Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (45)

43.

Беше един сутринта на 1 януари 2006, когато Кабрило най-сетне се обади на „Орегон“ да докладва.

— Обезвредихме оръжието — каза той.

— Как е МИ-5? — попита Ханли.

— Еуфорично — отвърна Кабрило, — говори се, че ще ме правят Рицар на Британската империя.

— Ти ли я хвана накрая? — не повярва Ханли.

— Ще ти разказвам, когато се върна на кораба. Какво друго става?

— Докато твоят екип обезвреждаше бомбата, Холпърт изрови още информация, която свързва метеорита с Халифакс Хикман. Смятаме, че понеже синът му е бил убит от талибаните в Афганистан, той възнамерява да атакува ислямската вяра. Наскоро е купил фабрика източно от Лондон, която изпълнява поръчка за молитвените килимчета, използвани по време на хаджа — докладва Ханли.

— Опресни паметта ми — помоли Кабрило, — хадж беше поклонението до Мека, нали така?

— Точно така — потвърди Ханли, — тази година се пада на десети.

— Значи разполагаме с достатъчно време, за да приключим операцията.

— Може и така да е, но днес, докато беше вързан в Лондон, се случиха много неща.

После му предаде какво беше казал Овърхолт за опитите с отломки от метеорита. Набързо му разказа и всичко, което Холпърт беше открил.

— Къде се намираме в момента? — попита Кабрило.

— Изпратих Холпърт и още трима във фабриката — обясни Ханли. — Намира се в Мейдънхед.

— А бръмбарите върху метеорита?

— Показват, че още е в района засега.

— Значи, ако Хикман направи нещо, за да разруши целостта на метеорита, може да стане по-лошо от ядрена бомба — отсъди Кабрило.

— Стоун провери и откри, че нито една машина в обикновена текстилна фабрика не е достатъчно здрава, за да натроши или смели иридий — рече Ханли. — Ако това е планът на Хикман, сигурно има някакъв начин да постигне целта си във фабриката или близо до нея.

Кабрило замълча за секунда.

— Холпърт ще има нужда от помощ — реши накрая. — Оставям Сенг и Мидоус тук — те ще координират с МИ-5 операцията и ще заличат и покрият следите от нашето участие.

Ханли си водеше записки в бележника.

— Разбрано — рече той. — Ами ние останалите?

— Обади се на Адамс и му кажи да е с хеликоптера при реката след половин час — нареди Кабрило, — съобщи и на Холпърт, че идваме.

— Смятай го за направено — рече Ханли, преди линията да прекъсне.

 

 

— Корпорацията обезвреди бомбата, господин президент — докладва Овърхолт. — В ръцете на британското разузнаване е.

— Добра работа — зарадва се президентът, — предай им моите сърдечни поздравления.

— Ще го направя, сър — обеща Овърхолт, — но има друг проблем, за който трябва да ви уведомя.

— Какъв е той? — попита президентът.

Овърхолт обясни за опитите, извършени с мострите от метеорита.

— Това не е добре — притесни се президентът. — Лесно може да ни обвинят, че метеоритът е попаднал в лоши ръце, защото ЦРУ се е издънило.

— Тогава ви моля да ми направите една услуга — рече Овърхолт. — Трябва тайно да арестуваме майката на сина на Хикман — без заповед, без адвокати.

— Да я лишите от правата й въз основа на Патриотичния закон^[1] ли? — попита президентът.

— Точно така, сър — потвърди Овърхолт.

Президентът се замисли за миг. Колкото и да му се искаше всичко това да приключи, отвличането на американски граждани от домовете или офисите им без обяснение му изглеждаше като диктатура. Президентът използваше сила само когато заплахата беше огромна.

— Действайте тогава — каза той накрая, — но я приберете безшумно.

— Имайте ми доверие, сър — обеща Овърхолт, — никой няма да разбере, че я няма.

 

 

Шестима мъже от оперативния отдел на ЦРУ обградиха дома на Мишел Хънт в Бевърли Хилс по-късно същия следобед. Щом се върна от галерията след работа, те я отвлякоха, докато спираше в гаража. В седем часа вечерта беше отведена до летище „Санта Моника“ и натоварена на правителствен самолет за Лондон. Самолетът вече прекосяваше река Колорадо над Аризона, когато агентите от ЦРУ започнаха да обясняват положението. Щом свършиха, тя попита:

— Значи какво — аз съм стръвта ли?

