Метаданни
Данни
- Серия
- Досиетата „Орегон“ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sacred Stone, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Христова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клайв Къслър, Крейг Дърго. Свещеният камък
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-133-7
История
- —Добавяне
25.
Дуайър погледна надолу към безводната пустиня, докато хеликоптерът „Сикорски“ Б-76 прелиташе над северна Аризона. На километри от него вляво видя покритите със сняг планински върхове. Гледката на заснежените планини го изненада. Както повечето хора, които никога не бяха посещавали щата, Дуайър беше останал с впечатлението, че мястото ще представлява безкрайна пустош от пясък и кактуси. Аризона, както излизаше сега, имаше по малко от всичко.
— Колко често вали сняг тук? — попита той пилота по микрофона.
— Тези върхове са близо до Флагстаф — отговори пилотът. — Има достатъчно, за да се карат ски. Най-високият връх е Хемфрис — над четири хиляди метра.
— Не го очаквах — призна си Дуайър.
— Повечето хора — рече пилотът — казват същото.
Пилотът беше малко сдържан, откакто се запозна с Дуайър преди два часа във Финикс. Дуайър не го винеше — беше сигурен, че началниците на местната служба за сигурност не му бяха казали нищо за ранга на пътника или за целта на пътуването му. Повечето хора предпочитаха да имат поне бегла представа за мисията си.
— Летим към кратера, за да взема няколко скални проби — уведоми го Дуайър, — трябва да бъдат изследвани лабораторно.
— Само това? — попита пилотът, видимо успокоен.
— Да — потвърди Дуайър.
— Хубаво, няма да повярвате какви задачи ми възлагаха напоследък. Понякога направо мразех да идвам на работа.
— Сигурно.
— Неведнъж съм свършвал смяната си под душа за химическа детоксикация — сподели пилотът, — а това няма нищо общо с представата ми за приятен работен ден.
— Днешното ще е лесна работа — увери го Дуайър.
Новината развърза езика на пилота и през останалата част от полета той постоянно осведомяваше Дуайър за местата, над които прелитаха. След двайсет минути посочи през предното стъкло.
— Ето го.
Метеоритният кратер беше оставил огромен белег върху прашната територия. Когато човек видеше гледката от въздуха, не беше никак трудно да си представи каква сила е била нужна, за да проникне толкова дълбоко в земната кора. Все едно някой великан беше взел голям чук и го беше стоварил върху Земята. Облаците прах след удара сигурно са се виждали месеци. Краят на кратера, който приличаше на огромен кръгъл пай, се появи отпред.
— Коя страна, сър? — попита пилотът.
Дуайър огледа земята.
— Там — посочи той, — близо до онзи бял пикап.
Пилотът намали скоростта, започна да кръжи и плавно се приземи.
— Наредено ми беше да остана на борда — рече пилотът — и да следя съобщенията по радиото.
След като пилотът приключи с процедурата по загасянето и витлото на ротора спря да се върти, Дуайър слезе и се запъти към мъжа с каубойска шапка и ботуши, който чакаше отстрани. Мъжът протегна ръка и Дуайър я стисна.
— Благодаря, че се съгласихте да помогнете — рече Дуайър.
— За бога, човек не може да откаже на молбата на президента на Съединените щати. Радвам се, че мога да бъда полезен.
Мъжът се върна до пикапа, бръкна в багажника и извади няколко ръчни инструмента и една кофа, след което подаде на Дуайър една лопата. Посочи му към ръба.
— Мисля, че това, което търсите, е тук, отгоре.
Покатериха се по ръба, който ограждаше кратера и се спуснаха двайсетина метра по-надолу. Температурата забележимо се покачваше, докато слизаха.
Мъжът с каубойската шапка спря.
— Това е далечният край на кратера — отбеляза той и изтри чело с кърпата на врата си. — Тук винаги съм намирал най-големите парчета.
Дуайър се огледа наоколо, намери подходящо място и започна да копае.
