваше да се срещне с клиента си в бара горе на хълма.

 

 

Лабабити тъкмо начеваше втората си халба „Гинес“, когато Костас влезе в бара. Лабабити се обърна да види кой влиза и моментално разбра, че това е неговият човек. Дори Костас да си беше облякъл фланелка с надпис „Гръцки капитан на кораб“, нямаше да му личи повече. Носеше развлечени памучни панталони, широка бяла тънка риза и накривен каскет, който всички гърци, които живееха близо до морето, предпочитаха.

Лабабити поръча на Костас узо, след което му махна да се приближи.

 

 

Бяха терористи, но бяха обучени. Щом мъжът с бинокъла за нощно виждане се увери, че Костас е влязъл в бара, двамата типове с количката се върнаха обратно на кея и спряха до „Лариса“. Качиха се бързо на борда и започнаха да претърсват. След минути откриха сандъка с атомната бомба и уведомиха по радиото съгледвача, който стоеше зад кормилото на взетия под наем ван. Ванът слезе до края на кея в момента, в който двамата терористи на борда на „Лариса“ избутваха тежкия сандък. Вдигнаха пластмасовия капак с налепени по него боклуци за камуфлаж и плъзнаха товара върху подсилената количка.

 

 

Лабабити и Костас се бяха преместили на една маса в дъното на бара. Към тях се носеше вонята от близката тоалетна. Костас обръщаше втората си чашка и се беше оживил.

— И какъв е специалният товар, за който платихте толкова пари за превоз? — попита той Лабабити с усмивка. — Понеже си арабин и сандъкът е толкова тежък, предполагам, че внасяш контрабандно злато.

Лабабити кимна, нито потвърждаваше, нито отричаше обвинението.

— Ако е така — рече Костас, — мисля, че е редно да има бонус.

 

 

Щом сандъкът с бомбата бе натоварен отзад във вана, двамата съгледвачи отпрашиха. Другите двама мъже подкараха количката към водата и я бутнаха вътре. После се затичаха към един мотор наблизо и се качиха на него. Дадоха газ и се отправиха нагоре по хълма право към бара.

 

 

Лабабити не мразеше гърците толкова, колкото западняците, но не ги и обичаше особено.

Смяташе, че са шумни, нахални и в по-голямата си част невъзпитани. Костас вече бе изпил две питиета, но предложи на Лабабити да черпи по още едно. Лабабити махна на бармана за по още едно и стана от стола.

— Ще говорим за бонуси, когато се върна — рече той. — Сега трябва да посетя тоалетната. Барманът ни сипа по още едно — що не станеш и не ги вземеш от бара?

— Имам още в чашата — отвърна Костас и се ухили.

— Ще си го допиеш, като се върнеш — подхвърли Лабабити и се отдалечи.

Тоалетната беше като външен клозет. Смърдеше и светлината беше лоша. За щастие, Лабабити знаеше точно къде е сложил капсулата, извади увития във фолио пакет от джоба си и го разви под мъждивата лампа.

Стисна капсулата в ръка и бързо се върна обратно на масата.

Костас още беше на бара и вадеше душата на бармана да сипе още малко узо в чашата му. Видя как гологлавият се наведе и наклони бутилката, за да долее чашата, в същия миг един слаб тъмнокож мъж провря глава през вратата, кимна и излезе. Лабабити тъкмо се канеше да седне, когато видя сигнала, че ударът е минал гладко.

Отвори капсулата и изсипа съдържанието й в последната една трета от чашата на Костас.

После седна, докато гъркът донесе питиетата. Отвън се чу ревът на отдалечаващ се мотор.

— Барманът иска още пари — рече Костас, като седна на стола си, — каза, че тези, дето си му оставил, свършили.

Лабабити кимна.

— Трябва да ида до колата да взема. Допий си питието, веднага се връщам.

— И ще обсъдим бонуса? — попита Костас, като вдигна наполовина пълната чаша към устните си и отпи глътка.

— И бонуса, и свалянето на товара — отвърна Лабабити и стана. — Предполагам, че ще приемеш плащане в злато?

Костас кимна и Лабабити се запъти към вратата. Гъркът се беше опиянил от узото и новооткритото богатство. Всичко изглеждаше идеално на този свят — докато не усети болка в гърдите.

 

 

Лабабити направи знак на бармана, че излиза за секунда, вдигайки единия си пръст, после напусна бара и се отправи нагоре по улицата към ягуара си. Улицата беше празна, пълна с боклуци и зле осветена от няколкото светещи улични лампи.

Беше улица на разбити мечти и неосъществени надежди.

Лабабити изобщо не се поколеба. Отключи вратата на ягуара с копчето на ключодържателя, седна вътре и запали двигателя. Усили звука на сидито, включи на скорост и бързо отпраши.

Когато собственикът изскочи навън, за да съобщи на изискано облечения чужденец, че на приятеля му е прилошало, видя единствено стоповете на ягуара, който превали хълма и изчезна.

 

 

Британските полицейски инспектори обикновено не се появяват, когато хора умират по баровете. Често се случва и причините обикновено са ясни. За да вдигнат от леглото инспектор Чарлс Харелсън, беше необходимо обаждане от съдебния лекар. Първоначално не се зарадва особено. Натъпка лулата си с тютюн, запали я и погледна към трупа. После поклати глава.

— Маки — рече той на съдебния лекар, — затова ли ме събуди?

Съдебният лекар Дейвид Макелсън работеше с Харелсън близо две десетилетия. Знаеше, че инспекторът винаги е малко кисел, когато го събудеха от сън посред нощ.

— Искаш ли кафе, Чарлс? — тихо попита Маки. — Сигурно собственикът ще направи по едно.

— Не и ако ще се връщам да си доспивам — отвърна Харелсън, — което смятам да направя, съдейки по външния вид на този несретник.

— О — настоя Маки, — мисля, че ще имаш нужда от едно.

Дръпна покривалото от трупа на Костас и посочи червените рани по ръцете му.

— Знаеш ли какво е това? — попита.

— Нямам представа — сви рамене инспекторът.

— Това са радиационни изгаряния — обясни Маки, извади кутийка с енфие и смръкна една щипка. — Е, Чарлс, доволен ли си, че те събудих?