Майкъл Ридпат
Последна сделка (3)

3.

„Нет коп“ беше разположена в съвременен индустриален парк в Хемлок Гордж — малка гориста долина при отбивката от шосе 128 за Уелсли. Цялата компания всъщност представляваше зала, натъпкана с инженери, разпределени из преградени отделения, на първия етаж на ниска кафява административна сграда. Влязох — единствената секретарка на фирмата Джина ми махна — и се огледах за Крейг. На този етап по проекта цялата работа се вършеше на компютри. В едната половина на стаята бяха хардуерните специалисти, в другата — софтуерните. Това всъщност бяха две съвсем различни групи хора, говорещи на напълно различни компютърни езици: хардуеристите използваха Verilog, а софтуеристите — C++. За Крейг бе важно тези две групи да работят съвместно. Това ставаше възможно благодарение на малък екип от „двуезични“ инженери, седящи в средата на залата в компанията на красив златен ретривър на име Джава.

Доста от хората бяха на средна възраст, а някои дори бяха побелели. Крейг обичаше да наема опитни хора, доказани специалисти — онези вече задомени, но още ентусиазирани пионери от 80-те, които имат жени, деца и малко повече здрав разум в главите си.

Екипът беше добър. Страхотен екип, според Крейг. Хора, тръгнали от нулата и успели да постигнат за половин година повече, отколкото бяха направили за две години развойните отдели на големите компании.

Човекът, когото търсех, пишеше с главозамайваща скорост на бяла дъска, монтирана в ъгъла. Блестящата гладка повърхност беше покрита с кутийки и стрелки, свързани в озадачаващ комплекс. Крейг завърши обяснението си с голяма въпросителна, изрисувана с толкова чувство, че маркерът в ръката му едва не се счупи. Публиката му се състоеше от двама инженери: индиец с брада и грамаден мъж със свободна жълта тениска и коса, която може и да бе оредяла отпред, но се спускаше на гърба му като водопад.

Прекосих залата и леко се изкашлях.

Крейг се обърна.

— Здрасти, Саймън. Как си? — Макар да бе завършил Масачузетския технологически институт, той стриктно се придържаше към един от поне дузината бостънски акценти. Усмихваше се широко, явно доволен да ме види. Може и така да беше.

— Добре съм, Крейг. А ти как си? — неспокойно отговорих аз.

— Е, кога получаваме мангизите?

— Точно за това исках да поговорим. Има проблем.

— Проблем ли? Какъв проблем?

Двамата слушатели на лекцията му ни наблюдаваха с нескриван интерес. Всъщност усещах с гърба си погледите и на всички останали в залата.

— Не може ли да поговорим в кабинета ти?

Крейг застина и се огледа.

— Добре, ела — изръмжа той и ме поведе към малкото отделение, преградено със стъклена стена от останалата част на залата. И щом затвори вратата, попита: — Какъв е проблемът?

— „Ревиър“ реши да прекрати по-нататъшното инвестиране в „Нет коп“ — казах аз. — Съжалявам, Крейг.

— Искаш да кажеш, че няма да ни дадете парите, така ли? — възкликна Крейг и лицето му почервеня. Мощната му шия се изду, вените по нея набъбнаха. Мускулите му опънаха тениската до спукване. Той удари малката масичка с такава сила, че се изплаших да не я счупи. — Трябва да ни дадете тия шибани пари! Разбираш ли? Просто трябва!

— Крейг, съжалявам, обсъдих въпроса със съдружниците. Не можем.

— И защо, по дяволите, не можете?

Той направи няколко крачки към мен и гневно ме изгледа. Беше под метър и седемдесет, но тренираше редовно в зала. Приличаше повече на щангист, отколкото на гениален програмист. Беше як, корав и много, ама много ядосан.

Потърсих правилните думи.

— Беше преценено, че пазарът се е променил. Че конкуренцията се е засилила чувствително. Че има много компании и е трудно да се предскаже кой ще е победителят.

— Боже господи, не сме ли го обсъждали това милион пъти?! Искаш да знаеш кой ще е победителят, така ли? Да ти кажа тогава — ние!