По времето, когато Дуайър започваше да копае в Аризона, на борда на „Орегон“, в морето до Исландия, беше значително по-студено. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше разпечатка от компютъра. Холпърт се беше трудил здраво часове наред и очите му пареха от взиране в компютърния екран. Вкара няколко команди, вдигна заданието си и се зачете отново в бележките на Кабрило.
Погледна пак разпечатката, събра записките си и се запъти към командната зала.
— Ричард — казваше Ханли, когато Холпърт влезе, — зареди гълфстрийма, нека да чака в готовност. Ще ти се обадя веднага щом ни потрябваш.
Затвори телефона и се обърна към Холпърт.
— Да разбирам ли, че си открил нещо?
Холпърт му подаде документа и той бързо го прочете.
— Може да е важно — промълви, — може и да не е. Хикман е дарил огромна сума на университета, но може би има навик да прави подобни жестове.
— Проверих — отвърна Холпърт, — така е. И всичките дарения са за археология.
— Интересно — прехапа устна Ханли.
— Плюс това, което археологът каза, преди да умре — добави Холпърт, — „купува и плаща за университета“.
— Разбирам накъде биеш — каза Ханли, — още повече че и на мен ми се стори странно защо Акерман е пуснал имейл първо на Хикман. Изобщо не си е направил труда да се свърже с декана на катедрата си и да му съобщи за откритието.
— Може би Хикман и Акерман са го замислили заедно — предположи Холпърт, — за да е сигурен археологът, че той ще грабне славата, ако открие нещо, а не шефът му в университета.
— Това не обяснява откъде Хикман е бил сигурен, че Акерман изобщо ще намери нещо — възрази Ханли, — нито пък, че ще се окаже метеорит, съставен от иридий.
— Може в началото участието на Хикман да е било с алтруистични подбуди — бавно заговори Холпърт. — Акерман го е убедил и Хикман е проявил интерес към Ерик Червения, затова решил да финансира експедицията. После, когато е бил открит метеоритът, видял предоставилата му се възможност.
— Дори не сме сигурни, че Хикман е замесен — усъмни се Ханли, — но ако е, какво може да накара един богат мъж да убива и да рискува всичко, което има?
— Винаги е едно от двете — отвърна Холпърт, — любов или пари.
Очертанията на Фарьорските острови тъкмо изплуваха от мъглата, когато Ханли се свърза с Кабрило в хеликоптера и обясни какво е открил Холпърт.
— По дяволите! — възкликна Кабрило. — Това съвсем обръща нещата. Какво мислиш?
— Предлагам да проверим — отвърна Ханли.
Островите започнаха да се увеличават през предното стъкло.
— Дик пристигна ли в Лондон? — попита Кабрило.
— Тъкмо говорих с него преди няколко минути — докладва Ханли. — Джетът е зареден, отиде на хотел и чака да му се обадим.
— И челинджърът е в готовност в Абърдийн?
— На земята, зареден и чака.
— Тогава се обади на Труит и екипа му, нека отлетят до Лас Вегас и да видят какво могат да открият за Хикман.
— Великите умове мислят еднакво — засмя се Ханли.
През стъклото на хеликоптера вече се виждаше пристанището, когато Кабрило приключи с разговора и се обърна към Адамс.
— Да се приземяваме, стари приятелю.
Адамс кимна и започна да се спуска.
„Фри Ентърпрайз“ стигна до вълнолома, намали ход и спря. Малка открита рибарска лодка, задвижвана от външен мотор с двеста и петдесет конски сили, се приближи към кораба. Като стигна до стълбите, които се спускаха до морското равнище, капитанът й забави, почти спря и един човек от екипажа му пое сандъка от ръцете на моряка от „Фри Ентърпрайз“. Мъжът напъха сандъка в шахтата за риба, докато капитанът отделяше лодката от по-големия плавателен съд и даваше газ.
Като подскачаше по бурното море, рибарската лодка се насочи към малък залив. Мъжът от екипажа слезе на брега и се запъти нагоре по пътя, където го чакаше червен ван от местната куриерска служба. Десет минути по-късно ванът беше доставил сандъка на летището.
Остана там да чака самолета, който беше само на няколко километра разстояние.
