Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (37)

35.

Датата беше 30 декември, 2005. Боб Мидоус и Еди Сенг пътуваха към Лондон. Движението беше задръстено и пътищата — хлъзгави от дъжда. Сенг потърси да чуе прогнозата за времето по радиото и изслуша всички подробности, поднесени от говорителя. Таблото на рейнджроувъра светеше в оскъдната светлина и радиаторът духаше. Сенг загаси радиото.

— Дъждът ще се обърне на сняг през следващите няколко часа — рече той. — Как живеят хората тук?

— Потискащо е със сигурност — отбеляза Мидоус и се загледа в сгъстяващия се мрак, — но хората са изненадващо жизнерадостни.

Сенг не обърна внимание на забележката.

— Задръстване в петък вечер — подхвърли, — хората сигурно отиват в Лондон на театър или на заведение.

— Изненадан съм, че господин Ханли още не се е обадил — рече Мидоус.

След като напуснаха кръчмата, Мидоус се беше обадил, за да докладва какво са открили.

— „Орегон“ вероятно е в бурно море в момента — отвърна Сенг, лазеше напред зад колоната коли, която се простираше с километри.

 

 

В Северно море беше студено, но не чак толкова страшно, колкото можеше да бъде. Бурята, която наближаваше от север, беше укротила вълните и освен падането на температурата с десет градуса през последния час екипажът на борда на „Орегон“ не усети голяма промяна.

Долу, в Магическата работилница, на Кевин Никсън му беше даже топло. Последните няколко дни работеше по намерения сателитен телефон на Ал-Халифа. Апаратът беше потънал в морската вода, когато тялото бе хвърлено зад борда. Понеже термалните извори бяха издули набързо трупа и той бе изплувал на повърхността с телефона в джоба, вътрешността не бе успяла да корозира много.

Никсън беше разглобил апарата и го беше почистил основно. Но когато го сглоби, той пак отказа да работи. Реши да загрее чиповете в малка фурна, за да се увери, че няма повече следи от влага. Извади частите от фурната внимателно с медицински пинцети, сглоби отново апарата и накрая му сложи току-що заредена батерия.

Телефонът светна и се появи съобщение.

Никсън се усмихна и натисна интеркома.

 

 

Ханли и Стоун работеха по информацията на Сенг и Мидоус. Бяха успели да проникнат в британския регистър на моторни превозни средства и да открият името и адреса, на който беше регистриран номерът. После пуснаха Небаил Лабабити в различни бази данни и откриха банкова и визова информация. Стоун проверяваше отново всичко.

— Чековете за наема не съвпадат с адреса, който е дал на паспортен контрол — отбеляза Стоун. — Пуснах името на сградата, за която са написани чековете, през програма с карти и открих мястото. Казал е на паспортен контрол, че живее в квартал Белгравия, в Лондон. Сградата, за която плаща наем, е на няколко километра разстояние, близо до Странд.

— Знам къде е Странд — вметна Ханли. — Последния път, когато ходих В Лондон, ядох в ресторант на Странд, казваше се „Симпсънс“.

— Хубаво ли беше? — поинтересува се Стоун.

— Отворен е от 1828-а — отвърна Ханли. — Няма да се задържиш толкова дълго, ако храната не струва. Бифтек, овнешко, хубави десерти.

— Как изглежда улицата? — попита Стоун.

— Оживена: хотели, ресторанти, театри. Не е идеалното място за секретна операция.

— Звучи обаче като идеално място за терористична атака.

Ханли кимна.

— Намери ми най-близкия хеликоптер.

— Веднага — откликна Стоун.

После интеркомът иззвъня и Никсън помоли Ханли да слезе в Магическата работилница.

 

 

Лабабити беше изпил две бири и един голям ментов шнапс. Погледна златния си часовник, после изпуши една цигара. Когато свърши, загаси фаса в пепелника, хвърли няколко банкноти на бара и излезе навън.

Йеменецът, който щеше да кара бомбата до мястото, трябваше да пристигне с автобуса от летището всеки момент. Лабабити намери автобусната спирка малко по-нагоре по улицата, облегна се на сградата и изпуши още една цигара, докато чакаше.

