Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (39)

37.

— Остави я най-отпред — нареди Сенг, когато спряха пред хотел „Савой“ и слязоха от колата. Извади една стотачка и я подаде на пиколото. — Не я блокирай вътре.

Кабрило влезе във фоайето и се отправи към регистратурата.

— Мога ли да ви помогна? — попита служителят.

— Името ми е Кабрило, компанията ми е направила резервация.

Служителят вкара името, после погледна бележката, написана от генералния директор. Бележката гласеше: „Изключително ценен постоянен клиент — неограничен кредит потвърден — банка на остров Вануату — четири апартамента с изглед към реката за довечера — допълнителни стаи, ако има нужда.“

Служителят се пресегна да вземе ключовете, после щракна с пръсти и един носач веднага дотича. В този момент Мидоус и Сенг влязоха във фоайето.

— Виждам, че нямате багаж, господин Кабрило — отбеляза служителят. — Да уредим ли да ви се напазарува?

— Да — отвърна Кабрило и протегна ръка за лист и химикалка. Започна да пише. — Обадете се в „Хародс“ утре сутринта. Има един господин Марк Андерсън в мъжка мода — помолете го да достави тези неща. Вече има размера ми.

Мидоус и Сенг се приближиха до рецепцията, всеки с по две чанти в ръце. Кабрило им връчи по един ключ.

— Трябва ли ви нещо от „Хародс“? — попита той.

— Не — отказаха двамата мъже в един глас.

Носачът понечи да вземе багажа им, но Сенг вдигна ръка и го спря.

— Ние ще се погрижим за чантите — каза той и пъхна на мъжа една двайсетачка. — Само елате с нас догоре, за да свалите количката обратно.

Саковете бяха пълни с оръжие, комуникационна апаратура и достатъчно С-6 да се сравни хотелът със земята. Недоумяващият носач кимна, бутна количката по-близо и изчака да придружи мъжете до апартаментите им.

— Какво ви се яде, момчета? — поинтересува се Кабрило, когато Сенг и Мидоус поставиха чантите върху количката.

— Аз искам закуска — отвърна Мидоус.

— Изпратете три пълни английски закуски в моя апартамент — поръча Кабрило, като вдигна ключа към служителя — след четирийсет и пет минути.

— Да се изкъпем и преоблечем — предложи Кабрило на придружителите си, — и да се срещнем в апартамента ми в един и половина.

След това, последвани от носача, двамата забутаха товарната количка към асансьора и се качиха по стаите си. Когато стигнаха до апартамента на Кабрило, той отключи вратата и спря.

— Изчакайте тук, моля — рече той. — Искам дрехите ми да бъдат изпрани и изгладени.

Влезе вътре, съблече се, метна си един от халатите в гардероба и се върна до вратата с купчина дрехи. Подаде ги на носача в найлонова торба за пране, заедно с една стодоларова банкнота, и се усмихна.

— Върнете ми ги колкото се може по-бързо.

— Искате ли да ви лъснат обувките? — попита мъжът.

— Не, благодаря — отвърна Кабрило — и така са си добре.

Щом носачът си тръгна, Кабрило влезе под душа. Когато се изкъпа, отново облече хавлиения халат, отиде до вратата и я отвори. Отпред имаше кошница с тоалетни принадлежности, занесе я в банята, обръсна се, наплиска бузите си със скъп афтършейв, после си изми зъбите и се среса. Чак след това влезе във всекидневната и набра командната зала на „Орегон“.

 

 

Докато Кабрило привършваше с тоалета си, във Вашингтон минаваше осем вечерта. Томас Дуайър-Ти Ди през последните два дни беше работил на смени в лабораторията за заразни вещества във Форт Депик, Мериленд, която се намираше в планините северно от Вашингтон, близо до Фредерик. Дуайър беше изтощен и почти готов да приключва за тази вечер. Досега беше подложил мострите от Аризона на ултравиолетови лъчи, киселини, различни комбинации от газове и радиация.

И нищо не бе станало.

— Готов ли си да приключваме за тази вечер? — попита армейският техник.

— Само да си отрежа мострата за утре — рече Дуайър, — ще започнем отново в осем сутринта.

— Искаш ли да загрея лазера? — предложи техникът.

