Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (28)

26.

Малко по на юг от Фарьорските острови облачен слой се простираше почти до морето. Предният край на бурята се носеше от юг на север и облаците бяха обсипвали британските острови с дъжд и сняг през последните два дни. Щом вертолетът навлезе във водовъртежа, Адамс и Кабрило все едно се озоваха в лабиринт.

В един миг пред тях се простираше чисто небе, в следващия потъваха в поредния тъмен облак и губеха от поглед чесната и океана под тях. Вятърът блъскаше хеликоптера, променяйки посоката и скоростта като шайба на маса за въздушен хокей. Брегът на Шотландия беше само триста и петдесет километра по на юг. Инвърнес, първият град, в който можеха да презаредят, на още седемдесет.

С двата пълни резервоара Адамс и Кабрило можеха да стигнат до сушата — но само ако насрещните ветрове им съдействаха. Обсегът на хеликоптера беше максимум шестстотин километра без презареждане. Чесната можеше да прелети малко над хиляда и двеста. Бенет не беше презаредил на Фарьорските острови — щом видя, че Кабрило го преследва, излетя колкото се можеше по-бързо, — така че сега двете машини имаха равни възможности.

Що се отнася до скоростта, оценката беше еднаква — сто и осемдесет километра в час.

— Ето — рече Кабрило и посочи през пролуката в облачната маса, — на няколко километра пред нас е.

Адамс кимна; наблюдаваше как чесната се появява и скрива през последните десет минути.

— Съмнявам се, че ни вижда — отвърна той. — Доста по-ниско сме от него и достатъчно назад, че да убегнем от полезрението му.

— Но може да ни засече с радара — изтъкна Кабрило.

— Не мисля, че има такъв — възрази Адамс. — Тази чесна е стар модел.

— Можеш ли да ускориш?

— Докрай е, шефе — отвърна Адамс, като посочи индикатора на скоростта, — както и той, според мен. Не мога да се издигна и после да се спусна, та така да увелича скоростта. Ще изостана прекалено много, ако тръгна да се качвам, и той ще дръпне напред и ще ни се изплъзне от погледа.

Кабрило обмисли положението за момент.

— Значи можем само да го проследим — заключи той — и да извикаме помощ.

— Точно така — потвърди Адамс.

 

 

Джеймс Бенет летеше, като мислеше, че е сам в небето. Не знаеше каква е скоростта на „Робинсън“ R-44, но бе наясно, че повечето от малките хеликоптери стигат максимум до сто и петдесет километра в час. По негови сметки, докато стигнеше до Шотландия, хеликоптерът — ако все още го следеше, — щеше да е поне на половин час зад него. Бенет взе сателитния си телефон и се обади.

— Взех пратката — докладва той, — но мисля, че имам опашка.

— Сигурен ли си? — попита гласът.

— Не съвсем — отговори Бенет, — но ако имам, мисля, че мога да им избягам. Лошото е, че когато кацна, ще имам само половин час да я предам. Това проблем ли е?

Мъжът от другата страна на линията се замисли за миг, преди да отговори:

— Ще уредя нещо и ще ти се обадя.

— Ще чакам — каза Бенет и прекъсна линията.

Изправи чесната и погледна уредите, като обърна специално внимание на датчика за горивото. Още малко и щеше да свърши. Хвана здраво лоста, понеже чесната беше повдигната от топло течение, изчака, докато самолетът се върне обратно на височината на полета. После се пресегна и си наля чаша кафе от очукания термос, който имаше вече близо двайсет години.

 

 

— Ще се обадя на Овърхолт — рече Ханли — и ще го помоля да накара британците да пуснат няколко изтребителя и да го заставят да кацне принудително. Това ще свърши работа.

— Кажи му само англичаните да изчакат чесната да излезе над сушата — предупреди го Кабрило. — Не искам да загубя метеорита сега.

— Ще се погрижа да го разбере — обеща Ханли.

— На колко сте от пристанището на Фарьорските острови?

— На двайсет минути.

— Датчаните задържали ли са вече яхтата? — попита Кабрило.

— Според последното съобщение от Вашингтон, нямат хора — отвърна Ханли. — Но са сложили полицай на хълма близо до летището да наблюдава кораба — засега това било най-доброто, което можели да направят.

Кабрило се замисли за миг.

— Някой добрал ли се е до ядрената бомба?

— Не и според последната ми разузнавателна сводка.

— Може да е на яхтата — отбеляза Кабрило.

— Източникът, с който разполага Овърхолт, твърди, че са я натоварили на стар товарен кораб.

— Които и да са тези хора — рече Кабрило, — явно обичат да правят смени в морето. Има голяма вероятност да пресрещнат товарния кораб някъде и да вземат оръжието.

— Какво трябва да направим според теб?

— Да предложим на Овърхолт да остави яхтата да напусне пристанището — предложи Кабрило. — Недей да замесваш „Орегон“, нека британският или американският флот да реши проблема. Могат да превземат яхтата в морето — така рискът е много по-малък.

— Веднага ще се обадя на Овърхолт — рече Ханли — и ще му предам предложението ни.

Линията прекъсна и Кабрило се облегна на креслото си. Нямаше откъде да знае, че метеоритът и ядрената бомба са в ръцете на две отделни фракции.

Едната възнамеряваше да удари за исляма.

Втората възнамеряваше да удари срещу исляма.

Омразата подхранваше и двете.