Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (19)

17.

Веднага щом снегът и студът започнаха да гасят огъня от разбития резервоар, Ал-Халифа отвори вратата на еурокоптера и надникна вътре. Бързата проверка на телата показа отворени невиждащи очи, които говореха, че смъртта е настъпила бързо. Ал-Халифа дори не си направи труда да идентифицира мъжете — честно казано, изобщо не го беше грижа кои са. Бяха западняци и бяха мъртви, това беше достатъчно.

Основната му грижа беше да се добере до метеорита и за целта се наложи да се промуши през задната врата до кутията, която се беше заклещила на седалката. Извади я и се измъкна от хеликоптера, отвори заключалката и вдигна капака.

Метеоритът беше вътре, поставен върху стиропор и обграден от защитни оловни плочи.

Затвори отново кутията и си проби път през снега към кавазакито, постави товара си на седалката до пилота и го закрепи с предпазния колан да не мърда. После се качи, запали двигателя и се вдигна. Докато летеше над покритата със сняг територия, кутията стоеше на седалката като почетен гост, а не като смъртоносна отровна сфера, предназначена да разболее незнайно население.

Взе радиото и уведоми екипажа на „Акбар“, че скоро ще се върне на борда. Щом стигнел до яхтата, щели да се отправят към Лондон и да довършат мисията си. Гневът на правоверните скоро щял да се разрази.

След това щеше да се оправи с емира и да свали правителството на Катар.

 

 

— Кажи ми добри новини — помоли Кабрило, обръщайки се с гръб към все по-силно вилнеещите ветрове.

— Засякохме „Акбар“ на радара — съобщи Ханли. — На няколко часа път сме. Планирам нападение, за да спасим нашия човек.

Кабрило гледаше силата на сигнала върху телефона. Премести се, за да има по-добра връзка.

— Аз съм на мястото, където е свален еурокоптера — каза той. — Беше улучен във въздуха от тайнствения хеликоптер. Пилотът и пътникът са мъртви, а метеорита го няма никъде.

— Сигурен ли си? — изуми се Ханли.

— Абсолютно. Имаше единични следи, които идваха от известно разстояние. Проследих ги и стигнах до дирите в снега, оставени от другия хеликоптер. Който е свалил еурокоптера, сега има метеорита.

— Ще накарам Стоун да се опита да засече хеликоптера на радара — реши Ханли. — Не може да се е отдалечил много. Ако е военен хеликоптер, ще претърсим най-много в радиус от петстотин километра. Понеже не може да презареди, той е в радиус от двеста и осемдесет километра от мястото, където се намираш ти.

— Кажи на Стоун да опита и още нещо — нареди Кабрило. — Успях да поръся метеорита, преди да го откраднат.

„Поръсвам“ беше жаргонен израз. Корпорацията го използваше за микроскопичните следящи устройства, които Кабрило беше пръснал върху сферата в мрака. Нетренираното око щеше да ги вземе за прашец, но те излъчваха сигнал, който можеше да бъде уловен от електронните съоръжения на „Орегон“.

— Дявол да го вземе, много си добър! — възхити се Ханли.

— Все пак не достатъчно, щом друг ни отмъкна плячката.

— Ще я проследим — успокои го Ханли.

— Обади ми се, когато разбереш нещо.

След като прекъсна разговора, Кабрило започна да си пробива път през снега обратно към пещерата.

 

 

На осемдесет мили разстояние сцената на борда на моторната яхта „Фри Ентърпрайз“, неуловима за радарите на „Акбар“, беше доста по-сдържана. Мъжете на нея бяха надъхани до крайност, която можеше да съперничи с тази на мюсюлманите на „Акбар“ — но просто бяха по-добре обучени и несвикнали да излагат на показ емоциите си. Всички бяха бели, над един и осемдесет високи и в отлична форма. Всички до един бяха служили в американската армия под една или друга форма. Всички до един имаха лични подбуди да приемат задачата. Всеки един беше готов да умре за каузата.

Скот Томпсън, командирът на екипажа на „Фри Ентърпрайз“, беше в кабината на щурвала и чакаше обаждане. Веднага след него щяха да извършат нападението. Западът и Изтокът тайно щяха да се сблъскат.

„Фри Ентърпрайз“ се носеше на юг през гъстата мъгла. През последния час корабът беше заобиколил три айсберга, върховете им се простираха поне на площ от четири квадратни километра. Малките бяха препалено много, за да си струват броенето, и подскачаха из океана като кубчета лед във висока стъклена чаша. Навън беше зверски студено и вятърът се усилваше.