— Не знаем още — отговори един от агентите.

Мишел Хънт кимна и се усмихна.

— Не познавате бащата на сина ми. За него хората са като вещи, използва ги и ги изхвърля, ако се наложи. И да го заплашите, нищо няма да постигнете.

— Имате ли по-добра идея? — попита агентът.

Мишел Хънт се замисли по въпроса.

 

 

Кражбата на три камиона в новогодишната нощ беше лесна операция. Паркингът с камиони в покрайнините на Лондон бе почти безлюден. Само едно гише за обслужване на товарни камиони беше отворено и в него работеше един-единствен човек. Останалите мъже от екипажа на „Фри Ентърпрайз“ просто влязоха, вързаха служителя и взеха ключовете, които им трябваха. Никой нямаше да провери чак до сутринта.

Дотогава товарът щеше да е преместен и камионите изоставени.

 

 

Скот Томпсън, командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“, досега беше демонстрирал желязна решителност. Запази самообладание, докато дежурният офицер на фрегатата с крилати ракети не го върза здраво за една маса.

— Настоявам да разбера какво става — каза Томпсън, по челото му започнаха да избиват капчици пот.

Дежурният офицер просто се усмихна. После вратата се отвори и доктор Бърг влезе в лечебницата. Стискаше куфарче. Запъти се до мивката и започна да си мие ръцете. Томпсън се напрегна да види мъжа, но беше здраво вързан и едвам движеше врата си. Звукът от течаща вода се заби като нож в сърцето му.

 

 

Трите камиона влязоха в паркинга на фабриката в Мейдънхед и заобиколиха зад сградата, където се намираха товарителниците. Приближиха се на заден ход към рампите, после изгасиха двигателите и слязоха от камионите.

Холпърт и Хорнсби останаха на пост отзад, а Барет и Райс наблюдаваха отпред. Освен ролс-ройса и даймлера седан на паркинга близо до входа фабриката изглеждаше празна. Холпърт изчака мъжете да влязат и после прошепна по радиото:

— Приближаваме се, за да разберем какво можем да видим.

— Ще влезем отпред — уведоми го Райс.

 

 

Вътре в сградата Роджър Ласитър седеше в кабинета и гледаше Хикман.

— В празничен ден няма как да разбера дали парите са били преведени.

— Знаеше това, когато пое работата. Просто ще трябва да ми повярваш.

Кутията с метеорита стоеше на бюрото между двамата мъже.

— Не съм от доверчивите — сви устни Ласитър, — за разлика от теб.

— Уверявам те, че ще ти бъде платено.

— Къде отива метеоритът? — попита Ласитър.

Хикман се почуди дали да му отговори.

— В Кааба — бързо отвърна той.

— Душата ти е черна — рече Ласитър и се изправи, — но пак казвам, и моята е същата.

Ласитър излезе от кабинета и мина през главния вход. Докато се качваше в даймлера, Райс тайно направи няколко снимки.

 

 

Слизайки към халето с метеорита в ръце, Хикман видя как двама мъже излизат от камионите си и се приближават от задната страна на сградата. Срещнаха се по средата на пътя.

— Видяхте ли контейнерите? — попита Хикман.

— Трите до вратата? — попита един от мъжете.

— Да — потвърди Хикман и закрачи към товарните платформи, мъжете го последваха. — След като ги приготвя, искам да ги качите на камионите и да ги закарате до „Хийтроу“.

Хикман беше почти до задната врата.

— Донесохме покритието, което наредихте — каза един от мъжете.

— Чудесно — кимна Хикман и се приближи до машината за смилане. — Подайте ми го.

Един от мъжете вдигна една торба от пода, разклати я и му я подаде.

 

 

Кабрило и екипът му чакаха в предоставения им рейнджроувър при хелипорта в Батърсий, когато Флеминг се обади по мобилния. Адамс точно се спускаше над Темза и завиваше, за да се приземи.

— Хуан — рече Флеминг, — току-що научихме нещо, което ще ти се стори интересно — свързано е с метеорита ти. Наречи го отплата за това, че ни помогна с бомбата.

Шумът от приближаващия се хеликоптер се усилваше.

— Какво е то? — извика Кабрило.

— Пристигна от топ агента ни в Саудитска Арабия — отвърна Флеминг. — Точното място, където мюсюлманите се молят по пет пъти на ден в Мека, се нарича Кааба. Специален храм, в който има интересен артефакт.

