Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (23)

21.

От предния прозорец на хеликоптера се виждаше осветено поле. По заповед на Ханли екипажът на „Орегон“ беше запалил всички налични светлини и корабът блестеше като коледна елха на фона на тъмното небе. Да летиш само по уреди беше страшно изнервящо и Адамс се зарадва, че скоро ще кацнат. Изравни се с кърмата, спусна се ниско и закръжи над задната част на кораба, после постепенно се приближи напред, докато робинсънът не застана над площадката за кацане.

Адамс леко го приземи и започна да изключва уредите един по един.

— Тежък полет — отбеляза Кабрило, докато чакаше витлото да спре да се върти.

— Побеляха ми кокалчетата от стискане през по-голямата част от пътя — призна си Адамс.

— Ужасна работа, Джордж — съчувствено рече Кабрило.

Преди Адамс да успее да отговори, военният лекар на „Орегон“, Джулия Хъксли, се втурна и отвори вратата точно когато роторът спря и пилотът включи спирачката. По петите й вървеше Франклин Линкълн.

— Той е отзад — посочи Кабрило.

Хъксли кимна, отвори задната врата и бързо провери жизнените показатели на Акерман. После се отдръпна, Линкълн се наведе и вдигна археолога, чувала и всичко останало на ръце. Понесе пострадалия на бегом към лечебницата, а Хъксли ги последва. Ханли се приближи, докато Кабрило слизаше от хеликоптера. Не си губи времето с излишни любезности.

— Мърф се обади от „Акбар“.

— Разкрили ли са го? — попита Кабрило разтревожено.

— Не — отвърна Ханли, докато придружаваше шефа си към вратата, която водеше към вътрешността на „Орегон“, — чул някакви шумове и се освободил. Изчакал известно време, за да се увери, че е безопасно, излязъл от каютата, където бил затворен, и започнал да претърсва кораба. Празен бил, Ал-Халифа и екипажът му били изчезнали без следа, затова рискувал и се обадил.

Мъжете бяха слезли от задната палуба и се спускаха надолу покрай перилата към командната зала.

— Взел ли е метеорита? — поинтересува се Кабрило.

— Нямало го — отговори Ханли, като отвори вратата на командната зала. — Получаваме проследяващи сигнали от следящите устройства, с които си го посипал, но са накъсани.

Мъжете влязоха в командната зала.

— Откъде идват сигналите? — попита Кабрило.

Ханли посочи монитора.

— Ето — рече той, — следата водеше на север, но сега се отправя на изток в морето над Исландия.

— Сменил е корабите — заключи Кабрило, — но защо?

— Това е въпросът — съгласи се Ханли.

— Колко далече сме от „Акбар“?

Без да отговори, Стоун вкара няколко команди в компютъра и на монитора върху стената се появи изображение. Видеокамерата, осветена от прожектори на носа на „Орегон“, снимаше.

„Акбар“ беше точно отпред.

 

 

„Фри Ентърпрайз“ се движеше с пълен ход през бурното море.

— Спри на Фарьорските острови — нареди мъжки глас по обезопасената линия. — Имам човек на местното летище, който ще вземе пратката.

— Накъде да се отправим след това? — попита капитанът.

— Кале — отвърна мъжът, — останалите от екипа са там.

— Много добре, сър — рече капитанът.

Мъжът додаде:

— Само още нещо.

— Да, сър.

— Обясни на екипажа, че всеки ще получи по петдесет хиляди долара бонус, и се погрижи да научат, че семейството на Хюс ще бъде щедро компенсирано за загубата.

— Ще го направя, сър — отвърна капитанът.

Мъжът прекъсна връзката и се пресегна към папката на бюрото си. Извади документа за продажбата на британската текстилна компания, както и разрешението за плащането. Подписа и двете, после ги пусна по факса и изчака потвърждение, че са получени.

Щом дойде, се изправи.

Първата част от плана му беше осъществена. Скоро щеше да дойде време за разплата.

