Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (53)

52.

— Смес от скорбяла, извлечена от ориз, и естествен по произход набухвател, който я кара да набъбва — обясни Никсън.

Сенг оглеждаше двора около Скалния купол. Агентът мюсюлманин на ЦРУ, който беше изпратен в Израел, внимателно вадеше камъка на Авраам от пяната. Тежката сфера беше потънала близо трийсет сантиметра, но отдолу все пак имаше няколко сантиметра, които я предпазваха.

Агентът на ЦРУ погледна Сенг и потвърди, че камъкът е невредим.

— Как ще почистим двора? — попита Сенг.

— Нямах много време да пробвам — рече Никсън, — но оцетът ще свърши работа.

Сенг кимна, пресегна се към колана си и извади сгъваемия си нож. Наведе се и изряза един квадрат в бялото покритие. Подпъхна ножа и го издърпа с две ръце.

— Прилича на оризова торта — каза той, като подхвърли лекия като перце квадрат във въздуха и го хвана отново.

— Да накараме да го изринат с лопати — продължи Никсън — и да изхвърлят големите парчета, после да залеят мястото с оцет и да го изтъркат с четки, мисля, че след това ще трябва само един маркуч и готово.

 

 

Бръмченето на робинсъна се усили. Хеликоптерът мина над джамията, после се приземи в близката улица. Сенг даваше на израелците указания как да изчистят двора, когато Кабрило влезе през арката на портата.

— Парчетата от сваления дъглас паднаха в Мъртво море — каза Кабрило на Сенг. — Най-голямата отломка, която можахме да видим, е колкото самун хляб.

— Ами господин Хикман? — поинтересува се Сенг.

— Каквито и останки да има — отвърна Кабрило, — ще спят при рибите.

Сенг кимна и мъжете останаха смълчани за миг.

— Сър — обади се след малко Сенг, — камъкът е невредим и почистването на джамията започна. Отрядите са готови да се изтеглят.

Кабрило кимна.

— Можете да се изтегляте — позволи той и се обърна към агента на ЦРУ. — Донесете камъка и елате с мен.

Агентът сложи внимателно увития камък в количката, която използваха градинарите на джамията, хвана двете дръжки и последва Кабрило към портата.

 

 

Докато Кабрило се отправяше към робинсъна, Ханли осведомяваше Овърхолт за развоя на събитията по телефона.

— Взехме камъка и се оттегляме от Израел — съобщи Ханли. — Какви са контактите ви в Египет?

— Отлични.

— А в Судан?

— Човекът ни там е върхът.

— Ето от какво имаме нужда — поде Ханли.

Овърхолт си водеше записки, докато Ханли обясняваше.

— Добре — рече той, когато Ханли свърши, — Ал Гардаках, Асуан и Рас Абу Шагара в Судан. Ще уредя разрешителните и ще имате стооктанов бензин на всяка спирка.

 

 

Ханли тъкмо затвори, когато Холпърт влезе в командната зала с папка, пълна с документи.

— Мисля, че разгадах ситуацията в Медина — рече той. — Свалих плановете от компютърната база на изпълнителя и ги изучавах досега.

— Планове? — учуди се Ханли. — Но комплексът е строен преди стотици години.

— Но разширен и модернизиран в периода между 1985-а и 1992-ра — обясни Холпърт. — Тогава прокарали подземни тунели за тръбите с вода на климатичната система. Каза ми да мисля като Хикман — ако бях на негово място, именно там щях да сложа експлозивите.

Ханли погледна диаграмите за миг.

— Майкъл — промълви той след секунда, — мисля, че ги откри.

— Спомни си го — подхвърли Холпърт с усмивка, — като стане време за бонуси.

Холпърт излезе от командната зала и Ханли вдигна телефона. Докато набираше, се обърна към Стоун:

— Направи ми една сателитна снимка на Медина.

Стоун започна да вкарва команди в компютъра точно когато от другата страна му се обадиха.

 

 

— Да, сър — рече Касим.

— Как върви?

Касим стоеше встрани от тълпата, насъбрала се на автобусната спирка в Джеда.

