Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (50)

49.

Дори в държава, толкова стриктно спазваща традициите като Саудитска Арабия, модерният свят все пак намираше начин да се наложи над миналото. Джамията на пророка в Медина беше пример за това. Строежът на масивното здание беше започнал през 1985-а и беше завършил през 1992-ра, разширявайки и осъвременявайки комплекса. Святото място беше уголемено петнайсет пъти и обхващаше площ от 170 000 квадратни метра. Допълнителното пространство позволяваше събирането на близо 750 000 души едновременно. Бяха добавени три нови сгради заедно с огромен двор, покрит с мраморни плочи, образуващи различни геометрични фигури. Двайсет и седем допълнителни дворове, покрити със сложни разгъваеми шатри, проблясващи на хоризонта, плюе още две големи площи, заслонени с шест гигантски механични чадъри, които можеха да се отварят и затварят в зависимост от времето.

Шест минарета, извисяващи се на 120 метра, бяха издигнати наоколо — на върха на всяко стърчеше огромен полумесец, който тежеше близо пет тона. На отделни места имаше добавени орнаменти и позлата и различни архитектурни детайли бяха осветени с лампи и прожектори.

Съоръженията бяха изцяло ремонтирани. Бяха монтирани ескалатори, които да качват поклонниците до най-горните етажи, и бе изградена гигантска климатична система. Охлаждащата система, една от най-големите проектирани някога, изпомпваше шейсет хиляди литра студена вода в минута през тръбите, които бяха прокопани под най-ниския етаж.

Цялата система се контролираше от команден център на шест километра от джамията.

Реконструкцията на джамията на пророка и изграждането на допълнителните съоръжения около Кааба в Мека беше струвало на правителството на Саудитска Арабия близо 20 милиарда долара. Основният изпълнител на огромния строителен обект беше компания, собственост на семейството на Осама бин Ладен.

 

 

Водачът на индийските наемници отново огледа диаграмите. Преди да се качи на кораба в Рабих, Хикман беше дал ясно да се разбере, че иска гробът на Мохамед в джамията на пророка да бъде унищожен. Фактът, че Бин Ладен се беше възползвал от реконструкцията, го изпълваше с гняв — Хикман искаше да изтрие построеното от лицето на земята.

Десет пъти по-голям бонус от предварително уговореното заплащане очакваше индийците, ако успееха.

Дотук им беше даден един милион в злато — царска отплата в собствената им страна. Дори разделен на дванайсет, щеше да стигне на всеки един от тях да изживее остатъка от дните си охолно. Обещаните допълнително десет милиона щяха да ги направят наистина богати.

От тях се искаше само да идат до Медина, да се промъкнат в подземните тунели под джамията, в които минаваха тръбите със студена вода, да сложат експлозивите, както беше обозначено на диаграмата, и да стигнат до Рабих, където Хикман беше уредил друг кораб да ги вземе и да ги превози през Червено море до Порт Судан в Египет.

Там щеше да ги чака самолет със златото и няколко пазачи. Щяха да прекарат следващите три дена в Порт Судан. Щом джамията на пророка бъдеше унищожена сутринта на десети, когато щеше да започне хаджът, самолетът щеше да ги откара обратно в Индия със златото им. Първо резултат, после плащане — Хикман си беше научил урока преди десетки години.

 

 

Най-важното за една успешна операция е никога да не се осланяш на една-единствена система. Операция „Пустиня-1“ по време на кризата със заложниците в Иран през 1980-а беше доказателство за това. Президентът искаше да се справи с минимален брой хеликоптери и щом първата машина излезе от строя, цялата мисия се провали.

Когато пред теб стои въпросът дали да имаш едно оръжие или хиляда, винаги трябва да избереш максималния брой. Системите се провалят, бомбите не избухват, оръжията засичат.

И Касим, и Скътър съзнаваха този факт.

— Сър, основната заплаха в момента са товарните контейнери в Риад — рече Скътър. — Вече имате потвърждение, че са били доставени. Щом бъдат отворени — което трябва да стане преди началото на хаджа, всичко останало отива на заден план — цялата операция може да се провали.

— Един случай на смъртоносна зараза и Саудитска Арабия ще затегне контрола — съгласи се Касим.