Той се удари с дебелия си пръст в гърдите и от устата му изхвърча слюнка. Инженерите отвън бяха спрели работа. Някои от тях бяха наставали, за да видят по-добре какво става.

Искаше ми се да му кажа, че за мен правото е на негова страна и че „Ревиър“ трябва да му даде парите. Но това нямаше да е професионално и щеше да е нелоялно към фирмата. Освен това щеше допълнително да обърка и без това заплетената ситуация. Гил беше прав: докато работех за фирмата, бях длъжен да изпълнявам взетите решения. Дали съм съгласен с тях, или не, беше въпрос само между мен и тях.

— Съжалявам — повторих аз. — Това е положението.

— Не можете да постъпите така, Саймън. Трябва да изпълнявате споразумението.

— Не съвсем.

— В него се казва, че ако изпълним под етапите, „Ревиър“ ще преведе още три милиона долара. Ние ги изпълнихме. Къде са парите?

— Не сме уверени, че ейсикът^[1] е тестван достатъчно.

— Това са глупости! Аз съм доволен, какво повече ви е нужно?

— Бихме искали да се изтества в реални условия за период не по-кратък от три месеца. Да видим дали ще свърши работа в реална система.

— Това е невъзможно и ти прекрасно го знаеш! Освен това, щом аз казвам, че работи както трябва, това е достатъчно!

С нежелание му хвърлих копие от инвестиционното споразумение, където думите „ще се реши по усмотрение на Ревиър Партнърс“ бяха отбелязани с жълт маркер.

Крейг го погледна и се озъби. После забоде пръст на друго място от страницата.

— А какво ще кажеш за това: „Одобрението не може да бъде отказвано без уважителни причини“? Защото аз твърдя, че причините ви, задници такива, изобщо не са уважителни.

Въздъхнах.

— Твоите адвокати могат да заработят някой и друг долар съвместно с нашите юристи и да обсъдят пространно както този въпрос, така и всичко останало, което счетеш за уместно. Това наистина няма значение. Ние ще спечелим, а дори ако това не стане, има още две клаузи, на които можем да се позовем. Разбери, Крейг, ако не искаме да даваме още пари, никой не може да ни задължи да ги дадем.

Крейг хвърли споразумението на масата и отиде до прозореца, който гледаше към парка, а отвъд него и към плитката вдлъбнатина в земната повърхност, носеща името Хемлок Гордж.

— Ти ми даде дума, че ще получим парите, Саймън — прошепна той, без да се обръща към мен.

— Знам — отговорих му. — И не я удържах. Не трябваше да ти обещавам неща, които не зависят от мен.

— Вложих всичко в този проект, Саймън — каза той. — И не само всичките си пари. Зарязах добре платената си работа в преуспяваща компания. Вече почти не виждам Мери и децата. И не съм само аз. Какво ще кажеш за момчетата отвън? — Той махна с ръка към малката групичка, надничаща през стъклената преграда. — Обещах им, че „Нет коп“ ще успее. Обещах им, че ако си скъсат гъзовете от бачкане в продължение на две години, няма да съжаляват. И ако трябва да ги изоставя, защото вие сте ме зарязали… — Замълча. Последва дълга пауза, по време на която той се поклащаше напред-назад. Приличаше на буца стегнати мускули, натъпкана в дънки, маратонки и черна тениска с щампована на гърдите бяла гира. — Кой беше, Саймън?

— Какво искаш да кажеш?

— Кой от тях беше? Кой ни предаде? Гил Апълби? Франк Кук? Онази жена, как й беше името? Индиецът?

Бях впечатлен, че Крейг помни имената на хората, пред които бе направил презентацията на проекта си в началото на годината.

— Това беше съвместно решение на съдружниците. С консенсус.

Крейг рязко се извърна.

— Не ми разправяй тези дивотии! Дължиш ми истината поне за това. Казвай кой беше?

Беше прав. Дори лоялността към фирмата има своите граници. И наистина му дължах поне това.

— Франк Кук — отговорих аз.

— Мръсник! Шибан мръсник! — Крейг изумено завъртя глава.

— Крейг! — казах аз.

— Какво?

— Ти ще намериш парите.

— О, моля те. Преебахте ни, начукахте ни го така, че…

— Това е златна възможност за някой друг.