— И двата отряда пристигнаха безпрепятствено — докладва Касим. — Скрихме моторите в пресъхналото корито на една река в околностите на Джеда и се придвижваме към града. Скътър, който ръководи операцията в Медина, заедно с отряда си вече се качиха на автобуса за центъра. Сега ние чакаме нашия.

— Скътър има ли сателитен телефон?

— Да, сър.

— След колко време ще пристигне автобусът му? — попита Ханли.

— Четири-пет часа — рече Касим.

— Ще изчакам да пристигне и ще му се обадя, но мисля, че знаем къде точно в джамията на пророка са поставени експлозивите.

Автобусът тъкмо спираше.

— Рейсът ми пристигна — осведоми го Касим. — Какво искате да направим?

— В Мека ще ви чака човек от ЦРУ и ще ви заведе в тайна квартира — отвърна Ханли. — Ще ти се обадя там.

— Разбрано.

 

 

Пит Джоунс погледна към емира на Катар.

— Ваше превъзходителство — попита той, — какви са отношенията ви с бахрейнците?

— Чудесни — отвърна емирът, — те са скъпи приятели.

— Можете ли да прекарате камиони през митницата без проблеми?

— Сигурен съм, че мога.

— Разполагате ли с товарен кораб, който може да ги вземе от пристанището в Бахрейн?

Емирът погледна към помощника си Ал-Тани.

— Ще уредя някой кораб тук или в Бахрейн незабавно — каза Ал-Тани.

— Разполагаме с шест часа, за да подготвим всичко — отбеляза Джоунс.

— Всичко ще бъде уредено, господин Джоунс — увери го емирът.

 

 

В оградения двор до летището в Риад офицерът от американската армия Патрик Колган и неговият отряд все още чакаха нареждания. Вече три нощи се криеха под контейнерите, ядяха от провизиите си и пиеха бутилирана вода. И водата, и храната вече бяха на привършване, а и контейнерите наоколо, които им служеха за прикритие, взеха съвсем да оредяват.

Нещо трябваше да се случи, и то бързо.

 

 

Джоунс проучи файла от органайзера на Ал-Шейх, после вдигна телефона.

— Сър — рече той, когато му вдигнаха, — има ли промяна в графика за превозването на контейнерите?

— Няма промяна — отвърна Ханли.

— Добре тогава, уредил съм всичко.

Ханли слушаше, докато Джоунс обясняваше.

— Харесва ми — одобри накрая, — просто и лесно.

— Имам ли разрешение?

— Действай — нареди Ханли.

Пространството около трите контейнера, където мъжете се криеха, постепенно беше разчистено. Все още имаше няколко контейнера вляво, но в дясната страна беше останал само пясък и чакъл.

Телефонът на Колган тихо иззвъня и той натисна копчето, за да отговори:

— Колган.

— Обажда се Джоунс от Катар.

— Какво предвиждате за нас, господин Джоунс? Още малко и няма да има къде да се скрием. Трябва да предприемем нещо, и то бързо.

— До десет минути трябва да пристигнат три камиона, за да вземат контейнерите — каза Джоунс. — Отзад на кабините им има закачени джипиес локатори. Локаторите са големи колкото пакет цигари и са прикрепени с магнит. Нека трима от хората ти да се направят на общи работници и да помогнат при товаренето. Накарай ги да махнат локаторите, когато се качат, иначе ще ви проследят.

— Добре — съгласи се Колган.

— Кажи на тримата мъже с локаторите да ги сложат на незаразен контейнер, натоварен за Мека, и да тръгнат с него. Хората, които следят доставката, ще си помислят, че камионите са плътно един след друг.

— Какво да направят, когато стигнат до Мека?

— Да слязат от камиона преди склада, където трябва да разтоварят, и да хвърлят локаторите в първото кошче за боклук, което видят. После да хванат автобус до Джеда и да стигнат до пристанището. Там ще ги чака кораб на име „Акбар II“. Да се качат на борда му, той ще ги изведе от страната.

— „Акбар II“ — повтори Колган.

— Петимата, които оставате, ще трябва да се оправите с шофьорите и да се качите на камионите. Вържете ги и им запушете устите, сложете ги на пода при седалката до шофьора. После просто минавате през портала и когато излезете на главния път, завивате на изток, вместо на запад. Крайната ви цел е Бахрейн.

