Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (16)

14.

Кабрило караше през мрака. Фаровете отгоре на тиокрла очертаваха едва-едва пътя през морето от белота. След пет часа и на седемдесет километра северно от Кулусук нещата най-сетне бяха тръгнали в руслото. Шумовете от снегохода, които първоначално изглеждаха хаотични и неясни, сега бяха започнали да придобиват форма. Усещаше пулсирането на двигателя, рева на веригите, пъшкането на шасито и използваше звуците, за да направлява придвижването си напред. Звукът и вибрациите му даваха знак кога снегоходът се изкачва. Скърцането на веригите показваше върху каква повърхност се движи.

Кабрило беше станал едно с машината.

Двайсет минути по-рано снегоходът бе стъпил на огромната ледена шапка, която покриваше по-голяма част от Гренландия. Сега с помощта на картите и подробните бележки на Кембъл Кабрило насочваше тиокола през поредица от заледени долини. Ако всичко вървеше според плана, щеше да стигне до Монт Форел тъкмо навреме за закуска в Исландия. Щеше да открадне метеорита, да го натовари на снегохода, после да се върне обратно до Кулусук, където хеликоптерът на „Орегон“ трябваше да дойде да го прибере. След няколко дни щяха да получат хонорара си и всичко щеше да приключи.

Поне такъв беше планът му — отива, взима го и право у дома.

 

 

Кабрило усети как предният край олекна и дръпна лостовете назад точно навреме. Тиоколът се закова на място, след това бързо изрева на заден. Откакто беше напуснал Кулусук, пътуването беше вървяло гладко. Но безпощадната пустош рядко позволяваше такова безпрепятствено преминаване и ако Кабрило не беше спрял и дал назад, след няколко секунди заедно с тиокола щеше да се озове в широка пукнатина в леда.

Веднага щом се дръпна на безопасно разстояние, Кабрило навлече якето си и излезе от кабината. Протегна се и оправи светлините, мина отпред и надникна в бездната. Дебелата стена на ледника проблясваше в синьо и зелено под фаровете.

От ръба прецени, че пропастта е около четири метра широка. Нямаше начин да определи докъде стигаше цепнатината, преди да се стесни и затвори. Пристегна качулката на якето си, за да се предпази от виещия вятър. Още няколко метра и снегоходът щеше да пропадне в пукнатината и да се плъзне надолу, докато отворът не се стеснеше и машината не се заклещеше с кабината напред. Дори и да оцелееше при падането, имаше много голяма вероятност да остане затворен в кабината, без да може да излезе. Щеше да умре от студ, преди някой да го открие, още по-малко пък да тръгне да го спасява.

Мисълта го накара да изтръпне, върна се обратно, качи се в тиокола и погледна часовника. Беше пет сутринта, но навън продължаваше да е толкова тъмно, колкото и през цялата нощ. Разгледа картата, после взе пергела и измери разстоянието до Монт Форел. Оставаха четирийсет и пет километра — три часа път. Пресегна се към сателитния телефон и набра Кембъл. За негова изненада телефонът иззвъня само веднъж.

— Да — обади се Кембъл с ясен глас.

— Натъкнах се на пукнатина.

— Дай ми координатите от джипиеса — нареди му Кембъл.

Кабрило му ги продиктува и изчака Кембъл да погледне картата си в Кулусук.

— Изглежда си направил погрешен завой преди около километър и половина — каза му Кембъл — и си тръгнал наляво, вместо надясно. Изкачил си ледника Нунук. Дай назад и заобиколи по ръба му. Ще стигнеш до малко възвишение и после ще се спуснеш в долината. Оттам може да се види Форел, ако времето е ясно и навън не е пълен мрак.

— Сигурен ли си? — попита Кабрило.

— Абсолютно. Бил съм в каньона, в който си ти, и преди — напред не можеш да минеш.

— Връщам се километър и половина и завивам наляво — повтори Кабрило.

— Ще се падне твое дясно — бързо го поправи Кембъл, — сменил си посоките.

— После обикалям по ръба на ледника?

— Да, но сега, докато си спрял, искам да излезеш и да наклониш настрани фара откъм теб. По този начин, когато стигнеш до ръба на ледника, светлината ще го освети. Отражението ще прилича на нефрити или сапфири — поглеждай от време на време встрани, за да видиш докъде си стигнал. Щом ръбът стане полегат, ще превалиш един хребет и ще започнеш отново да се спускаш. Това е знак, че си се отървал от ледника Нунук. После трябва да се изкачиш право нагоре по билото на Монт Форел. Стръмно е, но старият тиокол може да се справи — правил съм го и друг път.

