Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (3)

1.

Лейтенант Крис Хънт рядко говореше за миналото си, но мъжете, с които служеше, се бяха досетили за някои неща от държанието му. Първото беше, че Хънт не е израснал в някое затънтено селце и не използва армията, за да види свят. Той беше от Южна Калифорния. И ако го натиснеха, Хънт сам щеше да си признае, че е израснал в околностите на Лос Анжелис, без обаче да разкрие, че всъщност е отгледан в Бевърли Хилс. Също така беше ясно, че Хънт е командир по рождение — не покровителстваше никого, нито се правеше на нещо повече, но не скриваше и факта, че е способен и умен.

Третото нещо мъжете откриха днес.

Мразовит вятър духаше от планините в афганската долина, където взводът под командването на Хънт бе опънал лагера си. Хънт и още трима войници се бореха с една палатка, която искаха да сгънат и приберат. Докато събираха краищата надълго, сержант Том Агнес реши да попита дали е верен слухът, който беше чул. Хънт му подаде края на палатката, за да може да я сгънат наполовина.

— Сър — рече Агнес, — говори се, че сте завършили университета „Йейл“ — вярно ли е?

Всички мъже носеха тъмни ски маски, но Агнес беше достатъчно близо, за да види очите на командира. Искрица на изненада пламна бързо, после изгасна в примирение. Хънт се усмихна.

— А — отвърна тихо той, — разбрал си ужасната ми тайна.

Агнес кимна и сгъна палатката на две.

— „Йейл“ не е точно армейски пункт за набиране на войници.

— Джордж Буш е учил там — изтъкна Хънт. — Бил е военноморски пилот.

— Мислех, че е служил в Националната гвардия — обади се Хесус Херера, който поемаше палатката от Агнес.

— Джордж Буш-старши — поясни Хънт. — Нашият президент също е завършил „Йейл“, и да, бил е пилот на самолет и Националната гвардия.

— „Йейл“ — промърмори Агнес. — Ако нямаш нищо против, че питам, как се озова тук?

Хънт изтръска снега от ръкавиците си.

— Записах се доброволец — каза той. — Също като теб.

Агнес кимна.

— Давайте да приключим с развалянето на лагера — подкани Хънт и посочи към близката планина — и да се отправим натам, за да открием копелето, което нападна Съединените щати.

— Да, сър — отвърнаха мъжете в един глас.

Десет минути по-късно, с двайсет и пет килограмови раници на гърбовете, започнаха да изкачват планината.

 

 

В град, който изобилстваше от красиви жени, на четирийсет и девет години Мишел Хънт все още караше мъжете да извръщат глави. Висока, със светлокестенява коса и синкаво-зеленикави очи, тя беше благословена с фигура, която не изискваше нито постоянни диети, нито безкрайни упражнения, за да изглежда стройна. Устните й бяха сочни, а зъбите — равни, но очите й като на кошута и безупречната й кожа правеха най-силно впечатление. Беше красива жена, но красивите жени са толкова често срещано явление в Южна Калифорния, колкото слънцето и земетресенията.

Това, което привличаше хората към Мишел, не се създаваше с хирургически скалпел, заглаждаше с дрехи или маникюр, или добиваше с амбиция или промяна. Мишел притежаваше нещо, което караше и мъжете, и жените да я харесват и да се тълпят около нея — тя беше щастлива, доволна и ведра. Мишел Хънт беше себе си. И хората се рояха наоколо й като пчели над разцъфнало цвете.

— Сам — каза тя на бояджията, който тъкмо довършваше стените в художествената й галерия, — вършиш толкова хубава работа.

Сам беше на трийсет и осем години и се изчерви.

— Само най-доброто за вас, госпожо Хънт — отвърна той.

Сам беше боядисвал галерията й и когато я отвори преди пет години, както и къщата й в Бевърли Хилс, вилата край езерото Тахо и сега повторно боядисваше тук. И всеки път тя го караше да се чувства оценен и талантлив.

— Искаш ли бутилка вода, или кока-кола, или нещо друго? — попита тя.

— Нищо не искам, благодаря.

