Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (29)

27.

Веднага щом гълфстриймът се приземи в Лас Вегас, Труит остави Гъндърсън и Пилстън в самолета и взе такси. Времето беше ясно и слънчево, лек ветрец подухваше от планините в покрайнините на Лас Вегас. Сухият въздух сякаш увеличаваше всичко наоколо и планините, макар и на километри разстояние, изглеждаха така, все едно човек можеше да ги докосне с ръка.

Хвърли чантата си на задната седалка и се качи при шофьора.

— Накъде? — попита мъжът с глас, който звучеше като този на Шон Конъри, но имаше и сухата кашлица на пушач.

— „Дриймуърлд“ — отвърна Труит.

Шофьорът включи на скорост и се отдалечи от летището.

— Друг път отсядали ли сте в „Дриймуърлд“? — попита таксиджията, докато наближаваха прословутия булевард „Стрип“.

— Не — каза Труит.

— Високотехнологичен рай — изтъкна мъжът, — всичко е създадено от човека.

Шофьорът забави и се нареди на опашката с таксита и лични автомобили, които чакаха да спрат пред входа.

— Не изпускайте гръмотевичната буря в задната част довечера — препоръча той, обръщайки се настрани, за да погледне Труит. — Шоуто е на всеки кръгъл час.

Колоната се придвижи напред и шофьорът подкара таксито по алеята, която водеше към хотела. На няколко метра от улицата мина през портал с пластмасови ленти, висящи до земята, които напомниха на Труит за входовете на хладилните складове за хранителни продукти.

Озоваха се насред тропическа гора. Над главите им надвисваше джунгла и прозорците на таксито започнаха да се запотяват отвътре от жегата. Шофьорът зави пред главния вход и спря.

— Когато излизате — предупреди той, — пазете се от птиците. Един клиент миналата седмица твърдеше, че са го нападнали и кълвали.

Труит кимна и плати на шофьора. После излезе, отвори задната врата и си взе чантата. Затвори вратата и махна на шофьора, че е свободен. Обърна се и видя как пиколото гони с метлата дебела черна змия от вратите на централния вход. Погледна към клоните над главата си. Не се виждаше слънчева светлина и чуруликането на птиците изпълваше пространството.

Вдигна си чантата и се запъти към пиколото.

— Добре дошли в „Дриймуърлд“ — приветства го служителят. — Ще отседнете ли?

— Да — кимна Труит и подаде фалшива шофьорска книжка от Делауеър и кредитна карта с фалшива самоличност.

Пиколото прокара и двете през едно устройство, взе лепящата се лента с баркод, който устройството разпечата, и я сложи върху чантата на Труит.

— Ще изпратим багажа в стаята ви по нашата конвейерна система — услужливо рече той. — Стаята ще бъде готова и чантата ще ви чака там… — млъкна, за да погледне компютърния екран — след десет минути. На регистратурата можете да си уредите кредит за казиното или ако имате нужда от нещо друго. Приятно прекарване в „Дриймуърлд“!

Труит даде на пиколото една десетачка, взе картата ключ за вратата и се запъти към входа. Двойната стъклена врата се отвори автоматично и гледката го стъписа. Сякаш природата беше вкарана на закрито.

Досами вратата имаше изкуствено създадена бавна река, а гостите на хотела плаваха в малки лодки. В далечината отляво Труит можа да различи фигурите на хора, които се катереха по изкуствен алпийски връх. Видя как се изсипа сняг, само за да бъде погълнат от един отвор в основата. Труит удивено поклати глава.

Продължи нататък, докато не стигна до бюрото на „Информация“.

— Накъде е най-близкият бар? — попита той служителя.

Служителят посочи в далечината.

— Веднага след Стоунхендж, вдясно, сър.

Труит премина през един купол и през точно копие на Стоунхендж. Изкуственото слънце наподобяваше лятното слънцестоене и сенките образуваха ръка, която сочеше към центъра. След като откри вратата към бара — построен от дебели дървени талпи със сламен покрив отгоре, — Труит я отвори и влезе в оскъдно осветения салон.

Барът приличаше досущ на стара английска странноприемница. Труит се запъти към едно високо столче, направено от дърво, кожа и бивни на глиган, седна и огледа самия бар. Беше от масивно дърво и сигурно тежеше колкото един товарен камион.

На бара нямаше никой друг, освен Труит и барманката изникна отстрани.

— Грог или медовина, господарю — попита тя.

Труит се замисли за миг.

— Медовина май — реши той накрая.

— Добър избор — усмихна се барманката, — малко рано е за грог.

