Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (46)

45.

Горе-долу по същото време, когато самолетът на „Глобъл Еър Карго“ излиташе от пистата на „Хийтроу“, камионът на Хикман спря пред друго крило на летището.

— Срещни се с останалите, зарежете камионите и изчезнете — нареди Хикман на шофьора, който го стовари пред терминала за частни самолети. — Ще се свържа с вас, ако ми потрябвате.

— Успех, сър! — пожела му шофьорът.

Хикман му махна с ръка, после влезе през главния вход.

Шофьорът изкара камиона от паркинга, след което вдигна радиостанцията си.

— Шефът е готов — съобщи той. — Чакам ви на мястото на срещата.

След дванайсет минути трите камиона се срещнаха в една изоставена фабрика в източен Лондон — колата за бягство беше скрита там. Слязоха от камионите, бързо избърсаха всички места, които бяха пипали без ръкавици, после се качиха в един безличен британски седан.

Планът им беше да прекосят града и да стигнат до Ламанша, да оставят взетата под наем кола на някой паркинг и да се качат на ферибота за Белгия. Всичко щеше да мине гладко.

 

 

— Подготви „Орегон“ за отплаване — нареди Кабрило на Ханли, докато Джоунс караше към ВИП терминала на „Хийтроу“. — Поеми курс към Средиземно море и после през Суецкия канал към Червено море. Искам корабът да е колкото се може по-близо до Саудитска Арабия.

Ханли пусна сирената на „Орегон“. Кабрило чу воя й по телефона.

— Гъндърсън и останалите са във въздуха — докладва Ханли. — Товарният самолет се насочва към Париж.

— Двамата с Джоунс ще се качим на челинджъра след няколко минути — побърза да каже Кабрило. — Нареди на екипа в Мейдънхед да се оттегли и да се качи на амфибията. Майкълс да пресрещне „Орегон“ в Ламанша.

— Ами фабриката? — попита Ханли.

— Кажи на Флеминг какво сме открили и го остави той да се оправя.

— Май сменяме полето на действие — отбеляза Ханли.

— Действието се премества в Саудитска Арабия — отвърна Кабрило.

 

 

Вторият пилот на хоукъра на Хикман чакаше в терминала.

— Пилотът зареди, приключи с последната проверка и получи разрешение за излитане — уведоми го мъжът, докато го превеждаше през терминала към пистата. — Можем да тръгнем веднага.

Двамата мъже отидоха до самолета и се качиха. След три минути се отправиха към североизточната писта. След още три вече бяха излетели. Щом се издигнаха над Ламанша, пилотът отвори вратата на кабината.

— Сър — рече той, при тази скорост ще изгорим един тон гориво.

Хикман се усмихна.

— Не пести горивото — натърти той, — времето е важно.

— Както кажете, сър — рече пилотът и отново затвори вратата.

Хикман усети как двигателите увеличават оборотите си и самолетът набира, скорост. Според летателния план хоукърът трябваше да мине през Франция по границата с Белгия, после над Швейцария и Цюрих. Да продължи над Алпите, да прелети над източния бряг на Италия, после над Гърция, Крит и Египет. След като прекосяха Египет, щяха да стигнат в Риад, Саудитска Арабия, рано сутринта.

 

 

Когато Ханли се обади, Труит и останалите се приготвиха да тръгват. След като се увериха, че внимателно са заснели всичко, опънаха ленти по вратите и прозорците на фабриката и оставиха написани на ръка предупреждения да не влизат хора.

Щом приключиха, се качиха на очукания камион и поеха назад към реката и самолета амфибия.

 

 

Откъм дърветата малка лисица внимателно се прокрадваше през храсталака. Подуши въздуха и се отправи към товарните платформи на гърба на фабриката. Топъл въздух излизаше отвътре през отворените товарни входове, животинчето вдигна муцуна и усети топлината. Предпазливо се прокрадна напред и спря пред отворената врата.

После, понеже не усети никаква заплаха, лисицата влезе вътре.

Отраснала близо до хората, тя знаеше, че присъствието им означава храна.

Подушвайки човешки мирис, започна да търси остатъци. Стъпи в странно черно вещество на пода, което изцапа лапите й. После продължи нататък, лепкавата черна маса оставяше следи от вируса.

Чу как отоплението над главата й изщрака и шумът я стресна. Втурна се обратно към товарния вход. Когато нищо не се случи, реши да легне на земята и да чака. Вдигна лапи към устата си да ги изчисти и започна да лиже чернилката.

След минути тялото й се разтресе от конвулсии. Очите й се напълниха с кръв и от муцуната й потекоха лиги. Мятайки се, все едно е била подложена на електрошок, опита да се изправи на крака и да избяга.

Но краката не я държаха и от устата й бликна бяла пяна.

Лисицата легна, за да умре.

 

 

Воят на сирената се носеше из „Орегон“.

Екипажът се спусна по местата си и корабът закипя от трескав труд.

— Въжетата са прибрани — докладва Стоун.

— Отдели го от дока — нареди Ханли по интеркома в кормилното отделение.

„Орегон“ започна да се отдалечава от дока и постепенно набра скорост.

— Начерта ли курса? — попита Ханли.

— Сега го довършвам — отвърна Стоун и посочи към големия монитор на стената.

На екрана имаше карта на Европа и Африка и на нея с дебела червена линия се виждаше курсът. Покрай линията бяха обозначени и съответните интервали от време.

— Кога най-бързо можем да стигнем до Червено море? — поинтересува се Ханли.

— Четвърти януари, единайсет сутринта — отвърна Стоун.

— Координирай прибирането на Майкълс и амфибията и нареди на Адамс да се върне на борда — заповяда Ханли, — после разпредели нарядите за плаването.