Тъкмо в този миг асистентката й се провикна от предната част на галерията, че я търсят по телефона, и тя се усмихна, махна му и се отдалечи.

— Това се казва дама — прошепна тихо Сам, — истинска дама.

Когато стигна до предната част на галерията — бюрото й гледаше към Родео Драйв, — Мишел забеляза, че един от художниците, които представяше, влиза през входната врата. И тук приветливостта щедро й се беше отплатила — художниците са капризно и темпераментно племе, но протежетата на Мишел я обожаваха и рядко сменяха галерията. Това, плюс фактът, че беше започнала бизнеса си с достатъчно начален капитал, допринесе много за успеха й в годините.

— Сигурна бях, че днес ще е хубав ден — каза тя на брадатия мъж. — Не знаех само, че ще е такъв, защото любимият ми художник, ще се отбие да ме види.

Мъжът се усмихна.

— Само да се обадя по телефона — продължи тя — и ще си поговорим.

Помощничката й придружи художника до мястото за срещи с дивани и бар от едната страна. Докато Мишел се плъзгаше на стола си и вдигаше телефона, помощничката й попита художника какво ще пие и след няколко секунди започна да слага смляното кафе в машината, за да му пусне капучино.

— Мишел Хънт.

— Аз съм — каза един дрезгав глас.

Гласът нямаше нужда от представяне. Беше й завъртял главата, когато беше само на двайсет и една, току-що пристигнала от Минесота в Южна Калифорния в търсене на нов живот, пълен със забавления и слънце, през 80-те. След връзка на пресекулки, наложена както от невъзможността му да се обвърже, така и от честите отсъствия заради работата му, тя му беше родила син на двайсет и четири години. И макар че името му така и не се появи върху акта за раждане — нито двамата живяха действително заедно преди или след това, — си останаха близки. Толкова близки, колкото мъжът изобщо позволяваше на някого да се приближи.

— Как си? — попита тя.

— Добре съм.

— Къде си?

Стандартен въпрос, който му задаваше, за да разчупи леда. През годините отговорът беше варирал от Осака до Перу, Париж, Таити.

— Чакай малко — каза спокойно мъжът. Загледа се в движещата се карта на предната стена до пилотската кабина на самолета си. — На хиляда мили от Хонолулу, на път към Ванкувър, Британска Колумбия.

— На ски ли отиваш? — попита тя. Обичаха да ходят на ски двамата.

— Строя небостъргач — отвърна той.

— Все се захващаш с нещо.

— Така е — потвърди той. — Мишел, обаждам се, защото чух, че нашето момче е било изпратено в Афганистан — добави тихо.

Мишел не знаеше — разпределението беше тайна и Крис не можеше да й каже къде отива.

— Мили боже! — възкликна тя. — Това не е на добро.

— Точно това си помислих, че ще кажеш.

— Как разбра? — поинтересува се Мишел. — Винаги съм се удивлявала на способността ти да измъкваш информация.

— Не съм магьосник — засмя се мъжът. — Но пък имам в джоба си толкова много сенатори и политици, че трябва да си купя по-широки панталони.

— Знаеш ли как върви?

— Май мисията се е оказала по-трудна, отколкото е очаквал президентът — заразказва той. — Крис явно ръководи преследвачески отряд, който има за цел да открие лошите. Ограничен контакт засега — но според моите източници е гадна и мръсна работа. Не се учудвай, ако не ти се обади известно време.

— Страхувам се за него — сподели Мишел.

— Искаш ли да уредя нещата? — попита мъжът. — Да накарам да го отзоват и да го върнат обратно?

— Мислех, че той те накара да обещаеш никога да не го правиш.

— Така е — призна мъжът.

— Тогава недей.

— Ще ти се обадя пак, когато разбера повече.

— Ще идваш ли скоро насам? — попита Мишел.

— Ще ти се обадя, ако идвам — отговори мъжът. — Трябва да затварям, по сателитната линия има смущения. Сигурно са слънчеви петна.

— Моли се момчето ни да остане невредимо — въздъхна тя.

— Мога да направя нещо повече — каза той и разговорът приключи.