Двамата мъже стояха пред карта, закачена на дъската насред хангара. На масата отстрани имаше цял куп катарски паспорти и документи за поклонението за Касим и всеки един от трийсет и седемте членове на отряда. Официалните служители на емира цяла нощ се бяха трудили над тях. Понеже бяха истински, а не фалшификати, щяха да издържат на проверката на саудитските власти. Саудитски визи обикновено се издаваха на катарците без проблеми и мъжете можеха да влязат безпрепятствено в кралството.

— После пращаме вътре два отряда от по четирима души — продължи Касим. — Така ни остават трийсет души, с които да влезем в Мека.

Скътър посочи към въздушната карта, която Агенцията за национална сигурност беше изпратила по факса в Катар.

На снимката се виждаше дворът на карго терминала на летището в Риад.

— По номерата от товарителницата, които хората ви са открили в Англия, знаем, че контейнерите се намират тук.

Скътър огради трите контейнера с маркер.

— Много добра идея — отбеляза Касим, — написали са номерата на покривите на всички контейнери, така че кранистите да могат да ги виждат. Иначе щяхме да изгубим много време да ги търсим.

— Щом двата отряда пристигнат на място — попита Скътър, — как искате да действат?

— Обезопасяват и премахват — отвърна Касим. — Щом се уверим, че още са запечатани, трябва да ги качим на камиони и да ги закараме в пустинята, докато решим какво да правим с тях — дали да ги унищожим веднага, или да ги преместим на безопасно място.

— Прочетох личните досиета — каза Скътър. — Имаме офицер на име Колган, който служи във военното разузнаване и е работил под прикритие.

— Колган? — учуди се Касим. — Звучи ирландско.

— Приел е исляма в колежа — обясни Скътър. — Има образцово досие, в него пише, че е уравновесен и методичен. Мисля, че ще може да се справи с това.

— Върви и го подготви — нареди Касим, — и подбери останалите от отряда му. После ги качи на следващия самолет от Катар за Риад. Според хората на емира има редовен полет вечерта в шест.

— Много добре, сър — рече Скътър.

— Остават ни джамиите в Мека и Медина — продължи Касим. — Аз ще ръководя отряда в Мека, а ти ще поемеш Медина. И двамата имаме по четиринайсет мъже на разположение, главната ни цел ще бъде да открием и обезвредим взривните устройства, които вероятно Хикман е поставил. Влизаме, претърсваме, обезвреждаме и се махаме, без да ни забележат.

— Ами ако Хикман е подменил метеоритите?

— Моите хора работят по случая, докато говорим — увери го Касим.

 

 

Водачът на индийците гледаше през прозореца на къщата в Рабих. Слънцето беше ниско, над хоризонта и скоро щеше да падне мрак. От Рабих до Мека беше близо триста километра, или четири часа път с кола. Щом пристигнеха, щяха да имат нужда от няколко часа, за да проверят разположението, да намерят шахтата вън от джамията, през която се проникваше в тунела и която Хикман беше отбелязал върху диаграмата. После щяха да влязат.

Щеше да им трябва по-малко от час да поставят експлозивите и да се измъкнат обратно през тунела.

После четири часа път обратно до Рабих. Ако индийците искаха да са на кораба към Египет до изгрев-слънце, утре, 6 януари, както беше предвидено, трябваше веднага да тръгват.

След като провери още веднъж сандъка с експлозивите, водачът даде знак да го изнесат и натоварят на камиона. Осем минути по-късно вече караха надолу по пътя към Медина.

 

 

Ханли се увери, че думата на Овърхолт този път е златна. Получаваше всичко, което поискаше. И то бързо.

— Готови сме да излъчваме — съобщи му Овърхолт по телефона. — Отвори линка и провери качеството на картината.

Ханли махна на Стоун, който отвори изображенията на монитора. Камери на входа и изхода на Суецкия канал показваха преминаващите кораби толкова ясно, сякаш човек стоеше на брега.

— Красота — възхити се Ханли.

— От какво друго имате нужда? — попита Овърхолт.

— Управлението разполага ли с агент мюсюлманин в Саудитска Арабия?

— Имаме петима-шестима — отвърна Овърхолт.

— Трябва да разберем дали метеоритът е бил подменен — каза Ханли.

— Дори и нашите хора не могат да влязат зад покривалото. Четирима часовои пазят периметъра непрекъснато.

