Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (41)

39.

„Орегон“ акостира в Саутенд-он-Сий на устието на Темза малко след шест сутринта.

Всички бяха на крак, взели душ. Един по един се изредиха през трапезарията да закусят. Трябваше да се съберат в заседателната зала в седем. Ханли беше откраднал няколко часа сън и беше започнал работа отново в пет сутринта, организирайки придвижването, настаняването и снабдяването на наличния състав с оглед на предстоящата операция.

Малко след шест се обади на Овърхолт и го събуди.

— Екипът ни заминава за Лондон след малко — уведоми го той. — Смятаме, че сме открили главните действащи лица, но засега не можахме да засечем радиация.

— Координирате ли се с МИ-5? — попита Овърхолт.

— Господин Кабрило скоро ще се свърже с тях и ще им предаде командването на операцията. Иска само да е сигурен, че нашият екип е на позиция да ги подкрепи.

— Звучи разумно — уморено се съгласи Овърхолт. — Какво е положението с метеорита?

— Правим нещата едно по едно — изтъкна Ханли. — Щом бомбената заплаха бъде премахната, ще пренасочим хората си към другия проблем.

— Къде е настоящето му местонахождение?

— Южно от Оксфорд — отговори Ханли. — Ако се придвижи към покрайнините на Лондон, ще реагираме. Ако не, ще се погрижим за него, след като бомбата бъде обезопасена.

— Опитите на полицията на Лас Вегас бяха осуетени — смени темата Овърхолт, — затова издадох заповед за нуждите на националната сигурност, която им дава правомощия да правят каквото трябва. Всеки момент ще влязат в апартамента. Да знаеш, че ако не сте прави и Хикман няма нищо общо, докато радиоактивните частици падат, аз ще съм си загубил работата.

— Не се тревожете, господин Овърхолт — рече Ханли, — търсим квалифицирани кандидати, които да се присъединят към екипа ни.

— Голям веселяк си, Ханли — отвърна Овърхолт, преди да затвори.

Ханли върна телефона на вилката на командното си кресло и се обърна към Стоун:

— Как вървят приготовленията?

— Както винаги господин Труит е на разположение и действа — докладва Стоун. — На крак е от рано сутринта. Купил е британски дрехи за хората, които пращаме в Лондон. Уредил е и един туристически автобус да дойде да ги вземе. Когато последно се чухме, беше в автобуса на път за насам.

— Страхотен човек! — възхити се Ханли. — Ами Никсън?

— Никсън е подготвил оборудването и извършва последна проверка, докато говорим.

— Холпърт? — попита Ханли.

— Още работеше, когато проверих за последно. Каза, че проучвал от различен ъгъл и щял да сподели подробностите след няколко часа.

— Какво е разпределението на хората? — мина към следващия въпрос Ханли.

— Четирима вече са в Лондон — отвърна Стоун, като прегледа разпечатката. — Кабрило, Сенг, Мидоус и Труит. Шестимата, които ще заминат, са: Хъксли, Джоунс, Линкълн, Касим, Мърфи и Рос.

— Значи разполагаме с десет души в Лондон — пресметна Ханли.

— Точно така. Въздушното подкрепление на „Хийтроу“ са: Адамс с вертолета и Гъндърсън и Пилстън в гълфстрийма. Джуди Майкълс току-що приключи с отпуска и поема самолета амфибия.

— Оперативни на „Орегон“? — попита Ханли.

— Гънън, Барет, Хорнсби, Райнхолд и Райс.

— Кои остават?

— Ти, аз, Никсън в Магическата работилница, Крабтри по транспорта и снаряжението и Кинг — довърши Стоун.

— Забравих за Кинг — рече Ханли. — Трябва ни там за подкрепление.

— Искаш ли да го включа в групата на Труит?

Ханли се замисли за миг.

— Не — реши накрая. — Накарай Адамс да го вземе и двамата да чакат в готовност. Нека са близо до мястото, готови да излетят незабавно. Адамс и Кинг могат да осигурят въздушно покритие.

— Ще уредя нещата — обеща Стоун.

— Отлично!