 

 

Докато факсът пътуваше по телефонната линия към Англия, товарният кораб „Лариса“ заобикаляше Кабо де Финистере. Капитанът пое курс към Брест — пристанището във Франция, което водеше към Ламанша. Нощният въздух беше прохладен и небето над главите им бе покрито с милиарди звезди.

Видя как една комета проблесна в мрака.

Кимна доволно, запали цигара, отпи глътка от сребърната манерка с узо и се почеса по ръката. Потече тънка струйка кръв и той я попи с един парцал.

Още два дни и са в Лондон, после щеше да иде да прегледат обрива.

 

 

С помощта на компютърно контролирани хидравлични крикове Ханли изравни „Орегон“ успоредно с борда на „Акбар“. Кабрило пръв се прехвърли, последван от Сенг, Джоунс, Мидоус и Линда Рос. Мърфи ги чакаше на палубата. Парченца от гумената маска още се виждаха покрай косата му. Щом Кабрило стъпи на борда, той махна към отворената врата.

— Кажи ми какво чу и какво стана след това — нареди Кабрило, след като го последва към големия салон.

Мърфи разказа за тихото пукане и как един маскиран влязъл в каютата му.

— Всичко свърши за пет минути — добави той, докато останалите влизаха един по един в салона. — Изчаках още десет минути, преди да изляза.

— Претърсете навсякъде — заповяда Кабрило. — Искам някакъв отговор.

Отрядът се раздели и се разпръсна из яхтата. В каютите имаше нахвърляни пушки и пистолети, а също дрехи, лични вещи и куфари. Някои легла бяха разхвърляни, други — покрити отгоре. Във всяка каюта имаше по един Коран, а обувките още седяха до леглата на пода.

Сякаш НЛО се беше спуснало и беше отвлякло хората в космоса.

 

 

На борда на „Орегон“ Ханли се увери, че криковете са поставени правилно, след което се обърна към Стоун.

— Поеми командването — нареди той. — Аз отивам от другата страна.

Стоун се премести на мястото на Ханли и взе да наглася камерите по борда, така че да вижда какво става.

Ханли се прехвърли на „Акбар“ и се запъти към големия салон. Мидоус размахваше гайгеров брояч около дългата маса за хранене.

— Била е тук — рече той, докато Ханли прекосяваше помещението.

Нагоре по коридора Рос държеше флакон със синя течност. Напръска стените и нахлузи чифт очила, докато Ханли се провираше зад нея. Той я отмина и продължи надолу към стълбите.

— Ако са го преместили на друг кораб — казваше Кабрило на Мърфи, тъкмо когато Ханли отвори вратата към каютата, — защо не са си взели личните вещи.

— Може да не са искали да носят със себе си нищо, което може да се свърже с яхтата — предположи Ханли.

— Няма голяма логика — възрази Кабрило. — Полагат толкова усилия да отвлекат човека, когото смятат за емира на Катар, после го зарязват заедно с яхта за милиони сам посред морето?

— Вероятно планират да се върнат — допусна Мърфи.

В същия миг Сенг подаде глава в каютата.

— Господин председател, Рос иска да ви покаже нещо — съобщи той.

Четиримата мъже тръгнаха един след друг по коридора към мястото, където се намираше Рос. Върху стените имаше участъци, очертани с пяна. Местата зад очертанията бяха оцветени в синьо. Рос свали очилата и мълчаливо ги подаде на Кабрило.

Той си ги сложи и огледа участъците. Флуоресцентният блясък на пръските кръв беше като от картина на Джаксън Полак. Свали очилата и ги връчи на Ханли.

— Опитали са се да почистят — рече Рос, — но са го направили мърляшки и набързо.

В този момент гласът на Стоун прозвуча от радиоприемника, закачен върху колана на Кабрило.

— Господин Кабрило, господин Ханли — обади се той, — трябва да видите нещо.

Двамата мъже се спуснаха по коридора и излязоха през големия салон, после продължиха към задната палуба и се прехвърлиха на „Орегон“. Бързо се отправиха към командната зала.

Кабрило отвори вратата. Стоун посочи към монитора на стената.