— Но могат да влязат в джамията „Ал-Харам“ — настоя Ханли. — Накарай някого от тях да се приближи колкото се може по-близо до покривалото с гайгеров брояч, после да коленичи и да се помоли. Ако гренландският метеорит е вече вътре, ще засече радиоактивност.

— Отлично — възкликна Овърхолт. — Веднага ще се заемем и ще ти се обадя, щом разбера нещо. Какво друго?

— Трябват ни сателитни снимки на двете джамии, колкото се може по-подробни, заедно със строителните планове, етажите, разположението и всичко останало, което можеш да откриеш.

— Ще накарам да ги съберат максимално бързо и ще ви ги изпратя по сателита и по куриер.

— Добре. Целта е Корпорацията да се постави на мястото на Хикман и да действа така, както би действал той. Щом получим документацията, ще се съберем и ще планираме как ние бихме разрушили джамията, ако мисията беше наша.

— Ще бъда в кабинета си през цялото време — увери го Овърхолт. — Ако разберете нещо — или имате нужда от нещо — звънете по всяко време.

— Блгодаря, сър. Ще изпълним възложената ни задача.

 

 

След като се приземи в Тел Авив, Кабрило си взе кола под наем и се приближи с нея колкото можа по-близо до Скалния купол. Влезе през портата близо до джамията „Ал-Акса“, после прекоси двора, в центъра, на който се намираше Скалният купол. Целият комплекс беше разположен върху площ от близо трийсет и пет акра с градини и фонтани и най-различни светини. Дворът беше претъпкан с туристи и учени.

Кабрило влезе в сградата и се загледа в осветената с прожектори скала.

Ясно личеше, че някога това е било планински връх — скалата стърчеше, изложена пред погледите на всички — но историята, а не някакво физическо свойство на скалата, превръщаше мястото в светиня. Във всички случаи скалата изглеждаше като хиляди други наоколо.

Кабрило напусна Скалния купол и се отправи под земята към Масала Маруан.

Масала Маруан се намираше под калдъръмения двор в най-югоизточния ъгъл на комплекса. Обширното подземие, известно още като Конюшните на Соломон, беше с купол отгоре, разделено с дълги прегради от колони и арки. По-голямата му част беше открита и сега се използваше като допълнително пространство за петъчните молитви.

В прохладата на подземието Кабрило усети как историята се просмуква в костите му.

Милиони души бяха преминали от тук през вековете, търсейки по-близко съприкосновение със своя Бог. Подземието беше тихо, чуваше се само ромоленето на водата, която течеше от някакъв далечен извор, и за миг Кабрило усети колко пагубни бяха плановете на Хикман. Някъде в същия този миг имаше един мъж, обзет от омраза и изпълнен с желание за мъст заради мъртвия си син, който искаше да заличи от света три такива свети места. Кабрило почувства как го побиха тръпки. Милиони хора се бяха сражавали и загинали по тези места и той долавяше духовете им.

Обърна се да си върви.

Какъвто и пъклен план да бе замислил Хикман, щеше да започне от тук — и Кабрило и Корпорацията трябваше да го спрат, преди да го е осъществил. Изкачи каменните стълби и излезе отново на двора. Сух вятър духаше около него. Излезе през портата.

 

 

На едно летище близо до Порт Саид в Египет Петер Вандервалд се приземи с един стар „Дъглас“ DC-3. Самолетът беше служил дълго и ползотворно за превозване на товари из целия африкански континент. Машината с два двигателя беше легендарна; хиляди бяха произведени от 1935-та насам и стотици все още летяха. Военният модел на самолета С-47 беше използван много по време на Втората световна война, в Корея и дори във Виетнам, където бяха преоборудвани в бойни машини. Известен бе още като Дакота, Скайтрейн, Скайтрупър и Дъг, но най-често му викаха Гуни Бърд.

Самолетът, който Вандервалд пилотираше, беше с единия крак в гробището за железни птици.

Предназначен за старо желязо в Южна Африка, без документи за безопасност и летателна годност, Вандервалд го купи направо за без пари. Честно казано, остана изненадан, че бе успял да стигне с него до Северна Африка. Ако старата птица имаше сили в кокалите за още един полет, можеше да умре достойно.

