Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (11)

9.

Хуан Кабрило премина набързо през митницата на малкия терминал в Кулусук, после се загледа в картата на стената близо до изхода. През кратките летни месеци остров Кулусук беше обграден от вода. С настъпването на есента и падането на температурите морската вода замръзваше на дебели ледени блокове. И въпреки че ледът никога не ставаше толкова дебел, че да издържи тежестта на локомотив, колите, камионите и снегомобилите можеха безпроблемно да стигат до сушата.

През зимата Кулусук вече не беше остров. Беше свързан с Гренландия посредством леда.

От мястото, на което се намираше Кабрило, трябваше да се изминат само още осемдесет километра, за да се стигне до ширината, отбелязваща истинския Полярен кръг, а оттам имаше още двайсетина до Монт Форел. Зимното слънцестоене на 22 декември бе минало само преди няколко дни. На този ден в продължение на цяло денонощие всяка година на Полярния кръг цареше пълен мрак.

Северно от кръга, в зависимост от това колко се отдалечеше човек, мракът беше постоянен. Колкото по на север, толкова по-дълъг мрак. Точно на Полярния кръг и южно от него 22 декември бележеше повратна точка. Щом зимата превалеше и се зададеше пролет, дневната светлина се увеличаваше с минути всеки изминал ден. Когато дойдеше лятото, изгряваше среднощното слънце и в района на север от Полярния кръг известно време изобщо не залязваше.

Цикълът се бе повтарял в продължение на безброй еони.

Навън виещият вятър хвърляше твърди топки замръзнал сняг по прозорците на терминала. Времето изглеждаше толкова привлекателно, колкото вътрешността на камера за месо. Кабрило се загледа и усети как го побиват тръпки. Макар че беше още на топло, той дръпна нагоре ципа на якето си.

Понеже Кулусук беше малко по на юг от Полярния кръг, днес щеше да има няколко минути светлина. Монт Форел пък все още тънеше в пълен мрак. През следващите няколко дни и седмици върхът на планината щеше да започне да улавя първите лъчи на слънцето. После с всеки изминал месец светлината щеше да се спуска по билата на планината подобно на жълта боя, излята върху пирамида.

Но гледайки навън, човек никога не би предположил, че слънцето някога е било или е някъде наблизо.

Сега обаче Кабрило не се тревожеше толкова заради мрака, колкото за транспорта. Дръпна се встрани на терминала, извади сателитния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

— Какво откри? — попита той, щом се свърза с Ханли.

Понеже Овърхолт бе настоял да бърза, Кабрило тръгна от „Орегон“ без ясен план как да стигне до Монт Форел. Ханли го беше уверил, че докато се приземи, планът ще е готов.

— Има няколко кучешки впряга, които можеш да наемеш — каза му Ханли, — но имаш нужда от водач, а предполагам, че не искаш свидетел, така че това го отхвърлих като възможност. Хеликоптерите, които обслужват Кулусук, имат редовни полети от Тасилак и обратно, но не можеш да ги наемаш като чартъри, а и времето не позволява да излетят.

— Времето не става и за ходене — вметна Кабрило и погледна навън.

— Нито за ски — добави Ханли, — макар да знам, че се гордееш със скиорските си умения.

— Тогава какво ми остава?

— Изрових от компютъра регистрациите на моторни превозни средства в района — не ми отне много време, понеже Кулусук има само четиристотин жители. Махнах снегомобилите, защото ще си изложен на сняг и студ, пък и много лесно се развалят. Остават ни снегоходните машини. Бавни са и харчат много гориво, но имат отопление и достатъчно място за провизии. Мисля, че това е най-доброто.

— Звучи разумно — отбеляза Кабрило. — Откъде се наемат?

— От никъде — отвърна Ханли, — но извадих имената и адресите на частни собственици от гренландския регистър и се обадих тук-там. Никой от хората, които имат снегоходи, няма домашен телефон, но се свързах с пастора на местната църква. Според него имало един мъж, който можел да се съгласи да ти го заеме — останалите се използвали.