Лондон се беше оживил от празнична глъчка. Витрините на магазините светеха коледно украсени и хората се тълпяха по улиците. Повечето от хотелите бяха препълнени догоре, понеже мнозина идваха в Лондон да празнуват Нова година. В Хайд Парк беше заплануван концерт на Елтън Джон. И в двата парка — Грийн и Сейнт Джеймс — близо до Бъкингамския дворец дърветата бяха окичени с хиляди цветни лампички. Улиците близо до Хайд Парк трябваше да бъдат затворени и щандове за храни, временни кръчми и ресторанти на открито щяха да бъдат издигнати по улиците за огромното празненство. От баржите, закотвени по Темза, беше предвидено да се изстрелват фойерверки. И небето щеше да пламне от празнична заря.

Лабабити се усмихна на тайната, която само той знаеше. Той щеше да осигури най-мощната заря и когато това станеше, празненството и всичките му участници щяха да се преселят в небитието. Автобусът спря и Лабабити изчака пътниците да слязат.

Йеменецът беше още дете, изглеждаше уплашен и объркан от необичайния пейзаж. Слезе смутено от рейса, последен от всички, стиснал евтин куфар в ръце. Беше облечен с карирано черно вълнено палто, купено вероятно втора употреба. Едва наболи мустаци, които нямаше да имат време да пораснат, ограждаха горната му устна, като следи от чаша шоколадово мляко.

Лабабити пристъпи напред.

— Аз съм Небаил.

— Амад — тихо отвърна момчето.

Лабабити го поведе по улицата към апартамента.

Бяха пратили момче да свърши мъжка работа. Но на Лабабити не му пукаше — нямаше начин да го направи той самият.

— Ял ли си? — попита Лабабити, когато се отдалечиха от навалицата.

— Хапнах малко смокини — рече Амад.

— Да оставим багажа в апартамента ми и ще те разведа наоколо.

Амад само кимна. Видимо трепереше и нямаше да отрони нито дума.

 

 

Ханли изслуша съобщенията на Ал-Халифа, после ги запази.

— Гласовото му съобщение е кратко — отбеляза Ханли.

— Може и да е достатъчно — изтъкна Никсън.

— Заеми се с него тогава — нареди Ханли.

— Готово, шефе.

Ханли излезе от Магическата работилница, върна се обратно до асансьора и се качи нагоре. Мина по коридора и влезе в командната зала. Стоун посочи към екрана, на който се виждаше карта на централен Лондон.

— Можем да ги сложим ето тук — рече той. — Батърсий Парк.

— На какво разстояние е от Белгравия и Странд? — попита Ханли.

— Площадката за хеликоптери е построена върху колони над Темза — отговори Стоун, — между мостовете Челси на изток и Албърт на запад. Ако прекосят по Албърт и излязат на Куинстоун Роуд, са в Белгравия. Оттам е няколко минути с кола до Странд.

— Прекрасно — рече Ханли.

 

 

Мидоус вдигна телефона още на първото позвъняване.

— Идете в Батърсий Парк — нареди Ханли без излишни приказки, — там, на Темза, има хелипорт. Кабрило ще пристигне след малко с робинсъна.

— Запази ли ни хотел?

— Не още — призна Ханли, — но ще ви наема няколко стаи в „Савой“.

— Значи си открил нашия човек? — предположи Мидоус.

— Така мислим — отговори Ханли. — Ще се намира точно от другата страна на улицата.

— Идеално — одобри Мидоус и затвори.

 

 

После Ханли се обади на Кабрило да докладва. След като му даде координатите на хелипорта, обясни, че Мидоус и Сенг ще го чакат там.

— Джордж ще трябва да прибере вертолета в някой хангар на „Хийтроу“ — рече Кабрило. — Сигурен съм, че няма да ни разрешат да го оставим на площадката за кацане.

— Ще го уредя — обеща Ханли.

— Погрижи се да наемеш хотел и за Адамс — нареди Кабрило, — скапан е от умора.

— Ще го настаня до „Хийтроу“, близо до робинсъна.

— Какво друго? — попита Кабрило.

— Никсън пусна телефона на Ал-Халифа.

— Може ли да нагоди гласа, така че да се обадим на контактите му? — попита развълнувано Кабрило.

— Скоро ще разберем.