— Благодаря — каза сърдечно Кабрило. — Ще можеш ли да издържиш още няколко часа, ако имам нужда от теб? Да не му изпуснеш края?

— Сръбвам по малко, колкото да изтрая — успокои го Кембъл. — Тук съм, ако ти трябвам.

— Добре — отговори Кабрило и затвори телефона.

Излезе отново от кабината, пресегна се към покрива на тиокола и наклони фара на една страна. После се качи обратно, включи на първа и завъртя снегохода на 180 градуса. Подкара предпазливо, откри ръба на ледника няколко метра по-надолу и тръгна по него.

Монт Форел не беше много далеч, но в снега и мрака все още не се виждаше.

Кабрило трябваше да стигне до планината и да измъкне тайната й. Но имаше още някой със същия план и той не играеше по правилата като Корпорацията. Двамата щяха да се сблъскат.

 

 

Емирът почувства как хеликоптерът забавя, докато Ал-Халифа изравняваше кавазакито над опашката на „Акбар“, след което бавно го приземи върху площадката за кацане. Щом екипажът застопори шините на плазовете и витлото спря, Ал-Халифа скочи, отключи вратата и го повлече към големия салон. Очите на емира още бяха с лепенка, но той чу хор от гласове, които говореха на арабски. Въздухът в кабината миришеше на барут и масло, но се промъкваше и някакво странно, сладко ухание на бадем.

Избутан няколко стъпала към долната палуба, емирът най-безцеремонно беше хвърлен върху едно легло и ръцете и краката му бяха омотани с дебела лепенка. Лежеше по гръб като овързано за готвене пиле. Емирът чу как Ал-Халифа изкомандва пазача отвън. След което го оставиха сам, да размишлява над незнайната си участ.

Освен факта, че кожата на лицето му беше започнала да се изпотява от горещината в каютата, мъжът не беше кой знае колко притеснен. Ако Ал-Халифа искаше да го убие, вече щеше да го е направил. Пък и знаеше, че приятелите му от Корпорацията скоро щяха да го открият. Само ако можеше да откъсне лепенката от носа си — щеше да се почувства много по-добре.

 

 

— Монтирайте ракетите — нареди Ал-Халифа, когато се върна в големия салон. — Трябва да прелетя до планината колкото се може по-бързо.

Четирима мъже излязоха навън и се заловиха за работа. Монтирането вървеше бавно — вятър, дъжд и сняг бушуваха на палубата на „Акбар“, но мъжете бяха обучени и неумолими. След двайсет и седем минути водачът им влезе обратно и изтърси снега от ръкавиците си.

— Ракетите са монтирани — докладва той на Ал-Халифа.

— Нареди на мъжете да влязат вътре и да се съберат около масата.

Терористите се настаниха по столовете около дългата, богато украсена маса. Събранието беше заговор на убийци, банда главорези. Те гледаха към Ал-Халифа и чакаха.

— Аллах отново ни благослови — започна Ал-Халифа. — Както видяхте, залових прозападно настроения емир, който управлява моята страна, и сега той е мой пленник. Скоро ще се възкача на престола. Второ, западен предател ме уведоми за местоположението на сфера от иридий, която можем да използваме за производството на бомбата, предназначена за Лондон. Ако успея да взема иридия, той ще увеличи поне сто пъти разрушенията в английската столица.

— Слава на Аллах! — извикаха всички като един.

— Сега „Акбар“ се насочва към източния бряг на Гренландия — продължи с приповдигнат тон Ал-Халифа. — След няколко часа, когато пристигнем, ще се кача на хеликоптера и ще взема иридия. Веднага щом се върна, ще поемем към Англия и ще довършим мисията си.

— Един е Господ, и той е Аллах! — извика групата.

— Искам тези от вас, които са изпълнили задълженията си, да си починат — нареди Ал-Халифа. — Всички трябва да са на крак, когато стигнем Англия. Скоро всички, които се противопоставят на Аллах, ще усетят гнева ни.

— Аллах е велик! — ревна групата.

Събранието се разпусна и Ал-Халифа излезе от кабината и слезе в каютата си. Щеше да открадне, няколко часа сън. Нямаше откъде да знае, че това щеше да е последният му сън, преди да заспи навеки.