— Какъв е адресът? — попита Кабрило, като извади молив и малък бележник от якето си, за да го запише.

— Адресът е шестата къща след църквата, червени стени с жълт перваз.

— Няма улица и номер толкова на север, а?

— Явно всички се познават — засмя се Ханли.

— Изглежда местните са приятелски настроени.

— Не съм толкова сигурен — каза Ханли. — Пасторът спомена, че собственикът пиел доста през зимата. Предупреди ме също, че почти всички в града ходят въоръжени, за да се пазят от мечки.

Кабрило кимна.

— Значи в основни линии просто трябва да убедя въоръжен пиян местен да ми даде под наем снегохода си и тръгвам — обобщи Кабрило, като потупа пачката със стодоларови банкноти в джоба на якето си. — Звучи съвсем просто.

— Има и още нещо — той не е местен. Израснал е в Арвада, Колорадо, и е бил призован в армията по време на войната във Виетнам. От това, което успях да сглобя от базата данни, след като се е върнал, е прекарал години наред по болниците за ветерани. После е напуснал страната с идеята да се махне колкото се може по-далеч от Щатите.

Кабрило отново се загледа през прозореца.

— Явно е постигнал целта си.

— Съжалявай, Хуан — каза Ханли. — След два дни, когато срещата приключи, можем да преместим „Орегон“ и Адамс да те закара догоре с хеликоптера. За момента обаче разполагаме само с тази възможност.

— Лесна работа — заяви Кабрило и погледна бележките си. — Шестата къща от църквата.

— Червени стени — повтори Ханли — и боядисани в жълто первази.

— Добре тогава, ще ида да се запозная с лудия.

Прекъсна линията и излезе през вратата, която водеше навън.

 

 

Кабрило остави сандъците с провизии на летището и се приближи до един снегомобил такси, до който стоеше ескимос в юношеска възраст. Момчето повдигна вежди, когато Кабрило му съобщи адреса, но не каза нищо. Беше по-загрижен за тарифата, която изчисли в датски крони.

— Колко прави в щатски долари? — попита Кабрило.

— Двайсет — отвърна момчето, без да се колебае.

— Готово — съгласи се Кабрило и му подаде една банкнота.

Момчето се качи в снегомобила и посегна към копчето за запалване.

— Познаваш ли Гарт Брукс^[1]? — попита го то, явно смяташе, че в Съединените щати всички се познават, също както в неговото село.

— Не — отвърна Кабрило, — но веднъж играх голф с Уили Нелсън.

— Супер! Биваше ли го?

— Слаба работа — отвърна Кабрило, докато момчето натискаше стартера и двигателят изрева.

— Качвай се! — извика то.

Щом Кабрило седна, машината изфуча от летището. Фарът на снегомобила едва прорязваше мрака и снежната виелица. Кулусук не беше нищо повече от няколко скупчени къщи на километър и половина от летището. Отстрани постройките бяха отчасти покрити със снежни преспи. Отвътре излизаше, пара и пушек. Кучешки впрягове се бяха прислонили близо до постройките заедно със снегомобилите; в снега стърчаха ски с върховете нагоре; снегоходки висяха на пирони до вратите.

Животът в Кулусук изглеждаше тежък и суров.

На север от града замръзналата шир, която водеше към сушата, се очертаваше едва-едва на хоризонта. Ледената повърхност беше черна и хлъзгава, понеже вятърът издухваше снега и го струпваше на малки преспи, които непрекъснато променяха формата си. Хълмовете от другата страна на скованото море се виждаха само като контур, друг нюанс на сивото на фона на черната пустош. Пейзажът изглеждаше толкова привлекателен, колкото обиколка на крематориум. Кабрило усети как снегомобилът забавя и спира.

Слезе от задната седалка и застана на недоутъпкания сняг.

— Доскоро! — сбогува се момчето и бързо му махна с ръка.

После рязко зави наляво, завъртя се върху покритата със сняг улица и изфуча. Кабрило остана сам в студа и мрака. Погледна за миг към наполовина заритата в снега къща. После се запъти през преспите към входната врата. Постоя пред нея, преди да почука.