 

 

— Труит е огледал жилищната сграда на главния заподозрян рано сутринта — уведоми хората на Кабрило.

Тримата със Сенг и Мидоус закусваха в неговия апартамент.

— Къде е той сега? — попита Мидоус.

— На път към пристанището, където е акостирал „Орегон“, за да вземе останалата част от екипажа.

— Значи не е открил следи от бомбата — заключи Сенг, — иначе вече щяхме да действаме.

— Правилно — потвърди Кабрило.

— Ще чакаме да се размърдат ли? — попита Мидоус.

— Ако бомбата е в Лондон — рече Кабрило — и главните участници разберат, че някой ги следи, могат да я взривят по всяко време. Може да не улучат първоначалната мишена, но с атомна ракета — дори и малка като тази — щетите ще са ужасяващи.

— Значи се опитваме да ги изкараме от скривалището — уточни Сенг, — след това взимаме и обезвреждаме оръжието?

— Сигурен съм, че МИ-5 няма да се съгласят — подсмихна се Кабрило, — но аз така бих препоръчал.

— Кога ти е срещата с тях? — поинтересува се Мидоус.

Кабрило си избърса устата с ленената салфетка и погледна часовника си.

— След пет минути — отвърна той — във фоайето.

— Какво искаш да направим ние? — попита Сенг.

— Обиколете района около апартамента и огледайте разположението.

 

 

Едуард Гиб не беше доволен. Да те събудят навръх Нова година и да ти наредят да идеш на работа, не се връзваше много с представата му за приятно изкарване на празника. Един адвокат му беше позвънил рано сутринта и го беше помолил да се срещне с новия собственик на фабриката и да отключи вратите. Гиб за малко щеше да откаже — беше решил да се пенсионира и възнамеряваше да го съобщи на отдел „Човешки ресурси“ веднага щом започнеха работа — но идеята да се запознае с тайнствения купувач на фабриката го заинтригува.

След като си взе душ, облече се и закуси набързо препечена филийка и чай, той подкара към фабриката. Пред входа беше спряла лимузина със запален двигател, изгорелите газове образуваха облачета в студения въздух. Гиб се приближи и почука на задното стъкло. Пътникът вътре свали прозореца и се усмихна.

— Господин Гиб? — попита той.

Гиб кимна.

— Халифакс Хикман — представи се мъжът, излезе от колата и застана на асфалта близо до вратите. — Моля да ме извините, че ви откъснах от семейството ви в празничния ден.

Двамата се здрависаха.

— Няма проблем, сър — отвърна Гиб и се запъти към вратата. — Разбирам, че искате да видите за какво сте си дали парите колкото се може по-скоро.

— Бях тръгнал към Европа — излъга Хикман — и нямам много време.

— Разбирам, сър — кимна Гиб, бръкна в джоба си, извади връзка ключове и отвори вратата.

— Благодаря ви — каза Хикман, когато Гиб дръпна вратата и отстъпи крачка встрани.

— Задръжте ги — предложи Гиб и му подаде ключовете. — Имам още една връзка.

Хикман ги пъхна в джоба си. Гиб мина през приемната и влезе в огромното хале, където се държаха машините и платовете. Дръпна лоста на стената. Навсякъде светна. Гиб погледна към Хикман. Мъжът оглеждаше различните машини.

— Това е последната фаза: изрязване на конци и прахосмукачка — поясни Гиб, като посочи към една машина, която приличаше на уголемено копие на скарите, използвани в „Бъргър Кинг“. — Материалът се подава от поточната линия, обработва се и излиза върху валяците.

Металната рамка, в която се намираха валяците, беше висока до кръста и продължаваше към мястото за пакетиране, после правеше полукръг в дъното до товарителницата. Топове след топове минаваха, докато ги сложеха в кашони или увиеха и после ги натоварваха на камионите за доставка.

Хикман оглеждаше мястото наоколо.

— Това ли са молитвените килимчета за Саудитска Арабия? — попита той, като видя трите големи метални контейнера за доставка близо до машината, точно до вратата за товарителницата. — Мога ли да ги видя?

