Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (21)

19.

Томас Дуайър беше име, което звучеше сериозно и респектиращо. Дори титлата на Дуайър — специалист по теоретична физика, караше човек да си представя академик с лула в уста. Учена глава и човек, чийто живот е подчинен на строги правила. Нищо подобно.

Дуайър беше капитан на отбора си по дартс в кварталната кръчма, участваше в ралита през почивните дни и преследваше свободни жени с хъс, който четирийсетте му години не бяха намалили. Имаше известна прилика с актьора Джеф Голдблум, обличаше се повече като филмов продуцент, отколкото като учен, и изчиташе близо двайсет вестника и списания на ден. Беше умен, изобретателен и смел и беше толкова в час с последните събития и модни тенденции, колкото някой моден експерт.

Длъжността му обаче сочеше нещо много по-сериозно. На визитната му картичка пишеше: „ЦРУ, Томас У. Дуайър (Технически отдел) — старши специалист по теоретични приложения“. Дуайър беше учен-шпионин.

В момента Дуайър висеше с главата надолу от специални обувки, прикрепени за лост, закачен на касата на вратата, която водеше към вътрешния му кабинет. Опъваше си гърба и мислеше.

— Господин Дуайър — тихо го повика един младши специалист.

Дуайър погледна по посока на гласа. Видя чифт протрити кафяви кожени обувки върху бели спортни чорапи, които водеха към два скъсени малко повече, отколкото трябваше, крачола. Изпъна гърба си и вдигна глава колкото да види кой говори.

— Да, Тим?

— Дадоха ми нещо, но мисля, че е над моето ниво — тихо обясни младежът.

Дуайър протегна ръце и сграбчи лоста над вратата. Извъртя се като гимнастик, откачи обувките и скочи на пода с едно гладко движение.

— Видях го на последните олимпийски игри — рече Дуайър с усмивка. — Какво ще кажеш?

— Страхотно, сър — тихо отвърна младежът.

Дуайър влезе в кабинета си и седна зад бюрото, наведе се и започна да разкопчава обувките от глезените си. По-младият учен го последва покорно, в ръцете си държеше папка с печат „Ешелон А-I“ отгоре. Дуайър свали обувките, метна ги в ъгъла на кабинета и се пресегна да вземе папката от Тим. Махна лепенката отпред, прегледа я набързо и я връчи обратно на по-младия учен.

— Вече е мой проблем — заяви той и се усмихна. — Ще го анализирам и ще напиша доклада.

— Благодаря, господин Дуайър — отвърна почтително Тим.

— Наричай ме Ти Ди — разсмя се Дуайър, — както всички останали.

 

 

Томас Дуайър-Ти Ди седеше в кабинета си с крака върху бюрото.

В ръката си държеше научна разработка за естественото образуване на фулерените, по-широко известни като бъкиболс, при метеоритите. Сферичните топчици — кръстени на името на прочутия американски архитект Р. Букминстър Фулър, прославил се най-вече с проектирането на геодезичните куполи^[1] — са най-кръглите и най-симетричните големи молекули, известни на човека. Открити през 1985-а по време на един космически експеримент с въглеродни молекули, фулерените продължаваха да удивляват учените.

Когато празното пространство в една сфера се запълни с цезий, тя се превръща в най-прекрасния органичен полупроводник, който някога е бил изследван. В резултат на експерименти с фулерени от чист водород бе създаден лубрикант почти без съпротивление. Той можеше да се използва за създаването на незамърсяващи двигатели, за производство на лекарства и по-модерни нанотехнологични уреди. Полето на приложение беше широко и все повече се разширяваше.

Макар че бъдещата употреба беше интересна, тя не засягаше особено Дуайър. Него го интересуваше повече настоящето. Образувани по естествен начин фулерени бяха открити на местата с метеоритни кратери. Когато мострите бяха изследвани, в кухите части на сферите бяха открити аргон и хелий.

Дуайър се замисли върху това за миг.

