Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (40)

38.

— Трябва да му е — продължи Труит, — когато бях в кабинета на Хикман, видях нещо, което ми се стори странно, но нямах време да го проуча, защото той влезе в апартамента. На една полица близо до бюрото имаше две бронзови бебешки обувки.

— Много странно — замисли се Кабрило. — Не се знае Хикман да има деца.

— Да — съгласи се Труит, — но около тях бяха увити метални войнишки плочки.

— Можа ли да прочетеш името на плочките? — намеси се Сенг, който беше бивш морски пехотинец.

— Не, но съм сигурен, че някой от полицията в Лас Вегас би могъл. Защо му е да държи плочките на друг мъж?

— Освен ако не му е бил близък — изтъкна Мидоус, — и този човек не е мъртъв.

— Ще се обадя на Овърхолт и ще го помоля да накара полицията в Лас Вегас да провери — реши Кабрило. — Вие си починете. Имам чувството, че утре ще бъде дълъг ден.

Мидоус и Сенг се изнизаха, но Труит остана.

— Спах на борда на самолета, шефе — рече той. — Защо не ми дадеш адресите, които имаш, мога да направя по една среднощна визита.

Кабрило кимна и даде на Труит информацията.

— Ще се срещнем отново тук в осем сутринта, Дик — посочи той. — И останалите ще дойдат тогава.

Труит кимна, после се запъти надолу по коридора да си смени дрехите. След пет минути вече слизаше с асансьора.

 

 

Холпърт беше нощна смяна. „Орегон“ се носеше към Лондон, минимален брой хора бяха останали да се оправят с навигацията. Останалите спяха в каютите си и на кораба беше тихо. Холпърт обичаше самотата. Остави компютъра да претърсва архивите на военното министерство и се отправи по коридора към камбуза. Препече си една бяла питка и си свари кана прясно кафе. Намаза питката с крема сирене, уви я и я пъхна под мишница, после занесе каната с кафето обратно в кабинета си.

Върху принтера имаше единичен лист хартия, взе го и бавно го прочете. Най-близкият човек на Кристофър Хънт беше майка му, Мишел Хънт, която живееше в Бевърли Хилс, Калифорния.

Холпърт вкара името й в компютъра, да види какво ще намери.

 

 

Беше четири сутринта лондонско време, когато самолетът „Хоукър“ 800ХР с Хикман на борда кацна на летище „Хийтроу“. На пистата незабавно го посрещна черна лимузина „Ролс Ройс“. После се понесе по пустите улици към Мейдънхед.

Хикман искаше да бъде във фабриката веднага щом отвореха. Останалата част от екипа му щеше да пристигне скоро от Кале, а го чакаше много работа. Погледна към флакона със зараза, който беше купил от Вандервалд. Малко от него и малко метеоритен прах, и готово.

 

 

Вътрешността на къщата беше лукс, все пак се намираше в Ист Енд. Заедно с най-скъпата част от същинския център на Лондон, през последните няколко години Ист Енд бе станал по-реномиран, тъй като високите цени в централен Лондон изгониха жителите по-надалеч.

Триетажната къща на Кингсленд Роуд, недалеч от музея „Джефри“, беше оцеляла от бомбардировките по време на Втората световна война почти непокътната. След като години наред бе пристан за емигрантите, които бяха населявали района в края на двайсети век, наскоро бе възкръснала като реномиран публичен дом, управляван от стар истендски престъпен клан, кръстен на водача си Дерек Гудлън.

Първият етаж представляваше салон с всекидневни и бар. На втория имаше казино с още един бар покрай стената, а на последния бяха разположени спалните, обзаведени според различните вкусове и фетиши.

Щом Лабабити спря с ягуара отпред и слезе заедно с Амад, Дерек Гудлън, който управляваше бардака тази вечер, беше известен за пристигането му. Гудлън, на когото викаха Бъгс зад гърба заради лъскавите очи и сипаничавата кожа, се усмихна, спусна се към вратата и започна наум да брои парите си.

Гудлън си беше имал работа с арабина и преди и знаеше, че публичният дом щеше да изкара хиляди, преди Лабабити да приключи нощта.

— „Чивас“ и кока-кола — нареди Гудлън на бармана, докато се втурваше да посрещне госта си.