— Какъв артефакт? — попита Кабрило.

— Черен метеорит, който според легендата бил намерен от библейския Авраам, или по тяхному Ибрахим. Храмът е самото сърце на исляма.

Кабрило не знаеше какво да каже.

— Благодаря, че ме предупреди — промърмори накрая. — Скоро ще ти се обадя.

— Реших, че трябва да знаеш. Обади се на МИ-5, ако можем да ти помогнем с нещо. Длъжници сме ти.

 

 

Холпърт бръкна в раницата, която си носеше от „Орегон“, и сложи проследяващи устройства и на трите камиона. После монтира микрофон ниско долу на стената близо до вратата. Махна на Хорнсби и двамата мъже се оттеглиха обратно при дърветата.

След като се скри на безопасно място, прошепна в радиостанцията:

— Том, какво е положението?

Райс и Барет бяха монтирали подобни микрофони близо до предната стъклена врата. Току-що се бяха притаили зад стената в края на паркинга.

— Имаме връзка — прошепна в отговор той.

— Сега само ще чакаме и ще слушаме — рече Холпърт.

 

 

Екипът на Хикман работеше мълчаливо. След като използва преносимата пръскачка за боя, за да запечата херметически контейнерите с втечнена пластмаса, един от мъжете проби две малки дупки в металните им стени. Едната беше близо до тавана, на височината на гърдите, другата ниско долу, на височината на глезените.

В дупките бяха направени нарези и вкарани малки тръби.

Когато всичко бе готово, Хикман нареди:

— Маски! — само толкова каза.

Петимата мъже бръкнаха в саковете си и си поставиха противогази на устата и носа. После един от тях прикачи въздушна помпа към тръбата в долната част на контейнера и я включи. Помпата започна да изсмуква въздуха. След като направи три резки върху флакона с отрова, за да го раздели на три, Хикман изсипа течността в малък контейнер от неръждаема стомана и го завинти в горния отвор. Като внимателно следеше часовника на ръката си, отброи времето, необходимо за вкарването на вируса в големия контейнер, разви малкия и завинти херметическа капачка върху тръбата.

Остави въздушната помпа да работи още трийсет секунди, за да създаде лек вакуум, махна я и завинти херметическа капачка и в долната част. Докато минаваше към следващия контейнер, един от мъжете напръска двете капачки с течна пластмаса, за да е сигурно, че са херметически затворени. Докато Хикман впръскваше отровата в контейнерите, друг член на екипа пръскаше метеорита с втори пласт от специалното покритие върху пода на фабриката. Въртеше сферата, за да положи слоя от всички страни, а когато приключи, я вдигна и я върна обратно в кутията.

Хикман тъкмо довършваше запечатването на контейнерите. Изнесе празния флакон с отрова, откри свободно място на пода. Напръска го с бензин, запали една кибритена клечка и я хвърли. Избухнаха пламъци. Останалите четирима мъже при контейнерите извадиха малки газови горелки, подобни на тези, с които водопроводчиците заваряваха тръбите. Запалиха ги, вдигнаха пламъците високо и ги размахваха из въздуха в продължение на пет минути.

— Добре — рече Хикман, — отворете вратите, без да сваляте маските.

Един от мъжете се запъти към товарните врати и натисна електрическото задвижване и на трите платформи. После шофьорите излязоха, дръпнаха въжетата на руданите отзад на кабините на камионите и започнаха да теглят контейнерите върху ремаркетата. Щом ги натовариха, Хикман се качи до шофьора на първия камион и махна на останалите да тръгват.

 

 

Холпърт и Хорнсби наблюдаваха изхода от скривалището си. Направиха толкова снимки, колкото можаха с инфрачервените си камери, но нищо повече не можеха да сторят. Гледаха как камионите се отделят един по един от платформите, а вратите остават да зеят отворени.

Снегът се беше обърнал на дъжд и гумите на камионите пляскаха през паркинга, докато обикаляха от задния двор към предната част на сградата, после товарните возила поеха по шосето и се отдалечиха от фабриката.

— Том — бързо рече Холпърт, — не се опитвай да влизаш в сградата; мъжете, които току-що излязоха, носеха противогази.

— Разбрано — отвърна Райс.

— Ще се обадя на „Орегон“ — добави Холпърт — да питам какво да правим.

 

 

Веднага щом затвори след разговора с Флеминг, Кабрило се обади на Ханли, за да му съобщи какво е научил.

