Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (36)

34.

— Разбирам, господин министър-председател — отвърна президентът. — Незабавно ще ги уведомя.

Затвори телефона и звънна на секретарката си.

— Свържете ме с Лангстън Овърхолт от ЦРУ.

Облегна се на стола и зачака обаждането.

— Да, господин президент — рече Овърхолт, когато го свързаха.

— Току-що говорих с министър-председателя — поде президентът. — Никак не са доволни. Явно с Корпорацията сте ги накарали да тичат из малкия си остров и да гонят, по думите на министър-председателя, „вятъра“. Той бил наредил пътищата, водещи към два шотландски града, да бъдат затворени, заловили са вана, в който сте им казали, че е метеоритът, но се е оказал празен. Искат Корпорацията да се оттегли и да ги остави да се оправят с положението сами.

— Сър — възрази Овърхолт, — мисля, че на този етап това ще бъде огромна грешка. Кабрило и мъжете му са изправени пред тежка ситуация. Първо, залепнали са за откраднатия метеорит като лепило за хартия. Още не са го открили, но не са го и изгубили. Второ, проследили са прехвърлянето му във влак за Лондон — Кабрило отново е във въздуха и се готви да се намеси.

— Предайте информацията, с която разполагате, на МИ-5 — нареди президентът — и ги оставете да се оправят.

Овърхолт замълча за миг, преди да продължи:

— Украинската бомба още не е намерена. Корпорацията има екип близо до Лондон, който я търси в момента — да продължат ли?

— Украинците са наели Корпорацията за тази работа — отговори президентът, — не служби на американското правителство. Не виждам каква власт имаме ние да ги караме да се оттеглят.

— Помолих МИ-5 да си сътрудничи с тях — изтъкна Овърхолт. — Не знам защо са отрязали Корпорацията.

Президентът помисли, преди да отговори.

— Премиер-министърът не спомена нищо конкретно за изчезналата атомна бомба — бавно рече той. — Беше по-загрижен за случващото се в Шотландия.

— Да, сър — съгласи се Овърхолт.

— Кажи им да продължат с търсенето — каза президентът накрая. — Ако могат да приберат бомбата, заплахата за създаване на мръсна бомба с използването на метеорита ще отпадне.

— Мисля, че разбирам какво казвате, господин президент.

— Стъпвайте леко — нареди президентът, — кажи им да действат тихо.

— Имате думата ми, господин президент — заяви Овърхолт, преди линията да прекъсне.

 

 

Адамс летеше над опашката на влак номер двайсет и седем. Тъкмо се готвеше да пусне Кабрило на покрива, когато Ханли се свърза с тях по радиото.

— Наредено ни беше да се оттеглим — съобщи Ханли. — Британците възнамеряват да спрат влака в отдалечен район по крайбрежието, близо до Мидълсбро.

— Над него сме, Макс — възпротиви се Кабрило, — след пет минути съм вътре във влака и започвам да търся метеорита.

— Заповедта е директно от президента, Хуан — настоя Ханли. — Ако откажем да изпълним президентска заповед, повече няма да видим работа от Овалния кабинет. Съжалявам, но от гледна точка на компанията не си струва да го правиш.

— Вдигни се, Джордж — нареди Кабрило по микрофона.

Адамс дръпна лоста надясно и хеликоптерът се отдалечи от железопътната линия и се понесе над полето. След като се отдръпна, Адамс започна да се издига, за да стигне на безопасна височина.

— Добре — уморено се съгласи Кабрило, — прав си. Кажи координатите си, за да може Адамс да ни върне обратно на кораба.

— Минаваме покрай Единбург и се движим на юг с пълен ход — отговори Ханли, — но ако бях на твое място, щях да накарам Адамс да ме остави в Лондон. Пратих Мидоус и Сенг натам и те са открили интересни следи, водещи към изчезналата атомна бомба.

— Още ли се занимаваме с това? — попита Кабрило.

— Докато не ни кажат да престанем — отвърна Ханли.

— Значи Корпорацията намира бомбата — обобщи Кабрило, — а оставяме британците да се оправят с метеорита ни. Изглежда точно наопаки.

— В момента това е всичко, с което разполагаме — рече Ханли.

 

 

Върху подгизналата от дъжда палуба на ферибота, плаващ от Гьотеборг, Швеция, към Нюкасъл по река Тайн, Роджър Ласитър говореше по сателитния телефон. Ласитър беше работил за ЦРУ, но преди няколко години го бяха уволнили, след като откриха, че от сметки във Филипините липсват огромни суми. Парите бяха предназначени за купуване на информация за мюсюлманските терористични групи, действащи в южните провинции. Ласитър беше изгубил парите в едно казино в Хонконг.

След като го уволниха, ЦРУ откри още факти. Ласитър не се притесняваше да използва непозволени методи за изтезание, да присвоява суми на правителството за лична изгода или направо да лъже и мами. Беше действал в райони, където Лангли имаше малко контрол — и беше злоупотребил с правомощията си до краен предел и отгоре. Освен това се говореше, че бил двоен агент и работел за китайците, но само го уволниха, без да направят нищо повече.

Сега живееше в Швейцария, но се хващаше на работа при този, който му предложеше най-много пари.

В Швеция беше откраднал чертежи на корабостроител, проектирал революционна кормилна система. Компанията, която го беше наела да извърши кражбата, беше малайска. Предаването на пратката трябваше да стане в Лондон.