— О, да! Сигурно трябва да повярвам, че някой друг инвеститор ще ми скочи в скута с един тон пари, като разбере, че вие сте се оттеглили. Хайде, моля те!… — На лицето му бе изписано презрение.

— Можеш да опиташ. Ще ти дам възможно най-добрите препоръки.

— Да не би да вярваш, че някой ще се обади на теб? Не се ли сещаш, че който се заинтересува, ще позвъни на Франк Кук, и нали знаеш какво ще им каже този шибаняк?

Крейг беше прав. Франк щеше подробно да обясни защо „Ревиър“ се е оттеглила от сделката. Крейг ме гледаше — малките му сини очи горяха под смръщените му вежди, късата му коса беше щръкнала.

— Знаеш ли, повдига ми се от теб! Я се махай оттук!

— Крейг, бих могъл да помогна…

— Махай се! — изкрещя той.

Кимнах и си тръгнах. Минах покрай редицата гневни и озадачени лица отвън и излязох от сградата. А когато вратата се затвори зад гърба ми, се облегнах на стената и проклинайки Гил, „Ревиър“ и себе си, се заклех никога вече да не изпадам в подобна ситуация.

 

 

Когато се върнах в офиса, Даниел преглеждаше на компютъра си списък с цените на акциите. Той имаше рядката способност да възпроизвежда историята в движението на цените на акциите на дадена компания с години назад, само благодарение на това, че редовно ги следеше.

Даниел и аз практически не се познавахме от бизнес школата. Тогава знаех само, че е от добрите студенти и много обича да говори за собствените си инвестиции. Ако се съдеше по приказките му, в по-голямата си част те бяха изключително сполучливи. Даниел имаше магическата способност да предугажда изкупуването на компаниите дълго преди това да стане факт, както и да налучква капризите в предпочитанията на инвеститорите, работещи в сферата на технологиите. Не правеше тайна от амбицията си да натрупа милиони за нула време и смяташе, че именно фондовата борса е мястото, където може да постигне мечтата си. Имаше върховно доверие в способностите си на инвеститор, но беше крайно пресметлив, когато опреше до поемане на рискове.

Подобен човек добре се вписваше в „Ревиър“, а и на него, изглежда, му допадаше да се занимава с рисково инвестиране, защото, както ми довери веднъж, това му давало добра информация за пазара и смятал, че може да направи добри пари.

— Крейг не беше щастлив, нали? — попита той, като вдигна поглед от листа пред себе си. — Опита ли се да те убие?

— Почти — признах аз.

— Наложи ли се да използваш за самоотбрана нещо от наученото в армията?

— Не, Даниел. Просто стоях и се мъчех да запазя хладнокръвие. Мисля, че успях.

— И какво ще правиш сега? — обади се Джон.

Тръшнах се на стола си.

— Не знам.

— Чай? — погледна ме Джон.

— Благодаря.

Той излезе и след малко се върна с чаша чай за мен и сложна смеска от мляко с кафе за себе си.

— А за мен? — възмути се Даниел.

Джон се плесна по челото:

— Дявол да ме вземе! Пак забравих!

Джон надникна над рамото на Даниел към списъка с котировки на екрана.

— Четиридесет и три и една четвърт, така ли?

Знаехме какво търси да види. Малкото невзрачно число, вълнуващо всички в „Ревиър“ всеки ден. Котировката на „Био-уан“.

— Пълзи нагоре — отбеляза Даниел.

Джон взе от бюрото си куп хартия и го стовари върху бюрото на Даниел:

— Наслаждавай се!

Беше така наречената „студена поща“: предложения, получени по пощата от широкия свят на побъркани изобретатели и завеяни мечтатели. В компютърната ни система съществуваше още и така наречената „виртуална поща“ — всичко, получено по е-пощата.

— Но няма да ги чета — простена Даниел. — Установил съм, че писмата, с които отказваме, се получават много по-вежливи, когато не съм чел онова, на което отказвам.

— Трябва да ги четеш. Тази седмица е твой ред. А и Гил настоява.

— Добре де. — Той притегли към себе си купчината писма и папки с бизнес планове и започна да ги преглежда. — Неудачници нещастни…

— Още не сме сигурни — напомни му Джон.

