Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (20)

18.

Адамс покръжа с хеликоптера над Монт Форел, после пусна предупредителен сигнал по звуковата уредба. Изчака няколко минути и видя искряща зелена светлина долу. Прелетя краткото разстояние до светлината и отново пусна предупредителен сигнал, за да накара Кабрило да се дръпне от площадката за кацане, след което приземи хеликоптера върху снега. След като витлото на ротора престана да се върти, той слезе.

— Господин председател — каза, когато Кабрило се приближи, — радвам се, че те открих. Тъмно е като в рог.

— Всички ли се измъкнаха невредими от Исландия?

— Всичко мина съгласно плана — потвърди Адамс.

— Това е добре — кимна Кабрило. — Как сме с теглото?

— С нас двамата и горивото, пак ни остават стотина килограма. Защо питаш?

— Имаме още един пасажер — рече Кабрило.

— Кой?

— Прострелян цивилен — поясни Кабрило. — Мисля, че просто се е оказал на неподходящото място в неподходящия момент.

— Жив или мъртъв?

— Не съм сигурен, но не изглежда добре — отвърна Кабрило, като посочи към входа на пещерата. — Влез вътре и го донеси до хеликоптера. Аз ще преместя снегохода и ще започна да пълня с гориво.

Адамс кимна и тръгна нагоре по билото. На входа спря и погледна на север. На хоризонта сини и зелени светлини проблясваха и играеха подобно на тънки ивици плат, осветени от танцуваща светлина. Плазмата, от която се състоеше северното сияние, представляваше зрелищна гледка и Адамс потръпна от свръхестествената сцена.

Врътна се на пети и влезе в пещерата.

Кабрило се качи в снегохода и го подкара към хеликоптера. С помощта на ръчната помпа започна да прехвърля горивото в допълнителния резервоар. Тъкмо беше заредил и втория резервоар на вертолета, когато Адамс се появи в мрака, метнал на рамо Акерман както си беше със спалния чувал. Внимателно сложи археолога на задната седалка, закопча го с колана и заобиколи от страната на Кабрило.

— Имам няколко шишета с добавки, които трябва да се сипят — рече той.

— Дай ми ги, ще ги сипя вътре. Искам да се свържеш с Хъксли по радиото и да попиташ дали можем да направим нещо за нашия пасажер. Обясни, че има сериозна огнестрелна рана и е изгубил много кръв.

Адамс кимна, после бръкна в багажника, извади двете шишета и ги подаде на шефа си. След това се настани на седалката на пилота и включи радиото. След като приключи разговора, слезе обратно, бръкна отново в багажника и извади една сгъваема лопата за ринене на сняг. Когато Кабрило приключи със зареждането, Адамс започна да трупа сняг върху спалния чувал на археолога.

— Каза да го изстудим хубаво, за да забавим сърдечния му ритъм — обясни Адамс, когато Кабрило се приближи, — да предизвикаме хипотермия и да изпадне в изкуствена кома.

— За колко време ще стигнем до „Орегон“? — попита Кабрило.

— Движеха се с пълен ход, когато излетях — отвърна Адамс, — така че ще спестим малко време на връщане. Според мен ще ни трябва около час.

Кабрило кимна и избърса снега от веждите си.

— Ще преместя снегохода — рече той, — ти пали и загрей двигателя.

— Разбрано.

След четири минути Кабрило се качи на седалката до пилота на бръмчащия хеликоптер. Още няколко секунди и Адамс дръпна лоста и пусна витлата да се въртят, след минути вдигна хеликоптера от снега.

 

 

На борда на „Орегон“ Ханли подготвяше плана за нападението на „Акбар“. В единия край на командната зала Еди Сенг си водеше бележки в жълт бележник. Ерик Стоун се приближи до мястото, където седеше Ханли, и посочи към големия монитор на стената. На екрана се виждаше крайбрежието на Гренландия, местоположението на „Акбар“ и курсът, по който се движеше „Орегон“.

— Сър — рече той, сочейки напред, — „Акбар“ не е помръднал от петнайсет минути. Не може обаче да се каже същото за метеорита. Ако сигналът е верен, той се отдалечава.

— В това няма логика — поклати глава Ханли. — Възможно ли е да получаваме фалшиви данни?

Стоун кимна.

— Като се има предвид въздействието на северното сияние и земната извивка толкова на север, може сигналът да се изкривява в йоносферата.

— След колко време ще стигнем до „Акбар“? — поинтересува се Ханли.

— На около час път сме — отвърна Стоун. — Сега, като спря, ще си спестим около десетина минути.

— Еди — обърна се към Сенг Ханли, — можеш ли да приготвиш мъжете си по-рано?

— Разбира се — потвърди Сенг, — първият, качил се на борда, има най-много работа. Щом впръска паралитичния газ във вентилационната тръба и лошите заспят, остава само да почистим и да обезопасим кораба.

Стоун се беше върнал обратно на стола си. Изучаваше графиката с радиочестоти, която показваше силата на сигнала на различни ленти.

— Засичаме нещо долу, ниско — обади се той.

— Виж дали можеш да го хванеш — нареди Ханли.

Стоун се заигра със скалата, после натисна едно копче върху пулта, за да усили приемането. Включи високоговорителя.

— Портланд, Салем, Венд^[1] — рече един глас, — чувате ли ме?