Адамс напълни догоре и двата резервоара и провери контролния списък. Когато приключи, отбеляза всичко в дневника. Хеликоптерът се беше движил добре по време на полета от „Орегон“, така че нямаше много за писане — само продължителност на полета, атмосферни условия и забележка за лека вибрация. Адамс тъкмо приключваше, когато Кабрило пристигна с малка, взета под наем кола. Спря и свали стъклото.
— Хей, шефе — пошегува се Адамс, — половин кола ли взе?
— Нарича се „Смарт“ — отвърна Кабрило, без да обръща внимание на шегата. — Само това имаха — или нея, или пеша. Взимай бинокъла и локатора и се качвай.
Изпод седалката на хеликоптера Адамс извади бинокъла и металната кутия, която улавяше сигналите от бръмбарите, поръсени върху сферата. После се запъти към миниколата и се качи на мястото до шофьора. Биноклите отидоха на пода. Металната кутия сложи в скута си. Щом Кабрило тръгна, Адамс започна да търси сигнала от бръмбарите.
— Кутията казва, че обектът е много близо — съобщи Адамс.
Кабрило превали хълма близо до летището — пристанището беше точно под него.
В другото платно се приближи червен ван и шофьорът им присветна с фарове. Кабрило се сети, че кара в дясното платно на пътя по американски, и рязко зави към отсрещното.
— Шефе — рече Адамс, — точно тук е.
Кабрило вдигна поглед, докато минаваше ванът — шофьорът приятелски им размаха пръст за лошото каране, след което продължи в посока към летището. Кабрило погледна надолу от хълма към големия кораб, който точно пристигаше на дока.
— Ето — рече той и посочи към него. — Това трябва да е корабът.
Плавателният съд имаше очертанията на частна яхта, но беше черен като стелт. Кабрило спокойно можеше да види как екипажът стои в готовност с въжетата, докато капитанът придвижва кораба до кея с буталата.
— Сигналът отслабва — съобщи Адамс.
Кабрило отби встрани от пътя и огледа яхтата с бинокъла, докато я връзваха. От страната към него имаше стълба, която водеше от задната палуба почти до ватерлинията. Тогава го озари прозрение.
Извади мобилния си телефон и набра „Орегон“.
Покри с ръка слушалката, докато Ханли вдигне, и се обърна към Адамс.
— Направили са размяната в морето — бързо рече той. — Ще те върна обратно при хеликоптера и после ще проследя сигнала. Обади се във Вашингтон и ги помоли да накарат датските власти да задържат кораба, който току-що пристигна.
След като даде разпореждания на Ханли, Кабрило изключи телефона, завъртя волана докрай и натисна газта. Колата изрева, направи обратен завой и Кабрило се отправи в обратна посока. Влезе в района на летището и спря до робинсъна. Адамс бързо слезе, като остави локатора върху седалката до шофьора.
— Издигни се, Джордж — извика Кабрило. — Ще ти се обадя.
После отново настъпи газта и последва сигнала.
Джеймс Бенет се беше научил да лети в американската армия, но никога не беше управлявал хеликоптер. Чинът му беше пилот на самолет с неподвижни крила. Понеже американските военновъздушни сили пазеха щателно територията си, той бе един от малкото пилоти в армията с този чин. Малкото самолети с неподвижни крила, които притежаваше армията, се използваха за наблюдение и набелязване на цели, а дузината корпоративни самолети превозваха генералите.
Бенет бе пилотирал самолети „Чесна“ по време на службата си в армията, така че моделът „Чесна“ 206, на който летеше сега, за него бе песен. Бенет насочи износения стар самолет със сто и петдесет километра в час на север. Забави, за да влезе в очертанията и погледна през страничния прозорец към пистата. Тя беше къса и свършваше до скалист хълм, но нямаше проблем. Бенет се беше приземявал върху разчистени участъци в джунглата, малки парчета земя по билата на планините в Югоизточна Азия и веднъж в полето на един фермер у дома в Арканзас, когато двигателят му отказа.
В сравнение с това летището на Фарьорските острови беше нищо работа.