Първо си представи два геодезични купола, събрани заедно, за да образуват сфера, голяма колкото футболна топка, или горе-долу с размерите на метеорита на снимката. После си представи кухината отвътре, пълна с двата газа. След това си представи как сферата се пробива с шиш или горната част бива отсечена с меч. Какъвто и да е газът, щеше да изтече. И после? Хелият и аргонът бяха безвредни и съществуваха в изобилие в природата. Ами ако тези газове съдържаха нещо друго? Нещо, което не беше от този свят?

Отвори телефонния указател в компютъра си, откри номера и го набра през компютъра. Щом компютърът сигнализира, че звъни, Дуайър се пресегна и вдигна телефона си.

В другия край на страната, през три часови зони, един мъж се приближи към звънящия си телефон.

— Насуки — обади се той.

— Майк, старо куче, Ти Ди се обажда.

— Ти Ди, щом МЕНСА^[2] не те ще, кажи как е играта на шпиони?

— Ще ти кажа, но е толкова тайна, че после трябва да се самоубия.

— Много тайна значи — подхвърли Насуки.

— Искам да те помоля за една услуга — подхвана Дуайър.

Мико Насуки-Майк беше астроном от Националната служба за океанографски и атмосферни изследвания. НСОАИ е подразделение на Министерство на търговията. Службата разполагаше с огромна база за провеждане на научни експерименти, макар че обикновено използваха хидрографски измервания.

— Услуга от типа „никой не бива да разбира за този наш разговор“ ли?

— Точно така — потвърди Дуайър, — чисто хипотетична и съвсем неофициална.

— Добре, казвай тогава.

— Интересуват ме метеоритите и в частност образуването на фулерените.

— Точно с това се занимавам — отвърна Насуки, — най-новите неща.

— Чувал ли си някакви теории за състава на газа вътре в самите сфери? — предпазливо попита Дуайър. — Да кажем, защо преобладава хелий или аргон?

— Главно защото са най-разпространените газове на други планети.

— Значи — поде Дуайър — има възможност вътре сферата да е пълна с някакво друго вещество. Нещо, което го няма на Земята.

Насуки се замисли за миг.

— Разбира се, Ти Ди. Бях на един симпозиум преди няколко месеца, където някой изнесе доклад в подкрепа на спорното твърдение, че динозаврите са били изтребени от вирус, дошъл от космоса.

— Донесен от метеорит? — попита Дуайър.

— Точно — потвърди Насуки. — Има обаче един проблем.

— Какъв?

— Още не сме открили метеорит на шейсет и пет милиона години.

— Спомняш ли си някакви подробности от тази теория?

Насуки разрови паметта си.

— Същината беше, че извънземни микроби вътре в хелия са били разпръснати вследствие на взрива и тези, които не са изгорели, са отровили живота, съществуващ по онова време. Имаше два основни момента — продължи Насуки. — Първият беше, че микробите били бързо разпространяващ се вирус като страшен грип, птичи грип или СПИН, и са атакували физически динозаврите.

— А вторият, какъв беше? — попита Дуайър.

— Че каквото и да е било онова там вътре в хелия, то всъщност е променило самата атмосфера — отвърна Насуки, — вероятно е променило молекулярната структура на самия въздух.

— Как така? — учуди се Дуайър.

— Изчерпило е всичкия кислород, нещо такова.

— Значи динозаврите всъщност са се задушили? — попита Дуайър недоверчиво.

Насуки се изкиска.

— Ти Ди, това е само теория.

— Ами ако съществува метеорит от иридий, който не се е разбил при взрива?

— Иридият, както знаеш, е едновременно изключително твърд и доста радиоактивен — изтъкна Насуки.

— Той идеално става за разпространение на патоген по въздушен път. Вирусът даже може да мутира от радиацията и да се промени. Да стане по-различен, по-силен и така нататък.

— Значи — обобщи Дуайър, — възможно е вътре в молекулите да има мутирал вирус от милиони години и милиарди километри?

— Абсо-лютно-ужасно! — отвърна Насуки.

— Трябва да затварям — бързо рече Дуайър.

— Знаех си, че точно това ще кажеш — засмя се Насуки.