На борда на „Акбар“ заложникът беше успял отново да освободи ръцете и краката си. Опря ухо на вратата на каютата си, но не чу нищо, затова я открехна леко и надникна навън. В коридора нямаше никого. Бавно претърси кораба от носа до кърмата и откри, че е празен.

Махна гумената маска от лицето си.

Успя да се добере до кабината на щурвала и грабна радиото.

— Портланд, Салем, Бенд — повтори, — чувате ли ме?

 

 

На борда на „Орегон“ Ханли стисна микрофона, за да отговори.

— Тук „Орегон“, идентифицирай се.

— Шест, единайсет, петдесет и девет.

— Мърф! — възкликна Ханли. — Какво правиш на радиото?

 

 

— Смел план беше — подхвърли Адамс, докато летяха с хеликоптера през мрачното небе — да се използва двойник за емира на Катар.

— От доста време знаехме, че Ал-Халифа възнамерява да отвлече емира — рече Кабрило, — и емирът се съгласи с малката ни операция. И на него, както и на нас, му се иска Ал-Халифа да изчезне от хоризонта.

— Ял ли си скоро? — попита Адамс. — Нося сандвичи, сладкиши и мляко. В чантата на задната седалка са.

Кабрило кимна и се пресегна към седалката до тази на Акерман. Отвори хладилната чанта и си взе един сандвич.

— Имаш ли кафе?

— Пилот без кафе? — засмя се Адамс. — Все едно рибар без червеи. Има термос на пода отзад. Специално изпечено италианско кафе.

Кабрило издърпа термоса и си наля една чаша. Отпи няколко глътки, след това остави чашата на пода в краката си и отхапа голям залък от сандвича.

— Значи от самото начало сте планирали да бъде отвлечен двойник на емира? — попита Адамс.

— Не — отвърна Кабрило, — мислехме, че ще успеем да спипаме Ал-Халифа, преди да извърши опита за отвличане. Хубавото беше, че бяхме сигурни в нежеланието му да убива емира — иска само да абдикира от трона в полза на клана Ал-Халифа. Нашият човек щеше да е в безопасност като крава на вегетарианска сбирка, стига да не откриеха, че е двойник.

Кабрило налапа още една трета от сандвича.

— Мога ли да попитам нещо? — обади се Адамс.

— Разбира се — рече Кабрило, като натъпка и последната хапка от сандвича в устата си и се пресегна към кафето.

— Какво, по дяволите, правиш в Гренландия и кой по-точно е мъжът, дето бере душа на задната седалка на хеликоптера ми?

 

 

— Ал-Халифа и хората му заминаха — заобяснява Мърфи. — Доколкото виждам, аз съм единственият, останал на борда.

— Няма никаква логика — изтъкна Ханли. — Хеликоптерът още на борда ли е?

— Видях го, стоеше си на задната палуба — каза Мърфи.

— И обиколи цялата яхта?

— Да. Все едно никога не ги е имало.

— Чакай малко — рече Ханли и се обърна към Стоун.

— Трийсет и осем минути, сър — отговори Стоун на незададения въпрос.

— Мърф — продължи Ханли, — ще сме при теб след половин час. Виж какво можеш да изровиш, докато дойдем.

— Разбрано — отвърна Мърф.

— Идваме след малко и ще разберем каква е тази работа.

 

 

— Получих обаждане от връзката ни в ЦРУ — отговори Кабрило. — Докато сме били в Рейкявик, от „Ешелон“ са засекли електронно съобщение, в което е ставало дума за метеорит, съставен от иридий. От ЦРУ се притесняваха да не попадне в неподходящи ръце, затова ме помолиха да литна и да се погрижа за него. Този господин — додаде той и махна назад — го е открил.

— Изровил го е от пещерата?

— Не точно. Нямаше време да обиколиш и да разгледаш. Има голямо светилище, построено в галерия над тази, в която си бил ти — и то много изкусно. Някой явно е изкопал метеорита и го е сметнал за религиозна или свещена находка. Мъжът отзад е археолог, разбрал е за това и е открил къде се намира.

Адамс нагласи лостовете на таблото, след това заговори в микрофона на слушалките.

— „Орегон“, тук едно. На двайсет минути сме.

След като получи отговор от Стоун от командната зала, продължи:

— Цялата работа изглежда много странна. Дори и метеоритът да има историческа ценност, не мисля, че археолозите ще тръгнат да се избиват заради него. Сигурно си мечтаят да го направят, но никога не съм чувал за подобен инцидент.

— В момента — каза Кабрило — ми изглежда така, сякаш Ал-Халифа и групировката „Хамади“ са засекли имейла и са откраднали метеорита от иридий. Сигурно искат да направят „мръсна бомба“ от него.

— Ако е така — заключи Адамс, — значи вече трябва да разполагат с някакъв вид действаща бомба, за да го използват за катализатор. С други думи, имат гориво, но нямат заряд.

— И аз си мислех същото.

— Значи, след като нашият отряд открие метеорита, трябва да намерим и бомбата майка.

— Щом заловим Ал-Халифа, ще го накараме да каже къде се намира оръжието. После може да бъде изпратен отряд да го обезвреди и приключваме.

Кабрило още не знаеше, но Ал-Халифа беше на дъното на океана.

Близо до няколко геотермални извора.