— Да, сър — кимна Гиб, отключи и трите контейнера и отвори вратите им, — доставката обаче закъсня.

Хикман надникна вътре. Всеки от металните контейнери беше с размерите на полуремарке. Предвидено беше да се качат на товарен самолет „Боинг“ 747. Килимчетата висяха от стеги на тавана на контейнерите и се простираха докъдето стигаше погледът. Във всеки контейнер имаше сигурно хиляди.

— Защо не са подредени едно върху друго? — полюбопитства Хикман.

— Трябваше да ги напръскаме с инсектициди и дезинфектанти, за да ги пуснат в Саудитска Арабия. Не искат да си вкарат луда крава или някой разпространяващ се по въздуха патоген — всички държави вече го изискват — обясни Гиб.

— Оставете ги отворени — нареди Хикман — и ми дайте ключовете от контейнерите.

Гиб кимна и му връчи ключовете.

— Кога се връщат работниците след празниците? — попита новият собственик.

— Понеделник, втори януари — отвърна Гиб и тръгна след Хикман, който се връщаше обратно покрай машините към фоайето.

— Довел съм хора от Щатите да помогнат. Това ще е първата задача — рече Хикман, когато наближиха фоайето и кабинетите отпред. — А сега бихте ли ме завели до някой кабинет, откъдето мога да се обадя по телефона?

Гиб посочи към стълбите, които водеха към стъкления офис над халето.

— Можете да използвате моя, сър. Не е заключен.

Хикман се усмихна и протегна ръка на Гиб.

— Господин Гиб — ведро предложи той, — защо не се върнете при семейството си. Ще се видим в понеделник.

Гиб кимна и се запъти към вратата, после спря.

— Господин Хикман — каза любезно, — бихте ли желали да отпразнувате с нас Нова година тази вечер?

Хикман беше на половината път до стълбите, но се обърна и погледна Гиб.

— Много мило предложение — рече той, — но за мен Нова година винаги е време за тиха равносметка.

— Нямате ли семейство, сър? — попита Гиб.

— Имах син — почти прошепна Хикман, — но беше убит.

След това се обърна и се запъти към стълбите.

Гиб излезе. Хикман нямаше нищо общо с човека, когото описваха по вестниците. Беше просто самотен възрастен мъж, обикновен като зрънце бял ориз. Гиб можеше и да размисли дали да се пенсионира — със собственик като Хикман като нищо ги чакаше голямо бъдеще.

Хикман влезе в стъкления кабинет и вдигна телефона.

 

 

Кабрило слезе във фоайето, Мидоус и Сенг го следваха по петите. Рус мъж, облечен в черен костюм и с лъснати обувки, се приближи незабавно.

— Господин Флеминг е отцепил едно тихо сепаре в трапезарията, където можете да се срещнете на четири очи — рече мъжът, имайки предвид шефа на МИ-5. — Насам, моля.

Сенг и Мидоус се отправиха към входа. Като по магия няколко души във фоайето, които четяха вестници, станаха и ги последваха. Нямаше да са сами на срещата.

Кабрило последва русия мъж в трапезарията. Свиха по коридора вляво й влязоха в отдалечено сепаре, където един мъж седеше на масата с кана чай и сребърен поднос сладкиши.

— Хуан — поздрави мъжът и стана.

— Джон — отвърна Кабрило и се здрависа с него.

— Това е всичко — рече Флеминг на блондина, който излезе и затвори вратата зад гърба си.

Флеминг махна към един стол и Кабрило седна. После му наля чаша чай и направи жест към платото със сладкиши.

— Ял съм — отказа Кабрило и пое чашата чай.

Флеминг го погледна право в очите за миг и процеди:

— Е, Хуан, какво става, по дяволите?

 

 

В заседателната зала на „Орегон“ всички места бяха заети. Ханли влезе последен, отправи се към подиума и постави една папка върху катедрата.

— Ето какво е положението в момента — започна той.