— Да, сър — потвърди Стоун.

Ханли вдигна телефона.

 

 

Настояването да бъде документирано, че товарът с молитвените килимчета идва от Франция, щеше да помогне на едната страна и да навреди на другата. На товарния самолет на „Глобъл Еър Карго“ бързо му разрешиха кацане. След по-малко от час на земята товарът беше презаверен и самолетът излетя отново.

 

 

Гъндърсън и екипажът на гълфстрийма нямаха късмет. С пристигането на борда им се качиха френски митничари. Хикман беше взел списъка с всички частни самолети, които бяха на летище „Маккаран“ в Лас Вегас по време на взлома в апартамента му. След това беше въпрос на време да се прегледат летателните планове, за да се види дали някой не е летял до Англия.

Гълфстриймът беше единственият.

Хикман се обади анонимно в Интерпол и съобщи, че самолетът пренася наркотици. На Ханли и останалите щяха да им трябват цели два дни и безброй обаждания, за да освободят хората си. С французите трудно се намираше общ език.

 

 

Кабрило извади късмет. Челинджърът, на който бяха двамата с Джоунс, напусна „Хийтроу“ трийсет минути след излитането на Хикман. Пилотът незабавно пое курс към Риад, столицата на Саудитска Арабия, с максимална скорост 800 километра в час. Носеха се в небето на 11 000 метра височина.

С половин час преднина и вече над Франция хоукърът на Хикман беше достигнал максималната си скорост от 750 километра в час. Челинджърът на Кабрило и Джоунс, който развиваше по-голяма скорост, би трябвало да пристигне пръв, но не стана така. Хикман знаеше крайната точка на пътуването си от доста време — Кабрило току-що я беше научил.

Дори и при добро стечение на обстоятелствата ваденето на виза за Саудитска Арабия беше трудно нещо. Процедурата беше бавна и сложна — туризмът не само се обезкуражаваше, ами беше и незаконен. Няколко от компаниите на Хикман имаха общ бизнес с кралството и той беше известно юридическо лице. Молбата му за виза бе одобрена за часове.

Кабрило нямаше същия късмет.

 

 

Рано сутринта на първи януари Сауд ал-Шейх беше събуден от пиукането на компютъра в домашния му офис, което означаваше, че има ново електронно съобщение. Фабриката в Англия уведомяваше, че чаканите от него молитвени килимчета бяха минали през митницата в Париж и бяха документирани там. Сега пътуваха към Риад с боинг 747.

Щом пристигнеха на карго терминала в Риад, трябваше да бъдат превозени с камиони през Саудитска Арабия до Мека. Там контейнерите щяха да бъдат отворени и килимчетата напръскани с пестициди, после оставени да се проветрят за един ден и чак тогава постлани на стадиона.

Ал-Шейх погледна подложката с листове върху бюрото си. Понеже не знаеше кога точно ще пристигнат килимчетата, беше разпределил всички камиони на други места. Можеше да ги превози най-рано на седми януари. Щеше да уреди да ги напръскат на осми, да ги остави да се проветрят няколко часа и да ги постелят на девети.

Това все пак му даваше двайсет и четири часа преди официалното начало на хаджа. Ал-Шейх щеше да рискува, но какъв избор имаше? Трябваше да се погрижи за милиони подробности, а разполагаше с толкова малко време, за да направи невъзможното.

Всичко щеше да си дойде на мястото, помисли си, стана от стола и отиде отново да си легне — винаги все някак си се получаваше. Иншалах — по божията воля. Докато лежеше в кревата, в мозъка му кипяха хиляди подробности. Като реши, че едва ли ще може да заспи повече, стана и отиде до кухнята да си направи кана с чай.

 

 

Челинджър 604 летеше над Средиземно море, когато пилотът отвори вратата на кабината и извика назад:

— Господин председател, Саудитска Арабия отказва да ни приеме, докато не приготвим всички документи. Трябва да решим какво ще правим сега.

Кабрило се замисли за миг.

— Отклони към Катар — нареди той. — Ще се обадя на представителя на емира след две минути. Не се тревожи, ще уважат молбата ни.

— Към Катар тогава — отвърна пилотът и отново затвори вратата.

 

 

На зазоряване самолетът на Хикман прелетя над Червено море, навлезе в Саудитска Арабия и прекоси пустинята към Риад. След гладкото приземяване пилотът се насочи към терминала и намали.

— Зареди и бъди в готовност — нареди Хикман.

Щом вратата се отвори, той излезе и се спусна на саудитска земя с кутията с метеорита в ръце.

— Значи това е страната, която ще унищожа — прошепна той и огледа сухите хълмове близо до летището, — сърцето на исляма.

Плю на земята и се усмихна злобно.

После се запъти към лимузината, която чакаше, за да го отведе в хотела.

 

 

Хикман вече се беше настанил и спеше, когато челинджърът се издигна над Индийския океан, обърна и прекоси Хормузкия проток, навлизайки в Персийския залив на път за Катар. Емирът ги беше посрещнал с отворени обятия. Представителят му облекчи процедурата по влизането в страната. На Кабрило и екипа му бяха осигурени хотелски стаи. Следобед имаше уредена среща с емира. Първо обаче щеше да открадне няколко часа сън. После щеше лично да му обясни проблема.

Пилотът отвори отново вратата и извика:

— Имаме разрешение от кулата, сър.

Кабрило погледна през прозореца към сините води на залива. Доута, странни по форма лодки, които носеха рибари и товари през морето, се полюляваха спокойно. В далечината на север различи огромното туловище на нефтен танкер, който се отправяше на юг. Дирята от мощните витла се простираше с километри след него.

Кабрило чу как двигателите на челинджъра започнаха да намаляват оборотите.

После машината се спусна за кацане.