Клайв Къслър, Крейг Дърго
Свещеният камък (13)

11.

Кабрило се загледа в рогата от овцебик над вратата, после се протегна, вдигна чукалото с формата на риба и го удари в тежката дъсчена врата. Чу тромави стъпки отвътре, после всичко утихна. Внезапно на вратата се отвори прозорче с големината на самун хляб и оттам надникна едно лице. Мъжът беше с хлътнали бузи, пожълтяла от тютюн сива брада, мустаци и кървясали очи. Зъбите му бяха мръсни и потъмнели.

— Пъхни го през дупката.

— Какво да пъхна през дупката? — учуди се Кабрило.

— „Джак“ — поясни мъжът, — бутилката „Джак“.

— Дошъл съм да говоря с теб, искам да наема снегохода ти.

— Не идваш ли от магазина? — попита мъжът с нещо повече от нотка на разочарование и отчаяние.

— Не — отвърна Кабрило, — но ако ме пуснеш да поговорим, след това ще сляза долу и ще ти донеса една бутилка.

— Говорим за „Джак Даниълс“ — поиска да се увери мъжът, — не за евтините боклуци, нали?

На Кабрило му беше студено и с всяка изминала минута му ставаше още по-студено.

— Да, произведен в Линчбърг, Тенеси, черен етикет, знам какво имаш предвид. А сега отвори вратата.

Шпионката се затвори и мъжът отключи вратата. Кабрило влезе във всекидневната, в която цареше мизерия и безпорядък. Прах от миналото лято покриваше масите и горните ръбове на рамките на картините. Миришеше на развалена риба и мръсни крака. Две лампи върху две странични масички хвърляха кръгове жълта светлина в иначе тъмната стая.

— Извинявай за кочината — рече мъжът. — Жената, която чистеше, напусна преди няколко години.

Кабрило остана близо до вратата — нямаше желание да влиза по-навътре в стаята.

— Както казах, искам да наема снегохода ти.

Мъжът седна в едно очукано кресло. На масичката отстрани имаше малка бутилка уиски. Беше почти празна, на дъното бяха останали само два пръста. В същия миг мъжът наля остатъка от бутилката в една нащърбена кафена чаша и отпи глътка.

— Къде искаш да ходиш? — поинтересува се той.

Преди Кабрило да успее да му отговори, мъжът силно се закашля. Кабрило изчака пристъпът да отзвучи.

— Монт Форел.

— Ти археолог ли си?

— Да — излъга Кабрило.

— Американец ли си?

— Да.

Мъжът кимна.

— Извини ме за невъзпитанието. Аз съм Уди Кембъл. Всички в града ми викат Удмен.

Кабрило се приближи и протегна ръката си в ръкавица към Кембъл.

— Хуан Кабрило.

Стиснаха си ръцете, след което Кембъл махна към близкия стол. Кабрило седна и домакинът мълчаливо се втренчи в него. Тишината се стовари в стаята като тухла върху парче чипс. Накрая Кембъл рече:

— Не ми изглеждаш като учен.

— И как трябва да изглежда един учен?

— Различно от човек, участвал в битки — отвърна Кембъл, — на когото се е налагало да отнема чужд живот.

— Ти си пиян — процеди Кабрило.

— Поддържаща доза — обясни му Кембъл, — но не чувам да отричаш.

Кабрило не отвърна нищо.

— Армията? — настоя Кембъл, без да сменя темата.

— ЦРУ, но доста отдавна.

— Знаех си, че не си археолог.

— В ЦРУ има археолози — отбеляза Кабрило.

В този момент се почука на вратата. Кабрило направи знак на домакина да не става и отиде да отвори. Ескимос, облечен в цяла грейка, стоеше с торба в едната ръка.

— Това уискито ли е? — попита Кабрило.

Мъжът кимна. Кабрило бръкна в джоба си и извади щипка с пари. Издърпа една стодоларова банкнота и я подаде на мъжа, който му връчи бутилката.

— Нямам да върна — притесни се ескимосът.

— Стига ли за тази и за още една, както и да ти остане нещо отгоре за разкарването?

— Да — пресметна ескимосът, — но собственикът ми позволява да нося на Удмен само по една бутилка на ден.

— Донеси я утре тогава и задръж рестото — заръча Кабрило.

Мъжът кимна и Кабрило затвори вратата. Запъти се към Кембъл с торбата с уиски в ръка и му я подаде. Домакинът извади бутилката, смачка хартията и я хвърли към кошчето за боклук, но не улучи, после отвъртя капачката и си напълни чашата.