— Да — рече Ласитър, — спомням си, че говорихме. Не бяхте сигурен дали се нуждаете от услугите ми.

Самолетът „Хоукър“ 800ХР тъкмо кацаше в Ню Джърси, където щяха да го презаредят за полета над Атлантическия океан. Хикман правеше планове пътьом.

— Оказва се, че имам нужда от тях — изтъкна той.

— Каква е работата? — попита Ласитър, като погледна към туриста, който мина по палубата. Мъжът се прибра вътре.

— Да вземете един пакет и да го отнесете в Лондон вместо мен.

— Трябва много да се отклоня от пътя си — излъга Ласитър.

— Не и според човека, когото наех да ви следи в Швеция — възрази Хикман. — Каза ми, че преди няколко часа сте се качили на ферибот и пътувате към източното крайбрежие на Великобритания. Да не би да е сбъркал?

Ласитър дори не отговори. Когато двама лъжци се надлъгват, е важно да си кратък.

— Къде е пратката? — попита той.

— Трябва да я вземете от гарата — рече Хикман. — Ще бъде в шкафче.

— Със самолет или с кола искате да ида?

— С кола — отвърна Хикман.

— Трябва да е нещо, което няма да мине през скенерите — отбеляза Ласитър. — Това повишава риска.

— Петдесет хиляди при доставката.

— Половината сега, половината накрая.

— Една трета сега, две трети после — контрира Хикман, — искам да съм сигурен, че ще я доставите навреме.

Ласитър обмисли предложението за миг.

— Кога ще получа първата третина?

— Мога да я изпратя веднага — заяви Хикман. — Номерът на сметката?

Ласитър му продиктува сметка на островите Ченъл.

— Чак утре сутринта ще мога да проверя дали парите са пристигнали. Мога ли да ви имам доверие?

— Утре сутринта, преди да наближите Лондон — увери го Хикман, — може да се обадите в банката. Ще разберете, че ви е платено преди доставката.

— И как ще получа другите две трети?

— Ще ви ги дам лично.

— Щом ще оставите слънцето и пясъка заради мъгливите британски острови — подхвърли Ласитър, — сигурно е нещо голямо.

— Гледайте си вашата работа — сопна се Хикман. — Аз ще си гледам моята.

 

 

— Прехванахме британско съобщение — каза Хикман на мъжа във влака. — Ще спрат влака в Мидълсбро.

— Значи знаят за размяната? — попита пътникът.

— Хванали са партньора ти на влизане в Единбург — обясни Хикман. — Той сигурно те е издал.

Мъжът се замисли за миг.

— Съмнявам се, поне не толкова бързо. Някой сигурно ни следи.

Хикман не му каза за проникването в кабинета му. Колкото по-малко знаеше, толкова по-добре. Дотук беше изгубил екипажа на „Фри Ентърпрайз“, както и един от хората си във Великобритания. Започваха да не му достигат хора. А му трябваше човек в Мейдънхед.

— Както и да е — отвърна той, — ще се погрижа за проблема. Слизаш от влака в Нюкасъл на Тайн и оставяш пратката в шкафче на гарата. После отиваш до най-близката тоалетна и слагаш ключа в казанчето на кабината в дъното. Уредил съм някой да прибере пратката и да я донесе.

— После какво да правя? — попита мъжът и се загледа през прозореца. На табелата пишеше „Бедлингтън“. Беше на четирийсет и пет километра от новата си спирка.

— Иди на това място в Мейдънхед с кола под наем — нареди Хикман и му продиктува адреса — и се срещни с останалата част от екипажа, който идва от Кале.

— Звучи супер! — възкликна мъжът.

— Ще бъде — съгласи се Хикман.

 

 

Докато Адамс и Кабрило летяха към Лондон, „Орегон“ минаваше на петдесет и пет градуса северна ширина от Нюкасъл на Тайн. В кабинета си Майкъл Холпърт разглеждаше купа с документи, които беше разпечатал от файловете, изпратени от Труит. Холпърт тъкмо подчертаваше изречения с жълт маркер, когато един от компютрите в кабинета му изпиука и принтерът взе да разпечатва.

Холпърт изчака документът да излезе, после го взе и го прочете.

Снимките, откраднати от Труит, имаха съвпадение в базата данни на военните. Лицето принадлежеше на някой си Кристофър Хънт от Бевърли Хилс, Калифорния. Хънт бил капитан в американската армия, преди да го убият в Афганистан. Защо Халифакс Хикман държеше снимка на мъртъв войник в кабинета си? Каква евентуална връзка можеше да има тя с кражбата на метеорита?

Холпърт реши да разрови по-дълбоко, преди да докладва на Ханли.

 

 

Небаил Лабабити гледаше възторжено бомбата, окъпана в светлината на фенера. Намираше се на пода в офиса на партера на улица „Странд“, точно под апартамента на Лабабити. Помещението беше празно от няколко месеца и Лабабити бе разбил с лост вратата и сменил ключалката, така че сега само той имаше ключ. Докато някой брокер в близките дни не решеше да го показва на клиенти, то бе на негово разположение.

Офисът имаше гаражна врата за доставки. Мястото беше идеално, за да се натовари бомбата на камион и да се закара до парка. Не се виждаше, а осигуряваше бърз изход. Всичко си идва на мястото, помисли си той.

Изключи фенера, измъкна се през вратата и прекоси от другата страна на улицата до бара близо до хотел „Савой“. Поръча си една бира и се размечта за смърт и унищожение.