Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (17)

15.

В хотел „Кангерлусуаг“, на хиляда и осемстотин километра разстояние, Клей Хюс довършваше закуската си от бекон, яйца, пържени картофи, полята обилно с цяла кана горещо кафе. Майкъл Нилсън се приближи до масата му.

— Готов ли си да тръгваме? — попита Хюс и се изправи.

— Времето не се е оправило много — отвърна Нилсън, — но съм готов да опитам, ако искаш. Какво решаваш?

— Тръгваме — заяви Хюс.

— Ако бях на твое място — каза Нилсън, — щях да накарам от хотела да ми дадат храна за из път. Ако закъсаме, ще мине доста време, преди да ни се притекат на помощ.

— Ще поръчам един поднос със сандвичи и няколко термоса кафе — съгласи се Хюс. — Сещаш ли се нещо друго, от което да имаме нужда?

— Късмет — засмя се Нилсън и погледна навън.

— Ще взема храната и ще те чакам при хеликоптера.

— Ще бъда готов — отвърна Нилсън и си тръгна.

След петнайсет минути ЕС-130В-4 се вдигна от покритата със сняг писта и пое на изток. Лек жълт оттенък оцветяваше облаците, докато оскъдните слънчеви лъчи се мъчеха да пробият мрака. Като цяло беше тъмно и мрачно, като предзнаменование, донесено от зъл вятър.

Часовете минаваха, докато еурокоптерът летеше високо над заснежената територия.

 

 

Тиоколът спря и Кабрило погледна картата. Прецени, че близо час път го дели от пещерата на Монт Форел. Щом се отдалечи от ледника, установи, че сателитният му телефон отново има връзка. Натисна копчето за бързо набиране и се обади на „Орегон“.

— Опитвахме се да се свържем с теб — каза Ханли с вдигането на телефона. — Емирът беше отвлечен снощи.

— Отвлечен — повтори бързо Кабрило. — Мислех, че държим положението под контрол.

— Отвлякоха нашия човек — успокои го Ханли — и нямаме връзка нито с него, нито с тях.

— Имате ли представа къде са го отвели?

— Работим по въпроса.

— Върни обратно нашия човек — нареди Кабрило.

— Ще го върна.

— Почти стигнах до мястото — продължи Кабрило. — Взимам каквото трябва и се махам оттук. Междувременно ми намери бърз начин да се прибера у дома.

— Да, сър — отвърна Ханли.

Кабрило прекъсна връзката и хвърли телефона на другата седалка.

 

 

Точно когато Кабрило започна да се изкачва нагоре по Монт Форел, един служител на международното летище в Рейкявик метеше снега от дъното на рампата, която водеше към частния боинг 737. Помощни коли зареждаха самолета с гориво и електричество от двете страни. Вътрешността на боинга беше осветена като билборд и светлината се разливаше от прозорците в полумрака навън.

Пилотът надникна през прозореца на кабината и видя как една черна лимузина се появи на пистата и спря отстрани на рампата. Излязоха четирима мъже. Двама бързо се качиха по стълбите, докато другите двама оглеждаха летището, за да видят дали някой не ги наблюдава. Когато се увериха, че е чисто, бързо минаха по рампата и затвориха вратата на самолета.

Служителят откачи генераторите, дръпна рампата и застана неподвижно, докато пилотът палеше двигателите. След като се обади на кулата за разрешение, той бавно насочи самолета към пистата и се приготви за излитане. С едно спиране за презареждане в Испания, след четиринайсет часа път, щяха да стигнат до местопредназначението.

Веднага щом боинг 737 излетя, служителят се наведе и каза в микрофона, защипан близо до качулката на якето му.

— Тръгнаха — само толкова каза.

— Прието — отвърна Ханли.

 

 

След разговора с Ханли Кабрило близо час се изкачва нагоре по билото със снегохода. Спря, закопча здраво якето си и излезе от кабината. Нагласи фаровете така, че да може да вижда планината, мина отпред и изчисти леда по скарата. Тъкмо се канеше да се качи обратно, когато чу бръмчене в далечината. Пресегна се в кабината, завъртя ключа и загаси двигателя на тиокола. Заслуша се отново.

Шумът се носеше от вятъра, приближаваше се и се отдалечаваше на приливи и отливи. Накрая Кабрило успя да различи звука, качи се обратно в снегохода и грабна телефона.

— Макс — бързо каза той, — чувам да се приближава хеликоптер. Пратил ли си някого?

— Не, шефе — отвърна Ханли. — Още работим по въпроса.

— Можеш ли да разбереш какво става?

— Ще опитам да се свържа с някой от сателитите на Министерство на отбраната и да видя кой е, но може да ми отнеме петнайсет-двайсет минути.

— Искам да знам кой е неканеният ми гост — настоя Кабрило.

— Открихме, че има автоматичен радар на американските въоръжени сили наблизо — каза Ханли. — Може антените още да се използват и военните да са изпратили някой да ги поправи или настрои.

— Разбери кой е — заръча Кабрило, завъртя ключа и запали двигателя. — Мисля, че почти стигнах до пещерата.

— Добре — отвърна Ханли.

 

 

С помощта на шейна, с която утъпка снега, и десетина сандъчета с разтворими напитки Акерман беше успял да оформи чудесна площадка за кацане, отбелязана с буквата Х, върху малко плато само на седемдесет метра от долния отвор на пещерата. Гледаше площадката с гордост. Хеликоптерът щеше да успее да кацне, без витлото да се удари в скалите. Опасно беше, но това беше най-доброто, което можеше да се направи от тази страна на планината.

Отдръпна се навътре в пещерата и изчака хеликоптерът да се приближи до площадката, след това да закръжи отгоре и накрая да кацне. Витлото забави въртенето си, после спря, един мъж слезе от страната на пътника.