Самолетът беше с обикновени колесници. Кабината бе издадена отгоре, а товарното отделение се намираше отзад. Дължината му беше двайсет метра, а ширината на крилата — двайсет и осем.

Задвижван от два радиални двигателя от по хиляда конски сили, той можеше да прелети две хиляди километра със скорост между 220 и 270 километра в час. С отворени предкрилки можеше буквално да пълзи преди приземяване.

Във времена, когато самолетите бяха лъскави и гладки като ножове, дъгласът изглеждаше като наковалня. Солиден, непоклатим и винаги готов, самолетът искаше малко и вършеше работа без много шум. Беше пикап на паркинг, пълен с корвети.

Вандервалд изгаси двигателите и свали прозореца на кабината.

— Подпри колелата и го напълни — извика той на египетския работник, който го бе напътствал по пистата. — И долей масло. Ще дойдат да го вземат за още един курс.

После Вандервалд излезе от очуканата кабина, разгъна стълбата и слезе на пистата. След два часа беше в Кайро и чакаше полета си обратно към Йоханесбург. Щом парите бъдеха преведени по сметката му, участието му приключваше.

 

 

Телефонът на Кабрило звънна точно когато стигна до взетата под наем кола.

— Хоукърът току-що навлезе над Средиземно море — докладва Ханли. — Изглежда се насочва към Рим.

— Обади се на Овърхолт и накарай да го задържат, когато кацне — нареди Кабрило. — Може Хикман да е решил да се откаже.

— Съмнявам се.

— Аз също. Даже според мен изобщо не става дума за това.

— Тогава как възнамерява да избяга?

Кабрило се замисли.

— Не мисля, че иска да бяга. Мисля, че е запланувал самоубийствена мисия.

Линията замлъкна.

— Ще вземем това предвид — обади се най-сетне Ханли.

— Отивам да се срещна с Мосад — рече Кабрило. — Ще ти се обадя след това.

 

 

Слънцето залязваше, когато старият кораб за лов на перли, на който пътуваше Хикман, влезе в Халидж ас-Суейс^[1] в северния край на Червено море. Бяха изминали петстотинте мили от Рабих бавно, но спокойно, и корабът щеше да влезе в Суецкия канал довечера, както беше запланувано. Корабът беше малък и Хикман прекара времето си между малката кабина на кормчията и задната палуба, където въздухът не беше задимен от цигарите, които мъжът палеше една след друга.

Камъкът на Авраам стоеше увит в брезент на палубата до единствения сак на Хикман. Вътре имаше един кат дрехи, основни тоалетни принадлежности и папка с три скоби, която изучаваше по време на цялото пътуване.

 

 

— Ето с какво разполагам — каза Хъксли, когато влезе в командната зала. — Взех снимките, които Холпърт и хората му са направили в Мейдънхед, изтрих противогазите и използвах биометрична компютърна програма, за да възстановя лицата.

Ханли взе диска и се приближи до Стоун, който го сложи в драйва на главния компютър. На монитора се появи изображение.

— По дяволите! — възкликна Ханли. — Изобщо не изглежда така, както го описват.

— Странно е — съгласи се Хъксли, — но има логика. Ако аз съм саможивец като Хикман, ще искам да изглеждам по възможно най-нормалния начин, така мога да се слея с околните, където и да ида.

— Предполагам, че и слуховете за Хауърд Хюс са си просто слухове — намеси се Стоун.

— Давай нататък, Стоуни — подкани го Хъксли.

Стоун вкара команда. Появи се триизмерно изображение на човек.

— Това е възстановка на движенията му — продължи Хъксли. — Всеки човек има уникални особености в моториката си. Знаете ли как охраната по казината разобличава измамниците?

— Как? — попита Стоун.

— По походката — отвърна Хъксли. — Човек може да се дегизира, да променя външния си вид, дори някои от маниерите си, но никой не се сеща да промени походката или стойката си.

Стоун си поигра с компютъра и изображението се раздвижи, завъртя и вдигна ръце.

— Да направим копие и да го пратим на Овърхолт — нареди Ханли. — Може да го даде на израелските власти.

— Мога да го насложа върху картината от камерите на живо от Суецкия канал — предложи Стоун.

— Направи го — съгласи се Ханли.