— Ще накарам Стоун да започне незабавно да търси — каза Ханли.

— Може би Хикман изобщо не възнамерява да унищожава метеорита — отбеляза Кабрило, — а да направи нещо съвсем друго.

В същия момент по радиото се обади Холпърт.

— Задръж — каза Ханли на Холпърт, — ще направя конферентна връзка с Кабрило.

Щом можеха да се чуват, Холпърт обясни какво беше станало.

— Улавяш ли следящите сигнали от камионите? — попита Кабрило.

Ханли погледна към екрана, към който сочеше Стоун. Имаше три движещи се светли точки.

— Виждаме ги — отвърна той, — но има друг проблем.

— Какъв е той? — бързо попита Кабрило.

— Преди няколко минути загубихме сигнала от метеорита.

— По дяволите! — високо изруга Кабрило.

Настъпи тишина, докато Кабрило мислеше.

— Ето какво ще направим — рече той след паузата. — Пращам Адамс и Труит обратно на кораба с робинсъна за предпазни костюми. Майкъл, вие изчакайте да дойдат костюмите.

— Добре, шефе — отвърна Холпърт.

— Ние с Джоунс ще останем в рейнджроувъра — продължи Кабрило. — Щом като камионите поемат в конкретна посока, ще опитаме да ги задържим. Другият екип стигна ли вече до „Хийтроу“?

— Преди пет минути се срещнаха с Гъндърсън и Пилстън на гълфстрийма — докладва Ханли.

— Добре — кимна Кабрило. — Погрижи се Маляка да загрее машината, може да им се наложи да излетят всеки миг.

— Разбрано — отвърна Ханли.

— Накарай Никсън да приготви костюмите — нареди Кабрило. — Хеликоптерът ще е при вас след десет минути.

— Ще бъдем готови.

— Дръж тази линия свободна и ме осведомявай непрекъснато в каква посока се движат камионите — заповяда Кабрило.

— Добре — каза Ханли.

Както седеше в рейнджроувъра, Кабрило сложи ръка върху телефона.

— Дик — рече той, — искам да отлетиш с Адамс до „Орегон“ и да вземеш един кашон с предпазни костюми. Навярно Хикман е вкарал някакво отровно химическо вещество във фабриката. След като вземеш костюмите, върви директно в Мейдънхед — Холпърт и още трима души те чакат.

Труит не зададе никакви въпроси; просто отвори вратата на рейнджроувъра и се спусна в мрака към мястото, където Адамс беше приземил робинсъна на хелипорта. След като обясни плана на Адамс, хеликоптерът се вдигна и се насочи към „Орегон“.

 

 

— Поеха по магистрала М-4, която води към Лондон — докладва Ханли на Кабрило.

— Господин Джоунс — обърна се Кабрило, — можете ли да ни намерите най-прекия път към М-4?

— С всичките тези хора, събрали се на новогодишните празненства в центъра на Лондон — отвърна Джоунс, — прекият път няма да е толкова бърз.

Включи на скорост, даде на заден и се отправи надолу по улицата, която водеше към Батърсий Парк. Възнамеряваше да мине по Батърсий Бридж, да свие по Олд Бромптън Роуд към Уест Кромуел и да излезе на А-4, който водеше към М-4. Дори и в този късен час придвижването щеше да е бавно.

 

 

Трите камиона на Хикман караха полека. Минаха през Мейдънхед по Касъл Хил Роуд, който беше всъщност и А-4, после завиха по А-308, който водеше директно към М-4. Четиринайсет минути след като излязоха от фабриката, вече наближаваха изход номер четири, от който се излизаше към летище „Хийтроу“.

 

 

В мига, в който камионите намаляваха за изход М-4, Труит и Адамс се приземиха на задната палуба на „Орегон“. Никсън чакаше с дървения сандък, в който бяха предпазните костюми. Затича се, отвори задната врата и ги сложи на задната седалка, без Адамс да изключва ротора. След като ги натовари, Никсън подаде на Труит напечатани инструкции, да провери дали костюмите са херметически затворени. После се отдръпна назад.

Щом се отдалечи на достатъчно разстояние, вдигна палец към Адамс и робинсънът излетя от площадката.

След няколко минути хеликоптерът беше обратно в Лондон и се носеше в посока Мейдънхед. Разстоянието беше трийсет и осем километра и щяха да пристигнат след дванайсет минути.