— И аз така мисля — рече Труит, докато барманката взимаше чашата, за да я напълни от дървената бъчва зад бара.

Жената беше облечена в костюм на прислужница. Гърдите й се изливаха от горната част на корсета. Сложи чашата пред Труит, направи лек поклон и отиде в другия край на бара. Труит сръбна от питието си и остана в тъмното да размишлява за мъжа, който беше създал тази направена от човешка ръка страна на чудесата.

И как да проникне в кабинета на този мъж и да го претърси.

— Колко ви дължа? — попита Труит барманката.

— Мога да впиша сметката на картата на стаята ви — предложи жената.

— Ще платя в брой.

— Сутрешен специалитет — рече тя, — един долар.

Труит остави няколко по един на бара, след което прекоси затъмненото помещение и излезе.

Зави наляво след Стоунхендж и влезе в огромен атриум. В далечината седалков лифт водеше към ски писта, върхът й беше скрит в облаците. Прекоси полите на планината, където хора в скиорски екипи чакаха да се качат на лифта, и видя как неколцина скиори се спускат по хълма, а изкуственият сняг хвърчи настрани като истински. Продължи нататък и стигна до информационна будка.

— Имате ли карта на хотела? — попита Труит служителя.

Мъжът се усмихна, извади една карта изпод тезгяха и отбеляза местоположението им с маркер. Труит му подаде картата за стаята си.

— Как да открия стаята си? — попита той.

Служителят прокара картата през скенера и погледна информацията на екрана. Взе отново маркера и написа указанията в полето.

— Поемате по Реката на сънищата към Каньона на совите и слизате от кораба на минна шахта седемнайсет. След това взимате четирийсет и първи асансьор и се качвате на етажа си.

— Звучи съвсем лесно — подхвърли Труит и пъхна картата за стаята си обратно в джоба.

— Насам, сър — подкани мъжът и му направи знак.

На трийсетина метра след информационната будка покрай реката вървеше железопътна линия, която водеше към пристанището. Там цяла върволица от канута чакаше пътници. Завързани за едно въже като на въртележка, те обикаляха хотела по река без начало и край. Труит се качи в първото и погледна командното табло. Вкара шахта седемнайсет с помощта на клавиатурата, облегна се назад и изчака секунда, докато кануто се отдели от стоянката. Понесе се през изкуствен каньон с отвесни скали отстрани.

Щом кануто автоматично спря на неговата спирка, Труит слезе и се запъти към стената с асансьори. Откри четирийсет и първи, качи се с него до етажа си, слезе и се отправи по дългия коридор към стаята си. Отключи вратата с помощта на картата ключ.

Стаята беше обзаведена в стил град на златотърсачи. Стените бяха облицовани с износени дървени дъски, тук-там имаше по някоя изгладена ламарина за акцент. До стената беше подпряна хлътнала полица със стари книги и романи. От другата страна имаше стара стойка и на нея бяха подредени фалшиви пушки „Уинчестър“. Леглото бе направено от ковано желязо, покрито с уж някогашен юрган, съшит от различни парченца. Все едно върнаха Труит обратно във времето.

Отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна надолу към Лас Вегас, за да се убеди, че светът навън си е все още същият. После ги затвори отново и влезе в банята. Макар че беше направена да изглежда стара, в нея имаше модерен парен душ и солариум. Наплиска лицето си с вода, избърса се и се върна обратно в стаята, за да телефонира на Ханли.

 

 

— Хикман може да планира голяма операция — заяви Труит, щом Ханли вдигна, — това е сигурно. Няма да повярваш какво представлява това място — като тематичен парк с игрални автомати.

— Холпърт търси още информация за него — съобщи Ханли, — но той явно е потаен човек. Имаш ли план как да претърсиш кабинета му?

— Не още, но мисля по въпроса.

— Бъди внимателен — предупреди го Ханли. — Хикман е много могъщ, не искаме проблеми, ако се окаже, че не е замесен.

— Ще вляза и ще изляза колкото се може по-безшумно — увери го Труит.

— Късмет, господин Фелпс — пожела Ханли.

Труит започна да си тананика мелодията от „Мисията невъзможна“, след като приключи разговора.

 

 

Труит седна на писалището в стаята си и разучи картата на хотела и строителните планове, които Ханли бе изпратил по факса до гълфстрийма, преди да кацнат. После си взе душ, преоблече се и излезе от стаята. Слезе с асансьора до долу, качи се на едно кану и преплава до главния вход. Излезе навън и махна на едно такси.

След като обясни на шофьора къде отива, се облегна назад и зачака.