 

 

В момента, в който Ханли разглеждаше снимките на Хикман, осем мъже слязоха от пътническия полет от Катар до Риад и минаха през митницата без проблем. Събраха се извън багажното и се качиха на белия шевролет, който Държавният департамент беше взел под наем от представител на една петролна компания.

После отидоха в тайната квартира да изчакат падането на нощта.

 

 

— Можем да направим каквото искаш тази вечер — каза шефът на Мосад, израелската разузнавателна агенция, — но не можем да използваме кучета, ще трябва да го направим с агенти, снабдени с химически надушватели. Влизането на кучета в джамия е абсолютно забранено.

— Ще има ли проблеми? — попита Кабрило.

— Преди години, когато израелският премиер-министър ходи в Скалния купол, след това имаше бунтове седмици наред. Трябва да го направим бързо и тихо.

— Хората ти могат ли да покрият напълно целия комплекс?

— Кабрило — изтъкна мъжът, — Израел е изправен пред терористични бомбени атентати всяка седмица. Ако в „Харам ал-Шариф“ има експлозиви, утре до изгрев-слънце ще си научил.

— И ще обезвредите всичко, което откриете? — попита Кабрило.

— Ще обезвредим или премахнем, което от двете е по-безопасно.

— Господа, моля заемете местата си — подкани Касим.

Останалите двайсет и осем мъже седнаха. Скътър стоеше до Касим пред черната дъска.

— Кой от вас никога не е карал мотоциклет? — попита Касим.

Десетима вдигнаха ръце.

— Ще ви е трудно, но намерихме инструктори за един блиц курс. Щом приключим тук, излизате и започвате да тренирате. За четири часа трябва да сте наясно с основните неща.

Десетимата кимнаха.

— Положението е следното — продължи Касим. — Не можем да влезем в Саудитска Арабия с граждански полет. Рискът да ни хванат е прекалено голям. От тук до Мека са близо хиляда и двеста километра и пътят минава през пустинята, където няма къде да се зареди, така че измислихме следното: емирът е уредил товарен полет, с който да стигнем до Ал-Хедая в Йемен, оттам има по-малко от седемстотин километра до Джеда в Саудитска Арабия по асфалтиран път, който минава покрай Червено море. Емирът е платил на йеменските власти и е опразнил склада на един от дистрибуторите на мотори тук, в Катар, за да ни осигури транспорта. Моторите имат няколко предимства. Първо, можем да прекосим границата над проверовъчния пункт, за да не ни засекат, като минем въпросната отсечка през пустинята и излезем на пътя, щом стигнем в Саудитска Арабия. Второ, има няколко града по пътя, в които можем да заредим с бензин, но са далеч един от друг — моторите обаче могат да стигнат от единия до другия. Трето и най-важно. Всеки от нас ще бъде сам на мотора си, така ако властите спрат някого, мисията няма да бъде застрашена.

Той погледна мъжете.

— Някой има ли възражения?

Никой не се обади.

— Добре — рече Касим, — тогава мъжете, които се нуждаят от обучение, да последват капитан Скътър на пистата, моторите и инструкторите ви чакат. Останалите да идат да почиват, тръгваме довечера в десет.

 

 

Вандервалд сложи малко одеколон под носа си. Първият курс от полета до дома беше от Кайро до Найроби в Кения и беше претъпкан. В самолета миришеше на потни тела и на агнешкото, което бяха сервирали за вечеря.

 

 

Докато Вандервалд се унасяше в сън, двама души се приближиха до дома му в едно от предградията на Йоханесбург. Промъкнаха се отзад, обезвредиха сложната охранителна система, отключиха задната врата и влязоха. После бавно и методично започнаха да претърсват цялата къща.

След два часа бяха приключили.

— Ще се обадя да качат телефона му в главния компютър — рече единият от мъжете, — за да проверят обажданията.

Набра един номер в Лангли, Вирджиния, вкара кода и изчака сигнала. Компютърът на ЦРУ щеше да вкара номера и да претърси компютърната система на телефонната компания за всички входящи и изходящи обаждания през последния месец. Резултатите щяха да са готови след няколко часа.

— А сега? — попита другият мъж.

— Можем да спим на смени, докато чакаме.

— Колко време ще останем тук?

— Докато се върне — рече първият и отвори хладилника — или някой друг не се погрижи за него преди нас.