 

 

Двамата пилоти все още бяха на мястото за почивка в „Глобъл Еър Карго“, когато камионите спряха пред хангара. Боинг 747 стоеше отпред с вдигната нагоре предница и чакаше да бъде натоварен. Задната рампа беше наклонена надолу, за да осигури лесен достъп. Хикман влезе през страничната врата и видя, че пилотите още стоят и гледат телевизия.

— Аз съм Хал Хикман — представи се той, — докарахме важния товар.

Командирът стана и се запъти към Хикман.

— За мен е чест да се запознаем, сър — рече той и протегна ръка. — От години работя за вас — много се радвам, че най-сетне се срещнахме.

— Удоволствието е изцяло мое — кимна Хикман и се усмихна. — Както вече ви казах по телефона, имам важен товар, който трябва да потегли незабавно. Готови ли сте?

— Нямаме товарачи — отвърна пилотът. — Ще дойдат чак след час — празници са и на никого не му се работи.

— Няма проблем — каза Хикман. — С моите хора ще качим контейнерите на борда и ще ги застопорим. Имате ли вече разрешение за излитане?

— Мога да се обадя и да го уредя за няколко минути — обясни мъжът.

— Направете го — нареди Хикман. — Ще качим товара на борда.

Той излезе през вратата и командирът на полета се обърна към втория пилот:

— Обади се за прогнозата и начертай курса. Според мен от Лондон над Франция през Средиземно море в Риад. Това е, ако времето позволява — ако не, ще се наложи да се отклоним.

Щом отново излезе от хангара, Хикман взе противогаза, който беше оставил на земята, и си го сложи. Шофьорите бяха запознати с процедурата по товаренето и щом Хикман им махна да започват, първият докара камиона си с контейнера от предницата на самолета към гърба. Спусна камиона по рампата отзад и спря, откачи въжето, което прикрепваше контейнера за ремаркето, после леко го вдигна, за да се плъзне назад по стоманените ролки. Отдалечи се от задницата на боинга, а следващият шофьор заобиколи отзад и нагласи контейнера си до вече натоварения. Плъзна го и се отдръпна. Зави покрай третия камион, който чакаше да влезе, отдалечи се малко и спря.

Третият камион даде на заден ход и започна да разтоварва, а Хикман се навря вътре в самолета заедно с първия шофьор. Както бяха тренирали предварително, двамата мъже започнаха да връзват контейнерите с дълги брезентови колани. Единият закачаше колана за отворите на релсите на пода, после го премяташе през контейнера на другия, който го закрепваше от другата страна и го пристягаше. Един по един, завързаха всеки контейнер с по три колана.

Последният шофьор беше приключил и се отдръпваше от боинга, когато стигнаха до третия контейнер.

Едно, две, три и бяха готови.

Хикман излезе от самолета, махна на камионите да се отдалечат на известно разстояние от него, после се запъти към хангара.

— Ето ги документите — каза той и подаде подложката с декларациите на пилота. — Контейнерите са обезопасени. Излитаме.

— Колко е спешна поръчката, сър? — попита вторият пилот. — Времето над Средиземноморието се разваля. Ще е много по-безопасно, ако изчакаме и тръгнем утре сутринта.

— Трябваше да е там вчера — отвърна Хикман.

— Добре — рече мъжът, — ще се подрусаме.

Хикман се обърна и си тръгна. Вторият пилот го наблюдаваше как се отправя към вратата. Имаше нещо странно в този мъж, но не беше особеното му лично излъчване, което според някои жълти издания притежаваше тайнственият милиардер. Във всяко отношение Хикман изглеждаше съвсем нормален — даже обикновен. Само че тази вечер имаше очертан триъгълник със заоблени страни около устата си.

Вторият пилот отпъди мисълта от главата си; имаше много работа и твърде малко време да я свърши.

 

 

— Дай подробната карта — нареди Ханли на Стоун.

Проследяващите устройства върху контейнерите бяха престанали да се движат преди няколко минути. Ханли искаше да разбере къде. Стоун вкара няколко команди в компютъра и изчака екранът да зареди. Бързо се показа мястото, на което мигаха светлините, постепенно намали мащаба на картите.

— Товарната сграда на летище „Хийтроу“ — определи Стоун.

Ханли се протегна към папката, която Холпърт беше оставил, и прелисти листовете. Спомни си, че Хикман имаше спедиторска компания. Ето я. „Глобъл Еър Карго“. Намери телефонния номер на хангара на „Хийтроу“ и го даде на Стоун.

