Метаданни
Данни
- Серия
- Досиетата „Орегон“ (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sacred Stone, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Христова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клайв Къслър, Крейг Дърго. Свещеният камък
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Мария Василева
ISBN: 978-954-655-133-7
История
- —Добавяне
26.
Малко по на юг от Фарьорските острови облачен слой се простираше почти до морето. Предният край на бурята се носеше от юг на север и облаците бяха обсипвали британските острови с дъжд и сняг през последните два дни. Щом вертолетът навлезе във водовъртежа, Адамс и Кабрило все едно се озоваха в лабиринт.
В един миг пред тях се простираше чисто небе, в следващия потъваха в поредния тъмен облак и губеха от поглед чесната и океана под тях. Вятърът блъскаше хеликоптера, променяйки посоката и скоростта като шайба на маса за въздушен хокей. Брегът на Шотландия беше само триста и петдесет километра по на юг. Инвърнес, първият град, в който можеха да презаредят, на още седемдесет.
С двата пълни резервоара Адамс и Кабрило можеха да стигнат до сушата — но само ако насрещните ветрове им съдействаха. Обсегът на хеликоптера беше максимум шестстотин километра без презареждане. Чесната можеше да прелети малко над хиляда и двеста. Бенет не беше презаредил на Фарьорските острови — щом видя, че Кабрило го преследва, излетя колкото се можеше по-бързо, — така че сега двете машини имаха равни възможности.
Що се отнася до скоростта, оценката беше еднаква — сто и осемдесет километра в час.
— Ето — рече Кабрило и посочи през пролуката в облачната маса, — на няколко километра пред нас е.
Адамс кимна; наблюдаваше как чесната се появява и скрива през последните десет минути.
— Съмнявам се, че ни вижда — отвърна той. — Доста по-ниско сме от него и достатъчно назад, че да убегнем от полезрението му.
— Но може да ни засече с радара — изтъкна Кабрило.
— Не мисля, че има такъв — възрази Адамс. — Тази чесна е стар модел.
— Можеш ли да ускориш?
— Докрай е, шефе — отвърна Адамс, като посочи индикатора на скоростта, — както и той, според мен. Не мога да се издигна и после да се спусна, та така да увелича скоростта. Ще изостана прекалено много, ако тръгна да се качвам, и той ще дръпне напред и ще ни се изплъзне от погледа.
Кабрило обмисли положението за момент.
— Значи можем само да го проследим — заключи той — и да извикаме помощ.
— Точно така — потвърди Адамс.
Джеймс Бенет летеше, като мислеше, че е сам в небето. Не знаеше каква е скоростта на „Робинсън“ R-44, но бе наясно, че повечето от малките хеликоптери стигат максимум до сто и петдесет километра в час. По негови сметки, докато стигнеше до Шотландия, хеликоптерът — ако все още го следеше, — щеше да е поне на половин час зад него. Бенет взе сателитния си телефон и се обади.
— Взех пратката — докладва той, — но мисля, че имам опашка.
— Сигурен ли си? — попита гласът.
— Не съвсем — отговори Бенет, — но ако имам, мисля, че мога да им избягам. Лошото е, че когато кацна, ще имам само половин час да я предам. Това проблем ли е?
Мъжът от другата страна на линията се замисли за миг, преди да отговори:
— Ще уредя нещо и ще ти се обадя.
— Ще чакам — каза Бенет и прекъсна линията.
Изправи чесната и погледна уредите, като обърна специално внимание на датчика за горивото. Още малко и щеше да свърши. Хвана здраво лоста, понеже чесната беше повдигната от топло течение, изчака, докато самолетът се върне обратно на височината на полета. После се пресегна и си наля чаша кафе от очукания термос, който имаше вече близо двайсет години.
— Ще се обадя на Овърхолт — рече Ханли — и ще го помоля да накара британците да пуснат няколко изтребителя и да го заставят да кацне принудително. Това ще свърши работа.
— Кажи му само англичаните да изчакат чесната да излезе над сушата — предупреди го Кабрило. — Не искам да загубя метеорита сега.
— Ще се погрижа да го разбере — обеща Ханли.
— На колко сте от пристанището на Фарьорските острови?
— На двайсет минути.
— Датчаните задържали ли са вече яхтата? — попита Кабрило.
— Според последното съобщение от Вашингтон, нямат хора — отвърна Ханли. — Но са сложили полицай на хълма близо до летището да наблюдава кораба — засега това било най-доброто, което можели да направят.
Кабрило се замисли за миг.
— Някой добрал ли се е до ядрената бомба?
— Не и според последната ми разузнавателна сводка.
— Може да е на яхтата — отбеляза Кабрило.
— Източникът, с който разполага Овърхолт, твърди, че са я натоварили на стар товарен кораб.
— Които и да са тези хора — рече Кабрило, — явно обичат да правят смени в морето. Има голяма вероятност да пресрещнат товарния кораб някъде и да вземат оръжието.
— Какво трябва да направим според теб?
— Да предложим на Овърхолт да остави яхтата да напусне пристанището — предложи Кабрило. — Недей да замесваш „Орегон“, нека британският или американският флот да реши проблема. Могат да превземат яхтата в морето — така рискът е много по-малък.
— Веднага ще се обадя на Овърхолт — рече Ханли — и ще му предам предложението ни.
Линията прекъсна и Кабрило се облегна на креслото си. Нямаше откъде да знае, че метеоритът и ядрената бомба са в ръцете на две отделни фракции.
Едната възнамеряваше да удари за исляма.
Втората възнамеряваше да удари срещу исляма.
Омразата подхранваше и двете.