През отворения си прозорец Кабрило чу как хеликоптерът се приземява, но заради снега и тъмнината не можа да види кацането. Беше близо — усещаше го. Обу си гамаши и извади снегоходките от багажника. Напъха ботушите в обръчите и ги върза здраво. После бръкна отзад и извади кутията с фалшивата сфера, която Никсън беше направил.

Сега трябваше само да се прокрадне в пещерата, без да го забележат, и да отмъкне каквото трябваше.

— Шефът ме праща — каза Хюс на Акерман, след като се изкачи до входа на пещерата — да проверя какво си открил.

Акерман гордо се усмихна.

— Голяма красавица — подчерта той, — вероятно най-важната археологическа находка на този век.

— Така разбрах и аз — подхвърли Хюс и влезе навътре в пещерата. — Изпрати ме да се погрижа да получиш това, което заслужаваш.

Акерман сграбчи предварително запаления фенер и поведе госта си надолу по коридора.

— Значи ти отговаряш за връзките с обществеността?

— И за тях, и за други неща — отговори Хюс и спря при отвора на тавана. Преди няколко дни Акерман беше донесъл дървена стълба от вътрешността на горната пещера и я беше спуснал от отвора. Това много улесняваше преминаването между двете галерии.

— Ще се качим и ще те разведа навсякъде — обеща му Акерман.

Двамата мъже се качиха по стълбата в горната пещера.

Хюс се правеше на заинтригуван, докато Акерман не спираше да дърдори за откритието си, но честно казано, беше дошъл само за едно. Щом го вземеше, веднага си тръгваше.

 

 

Кабрило заобиколи с мъка от другата страна на планината и се натъкна на място с разтопен сняг. Наведе се, видя малък отвор, отбелязан с камъни върху снега, сякаш бяха изхвърлени от вътрешността на планината. Отвътре излизаше топъл въздух и стопяваше снега около отвора. Разчисти камънака, колкото да може да влезе, плъзна се през отвора в горната пещера, после издърпа и картонената кутия.

Щом се провря вътре, установи, че може да се изправи.

Тръгна надолу по шахтата, за да види къде ще го отведе.

 

 

Макар че беше със сърце от камък, Хюс остана впечатлен от пещерата и светилището в дълбините й. Акерман стоеше до метеорита върху олтара с разперени ръце като момиче на късмета в шоу с награди.

— Красива е, нали? — възторжено попита Акерман.

Хюс кимна, после извади преносимия гайгеров брояч от джоба си. Включи го и го насочи към метеорита. Стойностите надхвърляха скалата. Няколко часа близо до сферата и бързо щеше да получи радиоактивно отравяне. Разбра, че трябва да я опакова добре за пътуването обратно до Кангерлусуаг.

— Много време ли си прекарал близо до нея? — попита Хюс.

— Изследвал съм я от всички страни — отвърна Акерман.

— Призлявало ли ти е? Забелязал ли си някакви физически промени в състоянието си напоследък?

— Тече ми кръв от носа — сви рамене Акерман. — Реших, че е от сухия въздух.

— Мисля, че си болен от лъчева болест — заяви Хюс. — Трябва да се върна обратно до хеликоптера и да взема нещо, в което да опаковам сферата.

 

 

Кабрило се втурна към коридора, откъдето се чуваха гласовете. Скри се зад една скала и се заслуша в разговора на двамата мъже.

— Трябва да се върна обратно до хеликоптера и да взема нещо, в което да опаковам сферата — рече единият. Чу как двамата се отдалечават и в пещерата притъмня. Изчака да види какво ще последва.

 

 

— Чакай тук — нареди Хюс, когато стигнаха до входа на долната пещера.

Акерман го наблюдаваше как се спуска надолу към хеликоптера и отваря задната врата.

— Връщам се след няколко минути — рече Хюс на пилота, докато вадеше кутията отзад, — после можем да тръгваме.

— Добре звучи — кимна Нилсън и погледна навън да определи времето.

Хюс пое обратно нагоре по хълма с кутията в ръка. Щом влезе в пещерата, каза на Акерман:

— Донесох ти нещо, което ще облекчи мъките ти. Ще ти го дам след няколко минути.

 

 

Кабрило изчака една минута, докато се увери, че е сам, после бръкна в джоба си, извади едно найлоново пликче и го разкъса в горния край. Извади химическата светеща пръчка, прегъна я на две, сякаш се опитваше да счупи франзела, и пръчката светна в зелено. Осветявайки пътя си, той се приближи към метеорита. Тъкмо достигна до олтара и чу как в пещерата отекна изстрел.

Бързо бръкна в джоба си, извади едно пликче от метално фолио, разкъса го със зъби и поръси метеорита със съдържанието му. После, понеже стъпките бързо взеха да се приближават, се скри зад една скала отстрани и пъхна зелената светлина в джоба си.

Висок мъж с фенер се отправи към олтара, грабна метеорита и го постави в една кутия. Кабрило беше оставил пушката си в тиокола, така че в момента не можеше да направи нищо. Щеше да се наложи да пресрещне похитителя по-надолу в пещерата.

Стиснал металната дръжка на фенера в устата си, мъжът изнесе кутията навън.

Кабрило изчака светлината на фенера да се скрие, след това бавно тръгна надолу в пещерата, като държеше химическата светлина отпред. Реши, че мъжете ще изследват другаде метеорита и когато ги намери, ще може да го вземе.

Но се спъна в стълбата и за малко не падна през дупката.

Докато се вслушваше напрегнато, за да разбере дали са чули шума, Кабрило застина на място и когато не се случи нищо, слезе надолу по стълбата. И стъпи върху тялото на Акерман.