Дуайър погледна през дебелото стъкло на прозореца мострата, хваната в менгеме върху тезгях в плътно изолираното помещение. Дуайър беше поставил преносим пневматичен циркуляр с диамантено острие във входящата камера преди това, после го беше монтирал на тезгяха през стената с дебели ръкавици от кевлар^[1]. Циркулярът сега се намираше в щипците на робот, който Дуайър можеше да движи посредством джойстик.

— Ще използвам циркуляра — отвърна Дуайър. — Стой си.

Техникът се отпусна на един стол зад огромното контролно табло. Стената пред него, включително пространството около малките прозорци, които гледаха към запечатаната камера, беше покрита със скали и циферблати.

— Няма реакция — заяви техникът.

Дуайър внимателно размърда джойстика и пусна циркуляра да се върти. След това бавно го наклони надолу към мострата. Циркулярът взе да пуши, след което рязко спря.

Щяха да го оправят най-рано утре по обяд.

 

 

Гъндърсън-Маляка приземи гълфстрийма и продължи по маркировката на „Хийтроу“. Двамата с Пилстън се бяха редували кой да спи през полета от Лас Вегас. Труит беше подремнал отзад и сега беше буден и пиеше втората си чаша кафе.

— Да ти долея ли? — попита той през вратата на пилотската кабина.

— Няма нужда — рече Гъндърсън. — Ти, Трейси, искаш ли?

Пилстън говореше с кулата по радиото, но направи отрицателен знак с ръка.

— Ханли ви е запазил хотел близо до летището — съобщи Труит. — Аз ще взема такси до града.

Гъндърсън зави и се приближи към мястото за спиране.

— Ще заредим, после ще останем да чакаме в хотела — рече той.

— Звучи като план — усмихна се Труит.

Нещо го човъркаше по време на целия полет, но не можеше да установи какво. Опитваше се да си спомни интериора в кабинета на Хикман от часове, но колкото и да се мъчеше, картината така и не му се изясни. Облегна се на креслото, разкопча колана си и изчака гълфстриймът да спре.

След десет минути беше в таксито и се носеше по пустите улици към „Савой“. Таксито минаваше покрай гара Падингтън, когато изведнъж го осени.

 

 

Овърхолт възнамеряваше да спи на канапето в кабинета си. Залозите бяха направени, все нещо щеше да се случи през следващите четирийсет и осем часа. Наближаваше десет, когато президентът се обади отново.

— Твоите хора са се издънили — уведоми го той. — Във влака е нямало нищо.

— Невъзможно — не повярва Овърхолт. — От години работя с Корпорацията, те не правят грешки. Метеоритът е бил във влака — сигурно са го преместили отново.

— Е, сега е някъде в Англия.

— Кабрило е в Лондон в момента — съобщи Овърхолт, — издирва изчезналото ядрено оръжие.

— Лангстън — каза президентът, — гледай да овладееш скоро положението, иначе започвай да мислиш за пенсиониране.

— Да, сър — смотолеви Овърхолт, преди линията да прекъсне.

 

 

— Метеоритът се движи на юг по пътя, южно от Бирмингам — отговори умореният Ханли на въпроса на Овърхолт. — Утре сутринта ще сме близо до Лондон, ще свалим хората си и ще го открием.

— Дано! — въздъхна Овърхолт. — Заложил съм си главата. Какво е положението с бомбата?

— Кабрило и екипът му възнамеряват да установят с точност местоположението й и после да се свържат с МИ-5 — обясни Ханли.

— Тази вечер ще спя в кабинета си — рече Овърхолт. — Обади ми се, ако стане нещо.

— Обещавам — отвърна Ханли.

 

 

Дик Труит взе ключа си от рецепцията, после даде бакшиш на портиера да отнесе чантата в стаята му. Запъти се по коридора към апартамента на Кабрило и тихо почука на вратата. Отвори му Мидоус.

— Лесни пари — подхвърли Мидоус, когато видя кой е. Отстъпи встрани, за да може Труит да влезе. Изядени наполовина подноси с храна стояха върху масата заедно с разтворени папки и бележници.

— Добро утро, шефе! — поздрави Труит Кабрило. После отиде до телефона и си поръча от румсървиса троен сандвич и кока-кола. Върна се до масата и седна на един стол.

— Холпърт е открил самоличността на войника от снимките, които си откраднал — рече Кабрило, — но още не знаем каква е връзката му с Хикман.

— Той му е син — просто отвърна Труит.

— По дяволите! — изруга Сенг. — Това обяснява всичко.