Мишел постави слушалката на вилката и се облегна назад. Бившият й не беше от хората, които показваха тревога или страх. Въпреки това загрижеността за сина му беше доловима и искрена. Можеше само да се надява, че тревогата му е напразна и че Крис скоро ще се прибере у дома.

Стана от бюрото и се отправи към художника.

— Кажи ми, че ми носиш нещо хубаво — усмихна му се спокойно тя.

— Навън, във вана — засуети се художникът, — мисля, че ще го харесаш.

 

 

Четири часа след изгрев-слънце, триста и петдесет метра по-високо нагоре по билото от лагера, в който бяха прекарали нощта, взводът на Хънт срещна решителен враг. Огънят дойде от изток, от ред пещери точно над главите им. И започна изведнъж. Пушечни изстрели, ръчни противотанкови гранати, минохвъргачки, картечен огън заваля надолу. Врагът взриви планината, за да предизвика свлачища, и скалите се затъркаляха надолу; бяха минирали мястото, където войниците на Хънт потърсиха убежище.

Целта на врага беше да премахне отряда от раз — и за малко щяха да я постигнат.

Хънт се беше прислонил зад няколко големи скали. Куршуми рикошираха от камънаците отстрани, отломки хвърчаха из въздуха и улучваха мъжете му. Нямаше къде да се скрият, накъде да напреднат, а отстъплението им беше прерязано от скално свлачище.

— Радио — провикна се Хънт.

Половината му отряд беше на двайсетина метра напред, една четвърт от хората бяха още по-напред и вляво. За щастие радистът беше останал близо до лейтенанта. Мъжът пропълзя по гръб към Хънт, за да запази радиото. Заради усилията го раниха в капачката, когато един куршум улучи вдигнатото му коляно, докато се плъзгаше. Хънт успя да го извлече.

— Антенсио — извика Хънт на мъжа, който се намираше на няколко метра от него, — погрижи се за раната на Ласитър.

Антенсио притича и се залови да реже панталоните на радиста. Видя, че раната не е много дълбока и започна да я превързва, докато Хънт включваше радиото и нагласяваше скалата.

— Ще се оправиш, Ласитър — окуражи той радиста. — Ще повикам бързо помощ. И ще те евакуираме.

Върху лицето на войника беше изписан страх. За повечето от тях, както и за Хънт, това бе бойно кръщение. Като техен командир той трябваше да поеме контрола и да състави план.

— Тук отряд три — извика Хънт в микрофона, — нуждаем се от подкрепление, координати три-нула-едно-осем. Подложени сме на силен обстрел.

— Отряд три — отвърна незабавно гласът, — докладвай положението.

— Приклещени сме — отговори Хънт. — Превъзхождат ни. Положението е критично.

Погледна нагоре, докато говореше. Десетина брадати мъже в развяващи се роби се спускаха надолу по хълма.

— Стреляйте нагоре, момчета — изкрещя той на предната половина на отряда си. След секунда се изсипа дъжд от куршуми.

— Отряд три, имаме един АС-130 на две минути, тръгва към вас. Четири хеликоптера — два товарни и два бойни — ще излетят след три. Ще им трябват още десет минути, за да стигнат до местоположението ви.

Хънт чуваше воя на огромната задвижвана от перки бойна машина, която се издигаше от каньона на мили разстояние под тях. Надникна иззад скалите и видя как осем от враговете им продължават да се спускат надолу по склона. Изправи се и изстреля противотанкова граната. Свистене, после гърмеж, когато главата се стрелна във въздуха и избухна. Последва я автоматичен откос.

— Отряд три, потвърди.

— Отряд три потвърждава — извика Хънт в микрофона.

На мястото на осмината сега бяха останали само четирима. Намираха се на двайсетина метра от предния отряд. Хънт извади щика си и го зави отпред. Предният отряд изглеждаше като парализиран. Млади бяха, неопитни и щяха да ги прегазят. Граната падна близо до канарите и избухна. Върху тях се посипаха парчета скали и прахоляк. По-нагоре от планината започна да се спуска нова група бунтовници. Хънт се изправи и откри огън. Пробяга двайсетте метра напред до мъжете си и застана начело срещу приближаващия се враг.