Отвори вратата, усмихна се, показвайки тънките си остри зъби.

— Господин Лабабити — рече той с топлотата на змия, държана в лед, — колко хубаво, че сте решили да ни посетите тази вечер.

Лабабити не можеше да го понася. За него той олицетворяваше всичко най-лошо от Запада. Гудлън търгуваше с греха и покварата — фактът, че Лабабити беше редовен клиент, нямаше значение.

— Добър вечер, Дерек! — тихо поздрави Лабабити и пое питието от сервитьора, който се спусна към него. — Още въртиш разврата, както виждам.

Гудлън се усмихна злобно.

— Просто доставям това, което хората искат — изкиска се той.

Лабабити кимна и махна на Амад да го последва вътре. Приближи се до богато инкрустирания махагонов бар и седна на един стол до маса със запалена свещ отгоре. Гудлън вървеше по петите му като кученце.

— Ще залагате ли тази вечер? — попита, щом двамата мъже се настаниха.

— Може би по-късно — отвърна Лабабити, — но засега донеси на моя приятел тук един арак и кажи на Сали да слезе.

Гудлън направи знак на сервитьора да намери бутилка от силното, с дъх на лакрица^[1] алкохолно питие от Близкия изток, после погледна към Лабабити.

— Сали Задната прашка или Сали Камшика?

— Задната прашка за него — посочи Лабабити — и Камшика за мен.

Гудлън се втурна да извести жените. След няколко секунди сервитьорът сложи бутилка арак и чаша на масата. Амад, който трябваше да умре на другия ден, изглеждаше уплашен.

 

 

Дерек Гудлън затвори вратата зад Лабабити и неговия приятел, после се върна обратно в кабинета си. Седна и започна да брои купа с пари, като от време на време надигаше манерката си с бренди. Добра нощ. Арабинът и мълчаливият му приятел бяха добавили пет хиляди лири към нощния оборот. Заедно с редовния клиент японец, който беше загубил здраво на рулетка, това му гарантираше 30 процента отгоре в сравнение с изкараното предишната вечер.

Слагаше ластик на пачка с банкноти, за да я пъхне в сейфа, когато някой почука на вратата.

— Изчакай! — извика той, прибра парите в сейфа, затвори го и завъртя скалата. — Добре — рече, — влез.

— Дошла съм за хонорара си — обясни Сали Задната прашка, — за последния си хонорар.

Лявото й око беше синьо и подуто.

— Лабабити? — попита Гудлън. — Мислех, че си с момчето.

— Бях — отвърна Сали. — Стана зъл, когато…

— Когато какво? — изгледа я въпросително Гудлън.

— Когато не можа да го вдигне — смънка жената.

Гудлън бръкна в чекмеджето на бюрото си, взе единия от пликовете, които беше приготвил за момичетата, работили през нощта, и й го връчи.

— Вземи си няколко дена — рече той, — и ела на работа в сряда.

Като кимна уморено, тя излезе от кабинета и се отдалечи по коридора.

 

 

Лабабити караше ягуара на запад по Лидънхол Стрийт. Амад седеше мълчаливо на седалката до него.

— Добре ли прекара? — попита Лабабити.

Амад изсумтя.

— Готов ли си за утре?

— Аллах е велик — тихо прошепна Амад.

Лабабити се извърна и погледна йеменеца, който зяпаше през стъклото сградите отстрани на пътя. Започваше да се съмнява в Амад, но запази опасенията за себе си. Утре сутринта щеше да му даде последните си указания.

После щеше да прекоси Ламанша и да избяга във Франция.

 

 

Труит се спусна по Странд към страничната улица, където според данните се намираше наетият от Лабабити апартамент. На най-долния етаж имаше празен магазин или офис. Трите етажа отгоре, където се намираха апартаментите, бяха тъмни, обитателите спяха. Труит разби ключалката на вратата на фоайето и огледа пощенските кутии. Точно четеше имената, когато един ягуар спря пред сградата и от него слязоха двама мъже. Труит се мушна покрай асансьора към стълбището, което водеше нагоре по етажите, и чу как мъжете влязоха във входа и се запътиха към асансьора.