— Обади се и виж какво можеш да откриеш — бързо нареди той. — Ще звънна на Кабрило.

 

 

— Готово — рече пилотът, — имаме разрешение за излитане.

Вторият пилот събра синоптичните прогнози и бордовия дневник и тръгна след колегата си към вратата. Тъкмо я бяха отворили и излизаха, когато телефонът започна да звъни.

— Остави го — махна с ръка пилотът, когато другият понечи да се върне. — Имам да плащам за апартамента.

 

 

— Отиваме натам, но бавно — рече Кабрило.

— Не отговаря — извика Стоун от другата страна на командната зала на „Орегон“.

— Опитваме да се свържем с хангара по телефона — обясни Ханли на Кабрило, — но никой не отговаря.

— Предупреди Гъндърсън в гълфстрийма да бъде готов за излитане — нареди Кабрило, — аз ще опитам да се свържа с Флеминг.

Кабрило натисна копчето за бързо набиране на телефона си точно когато пилотът изправи носа на боинг 747 и запали двигателите. Флеминг се обади и Кабрило му обясни.

— И мислиш, че товарът може да е радиоактивен? — попита Флеминг.

— Отровен по някакъв начин — увери го Кабрило. — Един от екипа ми е видял хората с противогази. Трябва да затвориш „Хийтроу“.

Флеминг замълча за секунда.

— Мисля, че е по-добре да напуснат Англия — рече той.

 

 

Адамс се приземи на паркинга пред фабриката в Мейдънхед и загаси двигателя на вертолета. Щом роторът спря да се върти и той го застопори, слезе, заобиколи от другата страна и помогна на Труит да свали сандъка. Холпърт и останалите се приближиха. Адамс го остави на земята и отвори капака с отвертка.

— Ето ви космонавтските костюми, момчета — подхвърли Адамс и се усмихна. — Кевин май е сложил четири.

— Ние ще се облечем — рече Труит, — а ти ще ни залепиш глезените и китките.

Адамс кимна.

— Барет — нареди Труит, — ти оставаш да пазиш. Останалите да се обличат.

След осем минути Труит, Холпърт, Хорнсби и Райс бяха готови. Заобиколиха от другата страна на сградата и влязоха през задната врата. Труит държеше детектор за химикали в покритата си с ръкавица ръка. Почти веднага отчете наличието им.

— Разпръснете се — заповяда той — и претърсете всичко.

Хорнсби се спусна към предната врата, отключи я и излезе.

 

 

Движението намаля, когато Кабрило и Джоунс се отдалечиха от центъра на Лондон, и щом стигнаха до М-4, Джоунс вдигна на сто и петдесет километра в час. Кабрило затвори след разговора с Флеминг и отново набра „Орегон“.

— Флеминг не иска да затвори „Хийтроу“ — съобщи Кабрило, щом Ханли вдигна телефона. — Кой е най-близкият изход към „Глобъл Еър Карго“?

Стоун каза номера на изхода и Кабрило го повтори на Джоунс.

— Точно при него сме, шефе — рече Джоунс, намали и отби от магистралата.

— Следвай табелите към „Глобъл Еър Карго“ — нареди Кабрило.

Джоунс настъпи газта и рейнджроувърът се понесе по страничните улици. След няколко секунди видя огромен хангар, името беше написано отстрани с триметрови букви. Един „Боинг“ 747 се отдалечаваше от сградата.

— Можеш ли да идеш по-близо? — попита Кабрило.

Джоунс се огледа, но целият район беше ограден с телена ограда.

— Няма начин, шефе. Всичко е заградено.

Боингът обръщаше, за да излезе на пистата.

— Закарай ме до онова място между сградите — нареди Кабрило.

Джоунс даде газ и после спря. Кабрило извади бинокъла от жабката и огледа товарния самолет. После издиктува номера на опашката му на Ханли, който бързо го записа.

— Накарай Гъндърсън да тръгне след тях с гълфстрийма — промърмори Кабрило унило. — Само това можем да направим в момента.

— Разбрано — отвърна Ханли.

В същия момент по радиото се обади Хорнсби и Стоун му отговори. След като научи какво са открили, Стоун го записа и го подаде на Ханли, който го прочете.

— Кабрило — рече Ханли, — ще извикам челинджъра. Мисля, че ще искаш незабавно да заминеш за Саудитска Арабия.