— Добре — каза Колган.

— Понеже оставате петима, след като тримата тръгнат за Мека, в два от камионите ще сте повече — шофьор, пътник, плюс пленника в краката ви. Нека пътникът да се скрие под одеяло, докато минавате през портала, за да не го забележат.

— Няма ли да ни спрат за проверка? — попита Колган.

— Наблюдавахме портала днес — увери го Джоунс. — Проверяват камиона, когато влиза, после отмятат само номера на контейнера, когато излиза с товара.

— Но какво ще стане, когато товарът го няма, а те открият локаторите? — попита Колган. — Няма ли да тръгнат да ни търсят тогава?

— Пътуването от Риад до Мека трае шест часа — успокои го Джоунс. — До Бахрейн — само четири. Когато разберат, че контейнерите липсват, вие вече ще сте на борда на товарен кораб на път към Катар.

— Сигурно ли е, че ще можем да минем през граничния пункт в Бахрейн?

— Всичко е уредено.

— Хубав план — одобри Колган.

— На добър час!

 

 

След петнайсетина минути Колган и останалите четирима мъже, които трябваше да тръгнат към Бахрейн, безпрепятствено напуснаха карго терминала и се отправиха надолу по пътя. Седем минути след това подофицерът от бреговата охрана на име Пъркинс и още двама закачиха локаторите на три камиона от конвой с шест и се качиха в последния.

Камионът беше пълен с бутилки вода, така че поне нямаше да ожаднеят по време на шестчасовото пътуване до Мека. Ако вътре имаше и една палета с „М&М“, щяха да си прекарат доста по-приятно.

 

 

Наближаваше обяд, когато Адамс, Кабрило и агентът, който носеше камъка на Авраам, се приземиха за първото презареждане в Ал Гардаках в Египет при устието на Халидж ас-Суейс при излаза на Червено море.

Овърхолт бе уредил не само обещаното гориво, но имаше храна, вода, кафе и вертолетен механик от американската армия, който да провери R-44. Механикът доля половин бидон масло в буталния двигател и прегледа набързо машината, след което каза, че вертолетът е пушка. Тримата мъже се отбиха до тоалетната и излетяха отново.

Следващата отсечка, триста километра до Асуан, изминаха за по-малко от два часа със скорост 180 километра в час. Хеликоптерът беше зареден с гориво и отново проверен, и тримата поеха на път.

От Асуан до Абу Шагара, висящия полуостров, който се врязваше в Червено море от другата страна на Джеда в Саудитска Арабия, беше най-дългата отсечка от полета. Близо 500 километра, пътуването щеше да трае около три часа.

Робинсънът се намираше на трийсет минути от Асуан, високо над пустинята, когато Адамс каза:

— Господа, има няколко часа до следващата ни спирка. Ако искате да поспите, за мен няма проблем.

Агентът на ЦРУ на задната седалка кимна, облегна се назад и сложи шапката си върху очите.

— Добре ли си, Джордж? — попита Кабрило. — Доста летене ти се събра напоследък — държиш ли се още?

— Екстра съм, шефе — отвърна Адамс и се усмихна. — Ще ви закарам до Судан, после ще прекосим Червено море да те оставя, а щом се върна обратно в Судан, ще подремна малко.

Кабрило кимна. Докато хеликоптерът се насочваше на юг и той заспа.

 

 

Беше малко след четири следобед, когато Ханли се обади от „Орегон“ по сателитния телефон на Скътър. Понеже не знаеха какво да правят, Скътър и отрядът му се въртяха около автогарата и чакаха връзка.

— Казвам се Макс Ханли, командир съм на Касим.

— Какво искате да направим? — бързо попита Скътър.

Няколко души ги бяха заговорили вече, а само един от тях можеше да върже няколко думи на арабски. Ако останеха още дълго, можеха да ги разкрият.

— Вляво — каза Ханли — има един просяк със стар метален поднос, който се прави на заспал. Виждаш ли го?

— Да — отвърна Скътър.

Мъжът, който уж придремваше, беше наблюдавал отряда в продължение на двайсет минути.

— Приближи се до него и остави една монета върху подноса — нареди му Ханли.

— Нямаме монети — прошепна Скътър, — дадоха ни само банкноти.

