Майкъл Ридпат
Последна сделка (31)

31.

Майката на Лиза живееше в малка дървена къща на Ръшън Хил заедно с втория си съпруг — приветлив банкер на име Арни. На теория къщичката им имаше изглед към Залива и Алкатраз^[1] и беше самата истина, че от най-горните стъпала изправен на пръсти висок човек можеше да види къс от океана и парче от острова крепост. Двамата с Лиза бяхме идвали на гости тук три пъти, последният от тях миналата година, за Деня на благодарността. Като изключим тъпия спор с Еди за канцлера Кол, гостуването ни беше преминало много приятно, с типичната американска семейна топлина, която за изненада на самия себе си бях установил, че страшно ми допада. Сигурно имаше и английски семейства, в които човек можеше да я намери, но моето определено не беше от тях. Лиза и аз бяхме решили да дойдем за Деня на благодарността и тази година, а това означаваше само след две седмици. Дали щях да бъда на разположение зависеше от онова, което предстоеше да се случи през следващото денонощие.

Извървях пътя по алеята до прясно боядисаната входна врата и позвъних. Почаках малко, но отвътре не се чу никакъв шум. Може би тъща ми не си беше вкъщи.

Знаех, че работи два дни в седмицата в луксозен магазин за детски дрехи — собственост на нейна приятелка. Опитвах се да стоя колкото може по-близо до вратата и така, че да не може да ме види през прозорците и да се престори, че не си е у дома.

Бях готов да се откажа да чакам, когато тя отвори — оправяше машинално косата си и приглаждаше роклята си. Автоматичната усмивка на лицето й се стопи в мига, в който ме видя.

— Саймън! Какво търсиш тук?

— Лиза.

— О, Саймън! Не трябваше да биеш този дълъг път! Знаеш, че не мога да ти кажа къде е Лиза.

— Е, добре, вече съм тук. Може ли да вляза?

— Но, да, разбира се. — Тя отстъпи и тръгна пред мен към кухнята. — Искаш ли кафе? Веднага ще сваря.

— Ако обичаш. — Тя се залови с кафеварката и филтрите. — Как е Лиза?

— Ами… не е добре.

— Бих искал да помогна.

— Не мисля, че би могъл.

— Защо не?

Тя се обърна към мен.

— Животът й се обърна наопаки, Саймън. Смъртта на Франк, загубата на работата й, историите около… — тя поспря за момент, — сексуалната ориентация на Франк. Справедливо или не, тя смята, че ти си отговорен за всичко.

— Значи е разбрала за Франк и Джон?

— Да. Някакъв детектив от Бостън дойде чак тук, за да я разпита. Не само нея — също така Еди и мен.

— Сигурно го е понесла много тежко — казах аз и я погледнах внимателно. — Но ти си знаела през цялото време, нали така?

Тя кимна и после каза:

— Не го разбрах веднага. И да ти кажа, според мен и на него му трябваше известно време, докато го осъзнае. Но когато стана — боже, какво облекчение изпитах. Знаеш ли, дълго време смятах, че ми има нещо като жена. Останахме женени заради децата, но беше… безпредметно. Така че накрая се разведохме.

— И Лиза не заподозря нищо?

— Не. Сега си мисля, че за нея щеше да е по-добре, ако поне се бе усъмнила. Тя беше силно дете и мисля, че малко по малко щеше да преодолее шока. Но Франк бе неумолим — никакво споменаване пред децата. И ето сега… — Брадичката на Ан се разтрепери. — Сега, след ужасната му смърт, на нея й е толкова трудно… И на Еди, разбира се.

Тя подсмръкна и извади хартиена кърпичка от кутията на перваза на прозореца.

— Значи смята, че аз съм виновен за всичко, така ли? Но как е възможно да мисли, че аз съм го убил — умът ми не го побира?

— Не знам дали възприема тази мисъл с рационалното си същество. Според мен по-скоро се плаши от мисълта, че може да си ти. Всичко в живота й тотално се обърка, така че може би е готова да приеме най-лошото и по отношение на теб. Знаеш ли, мисля, че тя наистина иска да задраска досегашния си живот: Бостън, Франк, теб… Особено теб.

Казваше ми много тежки думи. Кафеварката засъска. Разхвърчаха се пръски. Ан я погледна апатично и я остави да прави каквото си ще.

— А ти? — погледнах я аз. — Не ми казвай, че ти мислиш като нея. — Тя избърса сълзите си, помисли и бавно поклати глава. — Тогава… ще ми позволиш ли тогава да ти кажа защо искам да я видя?

— Идеята не е добра, Саймън — въздъхна тя.

— Нека все пак ти кажа, а ти ще прецениш. Лиза е била уволнена, защото се е усъмнила в качествата на едно лекарство. Според нея то е опасно за хората. Подхванах мое разследване и в резултат мисля, че може да е права. Добрах се до много информация за изпитанията с това лекарство, която просто ми е трудно да осмисля. Според мен само тя може да вникне в същността й. Бих искал да я прегледа.

— Но искаш и нещо повече, нали?

— Да — признах аз. — Така е, но по-важно е това, което ти казах — то може да докаже правотата на Лиза. И което е още по-важно — може да спаси човешки живот! Научи ли за леля Зои?

— Не — сепна се Ан. — Какво се е случило?

Не бях изненадан, че Карл не й се бе обадил. След развода Зои и Ан не бяха поддържали интензивни връзки. Бяха се видели едва на погребението.

— Получи инсулт — информирах я аз. — Според Карл, това е краят.

— О, не!

— Вземала е „Неуроксил-5“. Станала е жертва на „страничен ефект“. Има и други застрашени. Много… Познаваш Лиза. Знаеш колко важно би било за нея да не допусне това.