Изчака асансьора да слезе, вратата да се отвори и затвори, и да тръгне да се качва нагоре, след това се показа и погледна числото върху светлинното табло над вратата. Асансьорът спря на третия етаж. Труит се върна при стълбите и изкачи трите етажа. След това извади един малък микрофон от джоба си, пъхна слушалката в ухото си и тръгна бавно по коридора пред апартаментите. В един някакъв мъж хъркаше, в друг — котка измяука тихо. Беше стигнал до средата на коридора, когато чу гласове.

— Това се разгъва и става на легло — рече гласът.

Труит не можа да чуе отговора. Видя кой номер е и си представи къде трябва да са прозорците на жилището откъм улицата. След това размаха покрай затворената врата малкия гайгеров брояч, който носеше със себе си.

Нямаше данни за радиация.

Слезе тихо по стълбите, излезе от сградата и погледна към прозорците на апартамента на Лабабити. Щорите бяха спуснати. Труит се плъзна под задницата на ягуара и прикрепи малък магнитен диск към резервоара. После претърси колата с гайгеровия брояч и се увери, че е чиста.

Като запомни разположението на останалите сгради, той се върна обратно на Странд.

Улицата беше почти пуста; само няколко таксиметрови коли минаха и един камион зареждаше ресторанта „Макдоналдс“, който работеше денонощно. Труит мина по северната страна на Странд и се зачете в афишите пред театрите. Стигна почти до Лечистър Скуеър, преди да се обърне и да пресече на южната страна.

Мина покрай магазин с класически британски мотоциклети. Спря и разгледа моторите на витрината, осветени от прожектори и изложени за продажба. „Ариел“, „Би Ес Ей“, „Триумф“, дори и легендарните „Винсънт“. Сладкарница за мотористи.

Върна се в „Макдоналдс“ и си поръчка поничка и кафе.

 

 

В 5:30 лондонско време — 9:30 вечерта в Лас Вегас — капитан Джеф Порт от полицията се мъчеше да убеди шефа на охраната на „Дриймуърлд“ да го пусне да влезе в апартамента.

— Нуждаеш се от съдебно разпореждане — запъна се шефът на охраната, — само така мога да те пусна да влезеш.

Порт се замисли.

— Разбрахме, че е имало взлом — рече той, — така че разследваме местопрестъпление.

— Пак не мога да те пусна, Джеф — не отстъпи шефът на охраната.

— Тогава ще събудя някой съдия и ще взема заповед — закани се Порт — и когато го направя, ще се върна с телевизионни камери. Добре ще се отрази на оборота на казиното ви — полиция и репортери из цялото лоби и общите помещения.

Шефът на охраната се замисли за миг.

— Нека първо да се обадя — каза той най-сетне.

Хикман почти беше стигнал до Мейдънхед, когато сателитният му телефон иззвъня. След като шефът на охраната му обясни какво става, Хикман рече:

— Кажи им, че имат нужда от заповед, и нареди на съвета ни да намери начин да я спре. Прави каквото искаш, но гледай да ги забавиш колкото се може повече.

— Има ли проблем, сър? — попита мъжът.

— Нищо, с което да не мога да се оправя — отвърна Хикман и затвори.

Мрежата около него се затягаше и той усещаше как нишките го притискат.

 

 

Майкъл Холпърт разшири търсенето. Закачи се към компютъра на Федералната авиационна служба и изкара всички данни за самолетите на Хикман. Веднага щом ги видя, разбра, че това е техният човек. Един от тях, „Хоукър“ 800ХР, скоро беше подал летателен план за Гренландия. Последният подаден план беше Лас Вегас — Лондон, което означаваше, че самолетът на Хикман в момента беше в Лондон.

Разпечата ги и започна да претърсва британските архиви за недвижима собственост.

Нямаше нищо на името на Хикман, затова започна да търси, като използваше дългия списък с компаниите му. Щяха да минат часове, преди търсенето да донесе плодове. Докато компютърът си вършеше работата, Холпърт опита да си представи защо един от най-богатите хора на света ще иска да заговорничи с арабски терористи и да взривява атомна бомба в Лондон.

Винаги беше или любов, или пари, помисли си.

Ала не можеше да си представи как Хикман щеше да изкара пари от катастрофа като взривяване на ядрена бомба. Близо час се опитваше да намери някакъв финансов мотив, но така и не успя.

Тогава трябва да е любов, реши той.

И кого човек обича толкова, че да убива, ако не семейството си?