— Помислих, че е умряло малко китче — рече той, — докато не се преобърна и не видях лицето.

Тогава на повърхността изплува още едно тяло.

— Накарай Райс и Касим да ги извадят — нареди Кабрило на Ханли. — Връщам се обратно на „Акбар“.

Кабрило напусна командната зала и се прехвърли през борда. Сенг беше в голямата кабина.

— Мидоус смята, че предметът е бил само тук — докладва Сенг. — Претърси и останалата част на кораба, но никъде другаде няма радиация.

Кабрило кимна.

— Рос откри кръв в кабината на щурмана, както и в каютите, голямата кабина и коридорите. Капитанът е бил на вахта, сложил е пазачи, а останалите са спели. Поне така предполагам.

Кабрило кимна отново.

— Който ги е ударил, шефе — обади се Сенг, — го е направил здраво и бързо.

— Отивам в кабината на щурвала — рече Кабрило и се отдалечи.

Влезе вътре и провери корабния дневник. Последните данни бяха отпреди два часа и не показваха нищо необичайно. Които и да бяха посетителите, бяха дошли неочаквано.

Той излезе от кабината на щурвала, и тъкмо се спускаше надолу по коридора, когато го извикаха по радиото.

— Господин Кабрило — чу се гласът на Хъксли, — веднага елате в лечебницата.

Кабрило отново прекоси „Акбар“ и се прехвърли на „Орегон“.

Райс и Касим бяха на борда с канджи в ръце. Бутаха тялото към спуснатата мрежа, която висеше от въже, завързано за крана. Кабрило тръгна по коридора към лечебницата и отвори вратата.

Акерман лежеше върху кушетката за прегледи, покрит с електрически одеяла.

— Мъчи се да говори — съобщи Хъксли. — Записах всичко, допреди няколко минути издаваше само нечленоразделни звуци, но после…

— После какво? — попита Кабрило и се втренчи в Акерман, чиито очи започнаха да се въртят. Едното се отвори съвсем леко.

— Започна да говори за Призрака — додаде тя, — не призрак изобщо, а Призрака, сякаш е някакъв прякор.

Тогава Акерман отново проговори.

— Не трябваше да се доверявам на Призрака — промълви той с глас, който отслабваше с всяка изречена дума. — Той купи и плати за уни… вер… ситета.

Акерман започна да се гърчи. Тялото му се разтресе като на куче, което се отърсва от водата.

— Мамо — прошепна той.

И умря.

Колкото и Хъксли да се опитваше да го съживи с дефибрилатора, сърцето му не заби отново. Малко след полунощ тя обяви окончателно, че е мъртъв. Кабрило се протегна и затвори очите на Акерман, после го покри с едно одеяло.

— Направи всичко, което можеше — каза на Хъксли.

После излезе от лечебницата и мина по коридора на „Орегон“.

Думите на Акерман още отекваха в главата му.

Отиде при кърмата и откри Ханли да стои надвесен над три трупа. В ръката си държеше компютърна разпечатка с размер десет на тринайсет.

— Пуснах снимката на компютъра, за да премахне изкривяването на лицето заради подуването — рече той, щом Кабрило се приближи до него.

Кабрило взе снимката, наведе се над едното тяло и я приближи до лицето. Погледна първо трупа, после изображението.

— Ал-Халифа — бавно рече той.

— Сигурно са му вързали нещо тежко и са го хвърлили през борда — разсъждаваше Ханли. — Убийците обаче не са знаели, че на дъното на океана по тези места е пълно с геотермални извори. Горещата вода кара телата бързо да се подуват и да преодоляват тежестта. Ако не беше така, никога нямаше да ги открием.

— Разбра ли кои са останалите? — попита Кабрило.

— Още не съм открил нищо — отвърна Ханли, — освен че изплуват нови, докато говорим. Вероятно войници на Халифа.

— Не войници — рече Кабрило, — луди.

— Сега въпросът е… — поде Ханли.

— Кой е още по-луд — прекъсна го Кабрило, — за да краде от луди.