— Тогава му дай най-малката банкнота, която имаш. Ще ти даде нещо, което на пръв поглед изглежда като религиозна брошура. Вземи я, отдалечи се на безопасно разстояние от спирката в някоя странична уличка и намери място, на което да можеш да я прочетеш, без да те видят.

— После какво?

— Инструкциите са вътре.

— Това ли е всичко? — попита Скътър.

— Засега да — отвърна Ханли. — Успех!

 

 

Скътър прекъсна връзката и прошепна нещо на един от хората си. После се приближи до просяка, извади една банкнота от пачката в джоба си, наведе се и я остави върху подноса.

— Аллах ще те възнагради — рече просякът на арабски и му подаде брошурата.

Скътър тъкмо се изправяше, когато просякът бързо му смигна с лявото око. Изведнъж Скътър се почувства обнадежден. Отдалечи се от автобусната спирка, последван от хората си, откри пусто място и прочете инструкциите. Бяха само на няколко пресечки от целта и той изяде брошурата, докато вървяха.

 

 

— Не излизайте навън — каза свръзката от ЦРУ на Касим и хората му в тайната квартира в Мека, — не правете нищо, с което да привлечете внимание. Имате храна, вода и безалкохолни в кухнята.

— Как да се свържем с теб, ако ни потрябваш? — попита Касим.

— Не можете — отвърна агентът. — Ще чакате вашите хора да ви дадат инструкции. Беше ми наредено да заредя къщата, да ви посрещна на гарата и да ви доведа тук. С това приключвам участието си в операцията. Желая ви успех и на добър час!

Човекът на ЦРУ си тръгна.

 

 

— Това изглежда странно — обади се един от редниците в отряда на Касим.

— Всичко е разделено на части — обясни Касим. — Всяка част от операцията ще се изпълнява отделно, докато не дойде време да се съединят. Сега имаме нужда да си починем и да се изкъпем един по един. Искам всички да се нахраните добре и да си отспите. Скоро ще ни повикат и когато го направят, ще трябва да действаме.

Мъжете кимнаха.

 

 

Слънцето залязваше, когато Адамс наближи „Акбар“ откъм Червено море. Мина над яхтата, за да предупреди екипажа, изравни се с кърмата и бавно се спусна надолу. Кавазакито на Ал-Халифа още беше на площадката за кацане, така че застана на метър и нещо над яхтата над едно празно място. Агентът на ЦРУ спусна камъка на Авраам здраво опакован в кутия с изолация и после скочи.

— Хората на Овърхолт те чакат обратно в Рас Абу Шагара — рече Кабрило. — Ще се оправиш ли?

— Да, сър — отвърна Адамс.

Агентът на ЦРУ понесе кутията към задната врата на „Акбар“. Кабрило скочи и се наведе, за да мине под витлата. Адамс отново се издигна.

В същия миг телефонът на Кабрило звънна.

— Заплаха едно е елиминирана — докладва Ханли. — Контейнерите са на борда на кораба и в момента напускат Бахрейн и се отправят към Катар.

— Нямаше ли проблеми?

— Всичко мина според плана — отвърна Ханли. — Трима мъже ще ви чакат в Джеда, трябва да ги качиш на яхтата — участието им в операцията приключи.

Кент Джоузеф, член на екипажа от Флорида, когото Корпорацията беше наела да управлява „Акбар“, подаде глава през вратата. Кабрило се усмихна и направи знак на капитана да изчака една минутка.

— Скътър?

— Получи диаграмата, изпращаме го с отряда вътре довечера. Ако всичко мине успешно, две сме приключили, остава една.

— Какво стана с плана? — попита Кабрило.

— Ще ти се обадя отново скоро.

Телефонът заглъхна и Кабрило го сложи в джоба си. После се усмихна и протегна ръка на Джоузеф.

— Хуан Кабрило — рече той, когато двамата се здрависаха. — Работя за Корпорацията.

— Тя нещо като Управлението ли е? — попита Джоузеф.

— Не, по дяволите — отвърна Кабрило с усмивка. — Аз не съм шпионин.

Джоузеф кимна и се запъти към вратата.

— Но той е — допълни Кабрило и махна към агента на ЦРУ.