— Я моля те… Всичко е пълен боклук. — Даниел почука с показалец бизнес плана, който току-що бе разтворил. — Ето, това е от някакъв, дето иска да продава НЛО скенери по Интернет.

— Аз намерих предложението за генериране на енергия от вятъра в студената поща — напомни му Джон.

Даниел извъртя нагоре очи.

— Именно. — Имаше право. Макар Джон да се бе развълнувал много от идеята, Гил я бе отхвърлил без колебание.

— Поне не се отнасям с предубеждение — оправда се Джон.

— И човек може да ти внуши всичко — измърмори Даниел.

Опитах да се съсредоточа върху пряката си работа, но се оказа невъзможно. Атакуваха ме от всички страни. Първо Франк и другите партньори, после Крейг. На Крейг можех да простя. На Франк — не.

Двамата с Франк бяхме изпитали симпатия от пръв поглед един към друг още на първото ми интервю за работа в „Ревиър“. След като постъпих, се сработихме прекрасно, а после той одобрително бе наблюдавал развитието на връзката ми с дъщеря му.

Беше направо луд по Лиза. Разбрах, че бил болен от мъка, когато тя на четиринайсетгодишна възраст се пренесла с майка си в Калифорния. После се върнала в Бостън, за да работи за малка фирма, занимаваща се с биотехнологии, и започнали да се виждат често. В началото бях успял добре да се впиша в тази организация на семейните им дела, но не знам защо, след като се оженихме, нещата се промениха. Поканите до нея да прекара уикенда с него в къщата му на брега, които дотогава бяха епизодични и неофициални, станаха настойчиви и редовни. Само че когато отидех и аз, вече не се чувствах добре дошъл. Искам да кажа, бях убеден, че Франк подрежда нещата така, че да имат време за тях, през което мен да ме няма.

Общо взето мислех, че мога да го разбера. Той със закъснение бе установил, че след като Лиза се е омъжила за мен, най-важният мъж в живота й ще съм аз. Това явно го безпокоеше. Безпокоеше и мен. Лиза и аз работехме здраво и на мен ми се искаше да прекарваме малкото си свободно време заедно.

Подозрителността на Франк към Даян също не помагаше. Към страха му да не загуби дъщеря си, към ревността за времето, което аз прекарвах с нея, сега се добавяше и загрижеността, че тя може да стане жертва на шавлив съпруг.

Добре, даже и това можех да разбера. Но не ми харесваше. Особено след като се отразяваше на служебните ни отношения. Налагаше се да си поговорим с него.

Беше си в кабинета. Всички партньори — така наричахме старшите съдружници с дял във фирмата и право на глас при вземането на управленчески решения — имаха отделни кабинети, добре обзаведени с онази комбинация от скъпа технология и антична мебелировка, за която Гил смяташе, че е най-подходяща за преуспяваща фирма в сферата на рисковите инвестиции: последен модел компютри, стари гравюри, дискретно разположени видеокасетофони, кожени кресла, телефони за конферентна връзка, маси от тъмно дърво и прочее.

Франк говореше по телефона и ми махна да седна на креслото пред писалището му.

Зачаках. Той продължаваше да говори, като отбягваше погледа ми. Жестикулираше. Свиванията на раменете и движенията на ръцете му бяха единственото, издаващо еврейския му произход, и бяха единствената прилика с Лиза, която забелязвах. Човекът пред мен изглеждаше като белокож англосаксонски протестант, докато тя бе взела по-острите черти на майка си, тъмната й коса и очи. Баща му, проспериращ бостънски лекар, бил роден с фамилното име Кох, но го сменил на Кук в успешен опит да се приобщи към обкръжаващата го среда.

На работа двамата винаги се държахме като колеги или в краен случай като партньор и съдружник.

До днес.

Накрая той свърши разговора и се обърна към мен.

— Бих искал да поговорим за сутринта — започнах аз.

— Няма какво повече да си кажем. Казахме каквото имаше на оперативката.

— Не мисля така. Има и нещо друго.

— Беше допуснал грешка. Ще се научиш.

— Знам, че си ме видял с Даян.

Това го накара да се наведе към мен.