Ан наля кафе и седна. Отпихме по глътка от парещата ароматна течност, без да говорим. После тя, изглежда, взе решение.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде живее?

— При брат си. — Тя ме погледна извинително.

— Така и предполагах. Какъв е адресът му?

 

 

Еди живееше на Хайт-Ашбъри още от годините си в медицинския колеж към Калифорнийския университет в Сан Франциско. Новият му дом беше само на няколко преки от старата му квартира, където двамата с Лиза му бяхме ходили на гости предната година. Исках да изчакам връщането на Лиза от лабораторията в Станфорд, така че прекарах няколко часа в разхождане из квартала: наливах се с кафе, ядох сандвичи, зяпах из магазините и се шляех. Хайт имаше стара слава от Лятото на любовта през 67-а и носталгията по онези времена си личеше навсякъде, като се започнеше от „Грейтфул Дед“ и магазините за сувенири по Джеферсън Еърплейн, до местата, където можеха да се купят аксесоари за употреба на наркотици, чийто начин на използване ми беше трудно да си представя.

Не очаквах с нетърпение срещата с Еди. Беше ми пределно ясно, че за него аз съм убиецът на Франк, така че вината и гневът около смъртта му се трансформираха в ненавист към мен. Знаех, че той е в основата на решението на Лиза да ме остави, и бях уверен, че преместването й при него едва ли е съживило любовта й към мен.

Натиснах звънеца на входа на блока — боядисана в розово сграда във викториански стил. Над главата ми имаше камера. Можеше да ме види. Безсмислено бе да се надявам, че ще мога да вляза с някаква хитрост.

— Какво искаш? — разнесе се острият му глас по домофона.

— Да те видя — казах аз.

Дълга пауза.

— Добре, качи се. — Леко бръмчене откъм ключалката на вратата ми показа, че е взел решение.

Апартаментът му беше на втория етаж. Качих се горе и той ми отвори — беше по тениска и джинси. Посрещна ме с широка иронична усмивка.

— Влизай, влизай, приятелю.

Последвах го в просторната дневна. Безразборно нахвърляни списания, чаши за кафе и за други питиета. Ниска мебел. Познах в ъгъла пътната чанта на Лиза, част от дрехите до нея също бяха нейни. Сигурно спеше тук.

— Сега ще ти донеса една бира — каза той и тръгна към кухненския бокс и хладилника.

Тръгнах след него… но той неочаквано се обърна. Бях изненадан, не можах да реагирам и той ме улучи с юмрук в главата.

Свлякох се на пода. Първият ми импулс бе да скоча и да го смачкам, но се овладях и просто бавно станах. Вторият му удар попадна в брадичката ми. Заболя ме и дори за миг загубих ориентация, но не дръпнах глава. Гледах го право в очите.

Ако опиташе да ме удари и трети път, щях да се защитя, но за щастие той се сдържа. Усмихна ми се и разтри кокалчетата си.

— Ако знаеш откога мечтаех за този миг…

— Добре. Мечтата ти най-сетне се сбъдна. Да разбирам ли, че Лиза още не се е върнала от Станфорд?

— Да. И не се заблуждавай, че ще иска да те види. — Той отвори хладилника, извади кутия бира за себе си, отвори я и жадно отпи. — Така че върви да се шибаш.

— Бих предпочел да я почакам.

— Казах ти, тя не иска да те вижда… шибай се! — Той направи две заплашителни крачки към мен. Беше с моите габарити, но знаех, че няма да имам проблем с него. Бях дошъл тук с искреното намерение да отложа максимално този момент на конфронтация, но вече започвах да си мисля, че идеята да смачкам наперения фасон на Еди не е чак толкова лоша.

— Еди! Саймън! Спрете!

Обърнах се бавно. На прага стоеше Лиза. Изглеждаше някак… смалена. Погледът й беше изморен, раменете й — отпуснати. Искаше ми се да я притегля до себе си и да я прегърна, силно да я притисна, за да разбере, че вече ще бъде под моя закрила.

— Саймън, върви си — каза тя съвсем спокойно.

— Точно това се опитвах да му внуша — обади се Еди.

Усещах, че моментът не е подходящ за опити да я разубедя, а и честно казано, не бях разчитал на това. Извадих плика с предварително написаната още в Марш Хаус бележка.

— Прочети това.

Подадох й плика. Тя продължително го изгледа, после бавно протегна ръка и го взе. Пръстите ни не се докоснаха. Все така внимателно тя го скъса и пусна парчетата в кошчето за боклук.

Запазих хладнокръвие.

— В писмото се съдържат инструкции как да получиш достъп до данните на „Био-уан“ за „Неуроксил-5“. Права беше, Лиза, има нещо съмнително в това лекарство. Леля Зои получи инсулт пред два дни, може би в резултат на терапията с него. Аз не съм в състояние да анализирам информацията. Ти можеш. Всичко е там.

Очите й се разшириха.

— Леля Зои? Нима… наистина ли? — Бавно кимнах. — Ще се оправи ли?

— Според Карл, не.

— О… — Тя погледна неуверено към кошчето и после с усилие се овладя. — Няма да чета писмата ти, Саймън. И няма да слушам какво ми говориш. Искам да се махнеш от живота ми. Връщай се в Бостън!

Болеше ме да чувам тези думи от устата на човек, когото обичах толкова силно и който толкова много се нуждаеше от мен. Но донякъде ги бях очаквал.

— Добре, тръгвам си. Все пак прочети писмото ми. А ако пожелаеш да се видим, ще бъда в кафето зад ъгъла утре в десет сутринта.

— Няма да дойда, Саймън.

— Довиждане — казах аз и без да чакам отговора, който и без това знаех, че нямаше да последва, излязох.