Три е магическо число, толкова Хънт простреля в корема. Последния прониза с щика си, понеже пълнителят му беше празен. Извади пистолета от кобура си и го довърши с един изстрел, после го пусна на земята. Презареди, изправи се и отново започна да стреля.

— Прикрийте се, момчета — извика той, — зад скалите!

Двама по двама хората му се оттеглиха до относителното прикритие на канарите отзад, докато останалите продължаваха да обстрелват настъпващия враг. Врагът се беше надрусал с дестилиран опиум, криворазбран религиозен плам и листа от кхат^[1], които дъвчеха. Склонът беше поаленял от кръвта на падналите им другари, но те продължаваха да настъпват.

— Отряд три! — изкрещяха по радиото.

Антенсио се протегна към апарата.

— Тук отряд три — каза той. — Командирът не е при радиоприемника, 367 се обажда.

— Засякохме В-52 при друга мишена — продължи гласът. — Отклонихме го да ви помогне.

— Прието, ще предам на лейтенанта.

Но Антенсио така и не успя да предаде съобщението.

Само Хънт и един прошарен стар сержант бяха останали на предната линия при пристигането на АС-130. След секунда оловна стена се изля от 25–, 40- и 105-милиметровите оръдия, които се подаваха от двете му страни.

Сержантът беше виждал огъня от „Спектър“ и преди, и не си губеше времето.

— Да се оттеглим, сър — извика той на Хънт, — имаме няколко секунди прикритие.

— Върви, върви, върви — рече Хънт, хвана сержанта и го блъсна към прикритието. — Аз съм зад теб.

Сержантът се отдалечи по диагонал от сипещите огън оръдия. След няколко секунди пилотът вдигна бойния самолет и прибра оръдията, за да направи завой и да се върне обратно през тесния каньон. Докато се върне за втора атака, седмина от враговете продължиха напред. Хънт прикри оттеглянето на сержанта си.

Уби петима от тях, като използваше ту миномета, ту ожесточен автоматичен огън. Но двама успяха да се приближат до позицията му. Единият го рани в рамото, когато понечи да отстъпи.

Вторият му преряза гърлото с ужасен на вид извит нож.

Снижавайки се надолу, готов да поднови стрелбата, пилотът на АС-130 видя как Хънт беше убит и го съобщи по радиото на другите самолети. Останалите от отряда също станаха свидетели и гледката премахна страха им и го замени с ярост. Когато АС-130 се издигна за нов завой, бойците скочиха и пометоха новата вълна, която тъкмо напускаше пещерата и се спускаше надолу по хълма. Втурнаха се напред като един, стигнаха до сразения си командир и оградиха в кръг тялото му, за да го защитят. Изчакаха врага да се приближи, но като по магия, или пък усещайки яростта на американските войници, врагът се обърна и отстъпи.

 

 

На седем хиляди метра над тях и на по-малко от десет минути от целта пилотът на В-52 изключи, микрофона и го върна на мястото му.

— Чухте ли това? — попита тихо по интеркома екипажа си.

Самолетът беше притихнал, като се изключи бръмченето на осемте двигателя. Пилотът не се нуждаеше от отговор — знаеше, че бяха чули каквото бе чул и той.

— Ще превърнем тази планина в купчина прах — заяви. — Когато врагът се върне за телата на убитите, искам да ги събират с лъжица.

След четири минути хеликоптерите дойдоха да приберат отряд три. Тялото на Хънт и ранените бяха натоварени на първия „Блекхоук“. Останалите войници, с наведени глави, се качиха на втория. След това бойните хеликоптери и АС-130 изсипаха върху склона огнен ад от олово и бомби. Не след дълго се появи и В-52. Кръвта се лееше надолу по хълма и врагът беше сразен. Но демонстрацията на сила беше дошла прекалено късно за лейтенант Хънт.

С времето само жаждата за отмъщение щеше да бележи кончината му.

И щяха да минат години, преди да се уталожи.