— В пълна бойна готовност — нареди капитанът.

Високо върху огромната мачта на „Фри Ентърпрайз“ електронно устройство започна да улавя сигнали от радарите на други плавателни средства. После ги препредаваше с различна честота. Без постоянно връщане на сигнала останалите корабни радари не можеха да засекат „Фри Ентърпрайз“.

Корабът се беше превърнал в невидим призрак върху черните бурни вълни.

Висок, късо подстриган мъж влезе в капитанската кабина.

— Току-що приключих с проверката на всички данни — докладва той. — Предполагаме, че Хюс е мъртъв.

— Тогава има голяма вероятност този, който е преследвал Хюс, да е взел метеорита — заключи капитанът.

— Шефът е засякъл хеликоптера с помощта на една от космическите си компании в Лас Вегас.

— И накъде отива хеликоптерът? — попита капитанът.

— Това е най-хубавата част — отвърна мъжът, — право към набелязаната от нас мишена.

— Звучи така, сякаш ще можем да ударим с един куршум два заека — усмихна се леко капитанът.

— Абсолютно.

 

 

Адамс беше отличен пилот, но все по-сгъстяващият се мрак и вятърът накараха ръцете му да се изпотят. Откакто беше напуснал „Орегон“, летеше само на уреди. Изтри длани в гащеризона си, намали отоплението и огледа внимателно навигационния екран. При сегашната си скорост трябваше да премине над бреговата линия след две минути. Увеличи височината, за да може да види началото на планинската верига, и отново се втренчи в уредите.

При липсата на видимост все едно се разхождаше с хартиена торба върху главата.

 

 

Кабрило не беше сигурен дали Акерман е жив.

От време на време усещаше нещо като слаб пулс, но раната беше престанала да кърви — а това беше лош признак. Акерман не беше трепнал с нито един мускул, откакто Кабрило се беше върнал в пещерата. Очите му бяха затворени, а клепачите — неподвижни. Изправи го, така че раната да е под сърцето му, и после го покри със спалния чувал. Не можеше да направи нищо повече за него.

Тогава телефонът звънна.

— Сигналът от метеорита води право към „Акбар“ — докладва Ханли.

— Ал-Халифа — изръмжа Кабрило. — Чудя се как е разбрал за метеорита.

— Предупредих Овърхолт, че от „Ешелон“ изтича информация — изтъкна Ханли, — това е единственият начин.

— Значи групировката „Хамади“ се опитва да направи мръсна бомба — продължи със заключенията Кабрило, — но това не обяснява кои бяха първите крадци.

— Не можахме да открием никаква информация за пътника — каза Ханли, — но предполагам, че е някой, който е работил с Ал-Халифа, ала не са се разбрали.

Кабрило се замисли за миг. Беше вероятно обяснение — може би единственото, което имаше смисъл — въпреки това нещо го човъркаше отвътре.

— Предполагам, че ще разберем, когато вземем метеорита и освободим емира.

— Това е планът — съгласи се Ханли.

— Тогава всичко ще приключи — добави Кабрило.

— Чисто като по конец.

Нито Кабрило, нито Ханли подозираха, че развръзката ще дойде едва след няколко дни.

— Накарай Хъксли да ми се обади — помоли го Кабрило. — Имам нужда от лекарски съвет.

— Веднага — отвърна Ханли и затвори.

 

 

На борда на „Акбар“ мощни светлини очертаваха площадката за кацане.

Отстрани двама араби наблюдаваха как Ал-Халифа се изравнява с опашката, спуска се и се приземява. Щом шините на хеликоптера докоснаха палубата, двамата се спуснаха под въртящото се витло и ги закопчаха здраво.

Витлото забави ход, когато Ал-Халифа дръпна спирачката, и щом спря окончателно, той слезе и заобиколи от другата страна. С кутията в ръце се запъти към вратата на големия салон и изчака да му отворят.

Влезе вътре, приближи се до дългата маса и постави кутията отгоре.

Когато махна заключалката и вдигна капака, терористите се скупчиха и мълчаливо се загледаха в сферата. Ал-Халифа бръкна вътре, сграбчи тежкото кълбо и го вдигна над главата си.

— Още един милион мъртви неверници — извика въодушевено — и Лондон в руини!