— Смятаме, че сме открили местоположението на бомбата, като сме свели кръга до Уест Енд в Лондон. Господин Труит е проверил жилищната сграда, която нашият заподозрян Небаил Лабабити тайно е наел, и е успял да види как той и още един мъж се прибират у дома късно през нощта. След като влезли в апартамента, господин Труит проверил мястото пред вратата с гайгеров брояч, но не открил следи от радиация. Вие шестимата отивате като подкрепление на господин Кабрило, който вече е там заедно с господин Мидоус и господин Сенг. Господин Труит също така е поставил проследяващо устройство на ягуара на Лабабити и засега не се наблюдава някакво движение.

— Какъв мислите, че е техният план? — попита Рос.

— Все още смятаме, че възнамеряват да ударят в полунощ на Нова година — отвърна Ханли — като символичен жест.

— Ще получим точните си задачи, щом стигнем в Лондон, така ли? — обади се Мърфи.

— Точно така — потвърди Ханли. — Господин Кабрило ще координира действията ни с МИ-5. Заедно ще ви назначат конкретните задачи, когато настъпи моментът.

Пейджърът му започна да вибрира, той го откачи от колана си и прочете съобщението.

— Добре, хора — обяви той, — господин Труит е пристигнал, за да ви заведе в Лондон. Отпред е. Вземете сандъците със запаси, които Никсън ви е приготвил, подредени са до трапа. Има ли други въпроси?

Никой не се обади.

— На добър час тогава! — пожела им Ханли.

Шестимата се изнизаха през вратата надолу по коридора.

 

 

Кабрило приключи с изложението си и Флеминг отпи глътка чай.

— Министър-председателят няма да може да държи обществото на тъмно по този въпрос — призна Флеминг.

— Знаеш, че ако групировката „Хамади“ разбере, че сме ги разкрили, могат да детонират бомбата по всяко време — изтъкна Кабрило. — Най-добре е да опитаме да осъществим контакт, като използваме записа с гласа на Ал-Халифа, или просто да ги изчакаме да се раздвижат, да ги проследим до бомбата и да я детонираме.

— Трябва да отменим концерта — рече Флеминг. — Поне ще намалим броя на хората в непосредствена близост.

— Мисля, че така ще заподозрат нещо — противопостави се Кабрило.

— Тогава поне да преместим кралското семейство и министър-председателя на безопасно място — настоя Флеминг.

— Ако можете да го направите незабелязано, направете го.

— Принц Чарлс трябва да обяви излизането на Елтън Джон на сцената, но може да се извини, че е болен — отбеляза Флеминг.

— Използвайте двойник — предложи Кабрило.

— Ако планът е атентат на концерта — каза Флеминг — и бомбата още не е поставена, значи трябва да я доставят до мястото.

— Възложи тайна проверка с гайгеров брояч на всички места в непосредствена близост до сцената, ако не се открие радиация, ще приемем, че възнамеряват да доставят бойната глава в последния момент с превозно средство.

— Значи елиминираме района близо до концертната сцена и ако не открием нищо — бавно отвърна Флеминг. — Трябва просто да завардим пътищата, които водят към Мейфеър и Сейнт Джеймс.

— Точно така — съгласи се Кабрило. — Движението там вече е ужасно. Просто разположете камиони в страничните улици, които могат да излязат и да затворят пътя. Не мисля, че ще се стигне дотам. Ако сме прави и Лабабити държи бомбата, знаем, че не е в ягуара му, но е някъде наблизо. Мисля, че единствената ни надежда е да кръжим около него като мухи над труп. И да го пипнем в точния момент.

— Ако грешим и той не ни заведе до бомбата — продължи Флеминг, — тогава единствената ни надежда да я спрем, е като оградим Мейфеър и Сейнт Джеймс.

— Ако поставите камионите си както трябва, нито една кола на света няма да може да проникне по тези улици.

— Но ще имаме ли време да обезвредим бомбата? — попита Флеминг.

— Колкото по-далече от мястото на концерта я намерим, толкова повече време ще имаме. Погрижете се да раздадете на всичките си хора диаграми, за да знаят кои жици да прережат, за да спрат часовниковия механизъм.

— Боже — възкликна Флеминг, — само ако знаехме къде се намира бомбата!

— Ако знаехме, щеше да е страшно лесно.