— Благодаря — промълви той.

— Няма за какво — отвърна Кабрило. — Трябва да спреш.

— Не мога — поклати глава Кембъл и погледна към бутилката. — Опитвах.

— Глупости. Работил съм с момчета с по-сериозен проблем от твоя — днес не близват.

Кембъл седеше и мълчеше.

— Е, господин ЦРУ — проговори най-накрая, — измисли начин да ме откажеш и снегоходът е твой. Не съм го използвал от месеци — не мога да излизам от вкъщи.

— Служил си в армията — рече Кабрило.

— Кой, по дяволите, си ти? Никой в Гренландия не го знае.

— Ръководя специална компания, която извършва разузнавателна и охранителна дейност — частна корпорация. Всичко можем да открием.

— Без майтап?

— Без майтап — потвърди Кабрило. — Какво си правил в армията? Не си дадох труда да попитам хората си.

— Зелени барети, после програмата „Феникс“^[1].

— Значи и ти си работил за Компанията^[2]?

— Индиректно — призна Кембъл, — но те ми обърнаха гръб. Обучиха ме, промиха ми мозъка и после ме изхвърлиха. Прибрах се у дома, имах проблем с хероина, с който успях да се справя сам, и цял куп лоши спомени.

— Разбрах те — кимна Кабрило. — Кажи сега къде е снегоходът?

— Навън, отзад — и посочи вратата, която водеше към задния двор на къщата.

— Ще ида да го погледна — каза Кабрило и се запъти натам. — Ти стой тук и си помисли дали наистина искаш да се откажеш. Ако искаш и снегоходът е наред, имам една идея, която можем да обсъдим. Ако ли не, можем да се договорим да ти дам достатъчно пари за „Джак“, докато не ти се скапе черният дроб. Става ли?

Кембъл кимна и Кабрило излезе.

Колкото и да беше странно, снегоходът беше в отлично състояние. „Тиокол“, модел 1202В-4 „Спрайт“ от 1970-а, с широка верига. Задвижван от шестцилиндров двигател 350 кубика с четворно задвижване, купето беше като на пикап с каросерия отзад. Имаше монтирани фарове на покрива и допълнителен резервоар отзад, а веригите изглеждаха почти нови. Кабрило отвори вратата. Между двете седалки стърчеше метална издутина, в която се намираше наклоненият под особен ъгъл лост за скоростите, имаше и двойка лостове пред седалката на шофьора, с които се управляваше също като при танковете. Кабрило знаеше, че с едно движение на лостовете снегоходът можеше да се завърти в кръг върху веригите си. Таблото беше метално, с различни прибори пред шофьора, а отворите на радиатора бяха разположени ниско долу. Закачена зад седалката от двете страни на задното стъкло, висеше пушка голям калибър. Имаше сигнални ракети, сандъче с резервни части и инструменти и подробни непромокаеми карти.

Всичко беше наскоро боядисано, смазано и сменено.

Кабрило приключи с проверката и се запъти обратно към къщата. Спря пред вратата и изтупа снега от ботушите си, после влезе отново във всекидневната.

— Колко километра може да измине? — попита.

— С един резервоар допълнително и няколко бидона бензин ще идеш до Монт Форел и ще се върнеш обратно, като ще ти остане гориво за сто и петдесет километра, резерва в случай на проблем или преспи — отвърна Кембъл. — С него бих отишъл навсякъде, никога не ме е изоставял.

Кабрило се приближи до нафтовата печка.

— Топката е в твоето поле.

Кембъл мълчеше. Погледна бутилката, вдигна очи към тавана, после ги сведе към пода и се замисли за миг. С това темпо му оставаше най-много още едно лято. После тялото му щеше да започне да отказва или щеше да направи пиянска грешка в земя, където грешките не се прощаваха. Беше на петдесет и седем години, а се чувстваше като на сто. Беше стигнал до края на силите си.

— Спирам пиенето — заяви Кембъл.

— Не е толкова лесно — поклати глава Кабрило. — Предстои ти тежка битка.

— Готов съм да опитам — не се отказа Кембъл.

— Ще те измъкнем оттук и ще ти осигурим лечение в замяна на снегохода. Имаш ли някой жив роднина?

— Двама братя и една сестра в Колорадо — отвърна Кембъл, — но не съм говорил с тях от години.