След няколко минути таксито спря пред най-високия хотел в Лас Вегас. Труит плати и слезе. Влезе във фоайето, купи си билет и се качи с високоскоростния асансьор до площадката за наблюдение на покрива на хотела. Целият Лас Вегас се простираше в краката му.

Труит се порадва на гледката няколко минути, после се приближи до един от биноклите и пусна две монети. Докато повечето туристи въртяха мощните бинокли на всички страни, той държеше своя насочен само към едно място.

След като приключи с разузнаването, Труит слезе долу с асансьора, нае ново такси и се върна в „Дриймуърлд“. Още беше рано, така че се качи в стаята си и поспа. Събуди се малко след полунощ. Свари си кафе, като използва каната в банята, и го изпи полека, за да му помогне да се разсъни. После се обръсна, взе отново душ и се върна в стаята.

Бръкна в сака си, извади черна тениска и черни джинси и се облече. Измъкна чифт черни обувки с гумена подметка и ги обу на краката си. После си събра багажа и се обади на пиколото да го свали на главния вход. На Гъндърсън му беше наредено да прибере багажа след десет минути. Преди да напусне стаята, извади странно подплатено яке от сака и го метна на раменете си. Отиде с лодката до фоайето и влезе в казиното.

Групи туристи с кървясали от безсъние очи запълваха повечето от местата по масите и пред игралните автомати. Дори толкова късно през нощта казиното печелеше пари. Прекоси салона и влезе в мола вътре в хотела.

Молът беше рог на изобилието на прекомерната консумация. Покрай калдъръмената пътека се намираха близо седемдесет и пет маркови магазини и бутици. Заедно с двайсетината дизайнерски магазина за дрехи имаше магазини за обувки, за куфари и чанти, бижутерии, ресторанти и книжарница. Труит трябваше да убие още време, така че влезе в книжарницата и прелисти най-новия роман на Стивън Гудуин. Гудуин, млад автор от Аризона, в последните няколко месеца оглавяваше класациите. Труит не можеше да носи книга сега, но си отбеляза наум да си я купи на тръгване от Лас Вегас. След книжарницата влезе в един ресторант и си поръча ребърца на скара и чай с лед. Щом привърши, реши, че е време.

 

 

Апартаментът на Хикман на върха на „Дриймуърлд“ беше ограден с тераси и от четирите страни. Плъзгащи се стени даваха излаз към терасите, на които растеше гора от внимателно подкастрени дървета в саксии. Островърхият купол на луксозното жилище имаше формата на пирамида, медният покрив беше още нов и лъскав. Малки лампи осветяваха дърветата и купола.

Докато се качваше с асансьора до предпоследния етаж, Труит си спомни плановете на сградата. На излизане от асансьора надникна в коридора, за да се увери, че е празен. После отиде до дъното му и намери бяла метална стълба, завинтена за стената. Качи се по нея до врата, заключена с катинар. Труит извади малка пластмасова втулка от един от джобовете на якето си, пъхна тънкия край в ключалката и завъртя малката дръжка отгоре.

Дръжката отдели катализатор, който накара пластмасата да се втвърди в ключалката. След няколко секунди катинарът се отвори. Труит го махна от скобите, отвори вратата нагоре към тясното пространство и се покатери.

На плановете мястото беше обозначено като коридор за сервизен достъп. Беше пълно с електропроводи, водопроводи и комуникационни кабели. Труит отново затвори вратата и включи фенерчето си. Бавно се провря надолу по коридора към мястото, където според плановете имаше друга врата, която водеше към покрива.

Докато наблюдаваше покрива от другия хотел, Труит беше забелязал, че една от плъзгащите се врати е леко отворена. Отворената врата беше най-добрата му възможност да влезе в апартамента незабелязано. Когато стигна до вратата под покрива, Труит използва още една пластмасова втулка, за да отвори ключалката, после внимателно я открехна и погледна навън.

Нямаше аларма, не беше открил никакви признаци за охранителна система.

Приклекнал, за да не го видят, Труит се измъкна на балкона на покрива, затвори вратата и пропълзя към все още открехнатата плъзгаща се врата. Бутна я леко и надникна вътре. Не се виждаше никой — и той предпазливо влезе.

Озова се в огромната просторна всекидневна на апартамента. Около каменна камина имаше огромен полукръгъл диван. От едната страна, осветена само от лампата над фурната, се намираше кухнята с вградени уреди. От другата страна имаше огромен бар с напитки и кранове за бира, монтирани в стената. Помещението беше осветено от незабележими лампи и тънеше в полумрак. Кънтри музика звучеше от невидими високоговорители.

Труит се прокрадна по коридора натам, накъдето според плановете се намираше кабинетът на Хикман.