— Слава на Аллах! — ревнаха терористите.

 

 

— Една миля право напред — рече капитанът на „Фри Ентърпрайз“, — движим се с петнайсет възела.

Общо девет души, облечени в черни непромокаеми костюми, се бяха събрали в кабината на щурвала. Мъжете бяха въоръжени с пушки, преметнати през рамо, пистолети и гранати.

„Фри Ентърпрайз“ стоеше напълно неподвижно във водата. Огромна черна бронирана надуваема лодка висеше отстрани на борда на задната палуба. На носа и кърмата й имаше монтирани пет десетмилиметрови картечници. Към здравото дъно от фибростъкло бе прикрепен мощен бензинов двигател.

Лодката изчезна през борда и се стовари с плясък върху водата.

— Атакуваме откъм кърмата — инструктира командирът, — обезвреждаме мишените, взимаме метеорита и се махаме. Всички да са обратно в лодката след пет минути максимум.

— Ще има ли наши? — попита един от мъжете.

— Един — отвърна командирът и им подаде снимка.

— Какво да правим с него?

— Защитаваме го, ако можем, но не и с цената на живота си.

— Оставяме го на яхтата ли?

— На нас не ни трябва — сви рамене командирът, — сега да вървим.

Мъжете се изнизаха от кабината и се отправиха към задната палуба. Заслизаха един по един по стълбите, вградени в корпуса, към малка платформа. Там беше завързана надуваемата лодка и се поклащаше. Щом мъжете се качиха в нея, един от тях застана зад руля, запали двигателя и лодката се отдалечи от „Фри Ентърпрайз“.

При скорост от петдесет и пет възела на лодката не й отне много време да достигне до „Акбар“.

Щом докосна задницата на яхтата, мъжът, който управляваше надуваемата лодка, я задържа до платформата за плуване на движещата се с пълен ход „Акбар“, прилагайки страхотна сила. Останалите стъпиха върху платформата, а надуваемата лодка се отдръпна на малко разстояние и продължи да се движи успоредно с яхтата. Осмината бавно се прокрадваха на горната палуба.

 

 

Пленникът в каютата на „Акбар“ беше успял да освободи ръцете си, ала не и краката. Придвижи се с подскоци до тоалетната, изпразни мехура си и седна отново на леглото, като омота ръцете си с въжето. Ако някой скоро не дойдеше да го освободи, щеше да се наложи да вземе нещата в свои ръце. Гладен беше, а огладнееше ли, луд ставаше.

Когато мъжете от „Фри Ентърпрайз“ се пръснаха из „Акбар“, на палубата се чуха единствено тихите стъпки на кубинки, покрити с филцови стъпенки. След няколко секунди из яхтата се разнесе тихо пукане като от печене на пуканки. То беше последвано от глухия звук на тела, които падат по палубата.

След още няколко секунди вратата на кабината се отвори и един мъж с черна качулка освети лицето на пленника с фенерчето си. Мъжът с качулката го погледна още веднъж, свери със снимката, която държеше в ръката си, и после затвори вратата. Пленникът започна да дърпа лепенките, които покриваха лицето му.

„Акбар“ забави ход, после спря.

Четирима от мъжете бързо пренесоха телата на терористите, започвайки с водача им, и ги хвърлиха през борда, докато другата половина от отряда почисти кръвта. Четири минути и четирийсет секунди след като бяха стъпили на борда на „Акбар“, те се изнизаха отново от платформата за плуване.

Командирът на отряда от „Фри Ентърпрайз“ внимателно постави една кутия на кърмата на надуваемата лодка и мъжете се качиха един по един на борда й. Рулевият запали мотора и черната лодка бързо се понесе по вълните към кораба-майка.

Превземането на „Акбар“ беше отнело по-малко време, отколкото приготвянето на замразена пица.

Щом отрядът се върна обратно на борда и надуваемата лодка беше издърпана от водата, „Фри Ентърпрайз“ се изравни с „Акбар“. Мъглата се беше вдигнала малко и светлините на яхтата проблясваха в черните води на океана. „Акбар“ се поклащаше на едно място като лодка, закотвена край някой риф. С единствената разлика, че тук водата беше прекалено студена за гмуркане — пък и на борда беше останал само един човек, който можеше да влезе в играта.

„Фри Ентърпрайз“ задмина „Акбар“, след което капитанът постепенно увеличи скоростта.