— Имаш избор — подчерта Кабрило, — или се прибираш у дома да се лекуваш, или умираш тук.

За пръв път от години Кембъл се усмихна.

— Мисля да опитам у дома.

— Трябва да издържиш още няколко дни — продължи Кабрило. — Първо, имам нужда да ми покажеш пътя през планините тук, по картите, и да ми помогнеш да се подготвя. После ще ти оставя резервния си сателитен телефон, за да мога да ти се обадя, ако изпадна в беда. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Няма да мога да спра кризата — призна си честно Кембъл. — Зверски треперя и започват конвулсии.

— Нито го искам, нито го очаквам от теб — успокои го Кабрило. — Имаш нужда от лекарски грижи. Искам само да си достатъчно трезвен, за да можеш да вдигнеш телефона и да ми дадеш съвет, ако възникне някакъв проблем и не мога да се оправя сам.

— Това мога да го направя.

— Дръж се тогава — рече Кабрило, докато вадеше сателитния си телефон и набираше „Орегон“, — другото остави на мен.

 

 

Кембъл подуши вятъра и се загледа на север. Снегоходът бръмчеше равномерно на няколко метра разстояние. Каросерията беше натоварена с допълнителни бидони с гориво и сандъците с провизии, които Кабрило си беше прибрал от летището. Беше сложил храната и нещата, които не искаше да замръзват, отгоре и под седалката до шофьора. Вратата бе отворена и топлият въздух от радиатора образуваше облаци пара.

— Идва буря — отбеляза Кембъл, — но според мен няма да стигне дотук преди утре вечер или следобед най-рано.

— Добре — кимна Кабрило, беше приключил с товаренето и се изправи. — Запомни ли как се използва сателитният телефон?

— Пиян съм — подсмихна се криво Кембъл, — не съм идиот.

Кабрило се взря в мрака.

— Колко според теб ще трае пътуването?

— Ще стигнеш до утре сутринта — рече Кембъл, — ако следваш пътя, който ти показах.

— Имам ръчен джипиес, компаса в снегохода и картите, на които го отбеляза. Мисля, че ще се ориентирам.

— Каквото и да правиш — посъветва го Кембъл, — следвай маршрута. През по-голямата част от пътя ще заобикаляш ледената шапка, но после ще трябва да се качиш нагоре до върха. Горе е много трудно, теренът непрекъснато се променя. Ако стане беля или обърнеш снегохода, ще мине много време, докато някой ти се притече на помощ — може би прекалено много.

Кабрило кимна, после пристъпи крачка напред и стисна ръката на Кембъл.

— Грижи се за себе си — рече той, опитвайки се да надвика все по-оглушителния рев на вятъра — и внимавай с пиенето, докато успеем да те закараме до клиниката.

— Няма да те разочаровам, Кабрило — отвърна Кембъл, — благодаря ти, че го уреди. За пръв път от много време имам чувството, че има светлина в края на тунела. Надежда, може би.

Кабрило кимна и се покатери в кабината на снегохода. Щом влезе вътре, затвори вратата и си свали якето. Форсира двигателя, после отпусна газта. Хвана лоста, включи на първа и бавно се отдалечи от къщата. Веригите на тиокола хвърляха сняг във въздуха, когато отмина.

Кембъл стоя под козирката на задната врата, докато светлините на снегохода не изчезнаха в мрака. После влезе вътре и си наля внимателно един пръст уиски. Трябваше да укроти демоните, които бяха започнали да показват истинския си нрав.

Кабрило усети как предпазният колан през скута му се опъна, щом тиоколът взе да се спуска надолу по хълма към ледената шир, която водеше към сушата. Докато снегоходът се изравняваше и прекосяваше последните метри от покритата със сняг земя, преди да стъпи върху замръзналия фиорд, усети как чаталът му се стегна. Под леда, само на няколко стъпки отдолу, имаше триста метра вода с температура 0°С и после скалисто дъно.

Ако снегоходът попаднеше на тънък лед и потънеше, щеше да живее само няколко секунди.

Пропъди тази мисъл и настъпи здраво газта.

Веригите на снегохода се спуснаха върху леда и поеха през ледената пустош. Фаровете на покрива осветяваха снежната виелица, докато тиоколът се движеше напред през леда. Но бурният вятър насилваше снежинките да танцуват и отражението им се изкривяваше и караше хоризонта да играе.

Кабрило се беше изгубил в един свят без време или измерение.

Ако не беше толкова голям смелчага, щеше да се ужаси.