— Саймън, разбери: бракът ти с дъщеря ми няма никаква връзка с начина, по който се отнасям към теб на работа, и ми е крайно неприятно, че можеш да мислиш иначе.

И какво би трябвало да мисля? Тази сделка беше обща за нас двамата. Нищо не се е променило. Крейг си вършеше работата по гениален начин и всички под етапи, заложени по наше настояване, бяха отчетени успешно.

— Не съм съгласен, Саймън. Както казах тази сутрин, много неща са се променили. Започнах да имам съмнения към Крейг. Това, което направих, бе да блокирам една лоша инвестиция на фирмата. Въпрос на преценка. Моята беше правилна, твоята — грешна. Виж, не желая да продължавам повече този разговор.

— Защо не оставим преструвките — казах аз. — Може да не си бил съгласен с моята преценка, но трябваше ли да ме унижаваш пред…

— Казах, че не желая да продължавам този разговор. — И той свали поглед към документите на писалището си.

Знаех, че имам още, което бих могъл да кажа, може би повече, отколкото следваше да бъде казано. Но Франк не желаеше да ме чуе.

— Може и да не искаш да говорим за това сега, но някой ден ще трябва да изясним тези неща — казах аз и ядосан напуснах офиса му.

В коридора се разминахме с Даян.

— По-весело — каза ми тя.

— Защо? Нищо не правя както трябва.

— Не е така. Ела в моя офис.

Последвах я. Тя старателно затвори вратата зад нас. Офисът й беше по-малък от този на Франк и по-прибран. Стилен, сдържан и модерен.

Свлякох се в първото попаднало ми кресло и стиснах лицето си с ръце. Тя седна на дивана срещу мен. Беше спокойна, на устните й имаше окуражителна полуусмивка. Виждах през пръстите си дългите й крака, опрени на дивана. Лиза си беше права. Тази жена несъмнено бе адски привлекателна.

— Всеки има своя лош ден в която и фирма да работи — каза тя. — Ще трябва да се примириш. Това е като ритуал за встъпване в пълнолетие. С лизинга на компютри успя. Сега е ред на издънката. Но знай, че те наблюдават как я приемаш. Стъпиш ли отново на краката си, значи си издържал изпитанието.

— Ще видим как ще се получи — казах аз. — Между другото, благодаря ти за подкрепата.

— Мисля, че ти беше прав. Не виждах защо не трябва да го казвам. — Тя за миг се усмихна. — Сега — тя стана и взе куп документи от бюрото си — искам да прегледаш това. Става дума за една компания, казва се „Тетраком“. Имат идея за нов вид микровълнови филтри за мрежите на клетъчната телефония. Технологията ми се струва крайно интересна. Планирам да отскоча да ги видя в Синсинати следващия четвъртък и петък. Ще можеш ли да дойдеш?

Бях готов да кажа: „Да, разбира се“, но се поколебах. Командировка с преспиване в компанията на Даян… не беше най-разумното нещо в момента.

— Не мисля, че ще мога — казах. — Има още доста неща около „Нет коп“, които чакат мен.

— О, стига де. Става дума само за ден и половина. Бих се радвала да работим заедно. Мисля, че от нас може да стане добър екип.

Когато партньор изрично пожелае да работи с теб по някоя сделка, е глупаво да се опъваш.

— Да не би проблемът да е в пътуването с мен? — проницателно ме изгледа Даян.

Стоеше пред мен, облечена в делови костюм, застанала до голямото си бюро — партньор във фирмата, за която работех. Беше експерт в сферата на телекомуникациите — област, в която исках да специализирам и аз. Как бих могъл да имам проблем да пътувам с нея?

— Не, разбира се, не. Ще гледам да мога.

— Отлично. Ще поговоря с Гил, ако „Нет коп“ създава проблем. Но тази сделка е важна.

Усмихнах се и излязох.

— Видях те да се вмъкваш в офиса на Даян — каза Даниел, когато се прибрах. — Вие двамата май си прекарвате доста добре.

— О, интересуваше се колко добре ти виси, Даниел — отговорих аз. — Но не се безпокой, няма да й кажа, обещавам.

— Кажи й, че е добре дошла да го провери лично. — Даниел се усмихна на редиците числа върху екрана на монитора. — По всяко време.