Бенет довърши кръга и се приготви за кацане. Спускайки се по лекия вятър, изправи чесната в последната секунда. Самолетът се приземи само с леко изскърцване на гумите. Бенет намали скоростта и превърна самолета в бързо такси, като погледна към указанията, които бяха написани на лист хартия и закачени на подложката му за писане.
После намали още и зави по един страничен път към карго терминала.
В смарта Кабрило държеше крака си на пода. Карането на малкото возило приличаше на управляването на количка на картинг след кана кафе и половин пакет понички. Колата се тресеше по паважа и се кандилкаше ту на едната, ту на другата страна. Кабрило се носеше покрай редицата хангари и внимателно следеше локатора. Една чесна току-що беше напуснала пистата и се движеше успоредно с него. Кабрило погледна опашката на самолета, после спря и отби колата, за да провери локатора.
Адамс вдигна вертолета във въздуха три минути след като Кабрило го свали от колата. Дори не се бяха задържали достатъчно дълго на земята, та двигателят да изстине. Прелетя отстрани на летището, уведоми кулата, че си пробва уредите, и започна да прави мързеливи кръгчета във въздуха.
Единственият самолет, който се виждаше, бе току-що кацналата чесна. Видя я как забави и спря пред един хангар. После видя как Кабрило се приближи с колата.
Един униформен служител се приближи до чесната и взе да се надвиква с шума от работещите двигатели:
— За частите за нефтената платформа ли идваш?
Бенет извика на свой ред:
— Да.
Служителят кимна и се затича обратно към отворената врата на хангара. Миг по-късно се върна с един сандък. Заобиколи хангара, постави сандъка на земята и извика през прозореца на пилота.
— Отпред или отзад?
— На предната седалка — изкрещя Бенет.
Служителят вдигна сандъка и заобиколи чесната отзад.
Кабрило отново погледна към уреда. Стрелката се беше отклонила максимално, стоеше на линията, отбелязана с десет. Вдигна поглед от уреда и погледна през предното стъкло точно когато служителя тръгна да заобикаля задницата на самолета със сандъка. Същият сандък, който Кабрило беше видял за частица от секундата в Гренландия.
Натисна газта точно когато служителят постави сандъка в самолета и затвори вратата.
Чесната започна да се отдалечава. Самолетът се засили и тъкмо се канеше да завие по пистата, когато Кабрило достигна максимална скорост. Управляваше колата с колене, а през това време бръкна в кобура, който висеше под мишницата му. С дясната си ръка извади 12-милиметровия „Смит енд Уесън“. С лявата си ръка свали надолу стъклото на прозореца.
Излизайки от страничния път, Бенет зави, за да тръгне по пистата. Хвърли поглед назад и забеляза смарта, който се носеше зад него. За миг си помисли, че може служителят да го гони да спре поради някаква причина. После видя как една ръка с никелиран револвер се подаде от прозореца.
Бенет дръпна лоста и се понесе по пистата. Имаше разрешение за излитане, затова ускори чесната до безопасна ротационна скорост. Преследването щеше да е ожесточено.
Кабрило последва чесната на пистата и се понесе след нея. Самолетът бързо набираше скорост и беше ясно, че пилотът не възнамерява да спре. Щом колата достигна осемдесет километра в час, Кабрило включи на автоматик и се провря през прозореца, докато не седна на перваза.
Прицелвайки се внимателно, започна да стреля по самолета.
Бенет чу и усети как куршумът удари подпората на лявото крило. Това беше последвано от гърмежи от нови изстрели. Когато стигна скоростта за излитане, той завъртя, като дръпна назад лоста. След като се вдигна във въздуха, изчака да набере сто метра височина, преди да погледне назад.
Електрическата кола беше спряла на края на пистата.
И мъжът, който я караше, тичаше към един хеликоптер, който току-що се беше приземил. Бенет натисна лоста докрай, докато Кабрило се качваше до пилота в хеликоптера.
— Мислиш ли, че можеш да го хванеш? — извика на Адамс, докато се вдигаха.
— Може и да мога — каза Адама.