Майкъл Ридпат
Последна сделка (25)

25.

Седмицата започна отвратително. Оперативката беше къса. Гил — изглеждаше смазан — каза няколко думи по повод смъртта на Джон. Всички бяха смаяни, и Арт в това число. Гил спомена, че ни очакват трудни дни с оглед повишеното внимание на пресата към фирмата, и настоя всички да правим изказвания само през него. Бях прочел във вестниците всичко, свързано с убийството, но името ми не бе споменато никъде и бях благодарен на това.

Подхвърлени бяха няколко думи за акциите на „Био-уан“, които бяха паднали обратно до четиридесет и един долара. Даян съобщи резултатите от проверката в другите инвестиционни фирми; проверката бе потвърдила разказа на „Тетраком“. Гил ни уведоми, че „Байъбър Фаундейшън“ са по средата на ревизията на своите инвестиции и че до момента няма новини от Линет Мауър какви са перспективите на „Ревиър“. И толкова.

Никой още не знаеше истинската история за връзката между Джон и Франк и никак не ми се искаше да съм тук, когато научеха. Излязох от офиса при първа възможност, като размених само няколко думи с шокирания Даниел.

Чакаше ме работа.

 

 

Взех метрото до Сентръл в Кеймбридж и извървях няколкото преки от „Бостън пептидс“. Въпреки августейшите си нови собственици, сградата изглеждаше все така зле както винаги досега.

Усмихнах се на момичето на пропуска, което ме позна веднага, и помолих да се срещна с Хенри Чан. Той слезе при мен след минута.

— Здрасти, Саймън. Какво има?

Имаше едро кръгло лице с непропорционално големи очила с квадратни рамки, а очите му зад стъклата винаги изглеждаха учудени. Беше родом от Корея, но бе израсъл в Бруклин и бе получил образование в най-добрите университети, които може да предложи Източното крайбрежие. Огромната му глава създаваше впечатление за буквално натъпкана с мозък и го правеше да изглежда като свръхинтелигентно извънземно същество. Това бе човекът, прилъгал Лиза да напусне Станфорд и да дойде при него в „Бостън пептидс“, след което се бе държал с нея като мил, но винаги взискателен наставник. Беше както обикновено в бяла манта, под която се виждаха риза и вратовръзка.

— Можеш ли да ми отделиш няколко минути, Хенри?

— Предполагам, става дума за Лиза — каза той. Акцентът му отдавна нямаше нищо общо с Корея или Ню Йорк — бе просто безукорният изговор на член на академичната общност от Източното крайбрежие. Кимнах. — Добре, ела…

Той бързо ме поведе по коридора към кабинета си в дъното. Хвърляше крадешком погледи встрани, сякаш се страхуваше някой да не ни види. Минахме покрай вратата на лабораторията, в която бе работила Лиза, и аз се поколебах.

— Давай, давай — настоя Хенри и аз примирено го последвах.

Кабинетът на Хенри представляваше малка кутийка, в която документацията и компютърът бяха оставили място още само за малко бюро и два стола. Избрах си единия, той седна на другия. Примигна срещу мен и малко притеснено каза:

— Чух, че Лиза те е напуснала. Съжалявам.

— И аз. Чух на свой ред, че тя ви е напуснала. Или по-скоро, че сте я изхвърлили.

— Вярно е, пътищата ни се разделиха — студено потвърди Хенри.

— И защо стана така? Не беше ли работата й върху ВР56 важна за фирмата?

Хенри въздъхна и после каза:

— Жена ти е много интелигентен човек. Приносът й тук е неоценим. Ще ни липсва страхотно. — Поколеба се за миг и допълни: — Най-вече на мен.

— Тогава защо я уволни?

— Не съм я уволнил аз, Саймън. В сравнение с „Бостън пептидс“, „Био-уан“ е съвсем различна компания. Тя просто не се вписваше в нея. И това много бързо стана очевидно.

— Но защо не я защити?

— Нищо не можех да направя.

— Хенри! Ти си бил нейният пряк началник. Могъл си и ти да напуснеш в знак на солидарност. Но предполагам не ти се е искало да загубиш полагащите ти се акции от фирмата.

Озадаченият поглед на Хенри се фокусира върху лицето ми. За миг помислих, че ще се опита да ме изхвърли преди да съм задал въпросите си. После той свали очилата си и изморено разтри очи.

— Прав си, дадоха ми акции. Но истината е, че действително обмислях да подам оставка. Работата обаче е там, че за мен „Бостън пептидс“ е всичко, което имам. Посветих академичната си кариера на проектите във фирмата. Ипотекирах къщата си до последната керемида пак заради фирмата. И с подкрепата на „Био-уан“ се надявам най-сетне да извлека нещо от нея до година-две.

— „Бостън пептидс“ означаваше много и за Лиза — напомних аз.

— О, да. Знам, че означаваше. Но когато ни изкупи „Био-уан“, ние имахме избор: да се борим с тях и да загубим или да ги приемем и да направим технологията ни да заработи. Лиза избра борбата. Аз предпочетох втората възможност. Повярвай ми, начинът, по който се работи тук, ми допада не повече, отколкото на Лиза.

— И какво не й хареса на Лиза? — попитах аз. — Тя така и не ми разказа. Подхвърли, че компанията не струвала, ако си спомням точно. Но не стигнахме до подробности.

— Съжалявам, но и аз не мога да навлизам в подробности, Саймън. Нали разбираш — вече работя за „Био-уан“.

— Чу ли за убийството на бащата на Лиза? — Кимване. — Добре, само че в „Ревиър“ имаме вече още един убит. И аз мисля, че връзката между двете убийства има нещо общо с „Био-уан“. И се опитвам да разбера какво е то.

— Опитваш се да докажеш невинността си?

— Да. Но не само и не толкова пред полицията. Най-вече пред Лиза. Трябва да си я върна.

Хенри ме погледна замислено.

— Ясно. Но онова, което ще ти кажа, не бива да излиза извън тази стая и ти не бива да споменаваш името ми пред никого.

— Добре. Разкажи ми за „Био-уан“.

— Какво искаш да знаеш?

— Какво не е наред? Вече знам какво мисли Лиза за нея, но бих желал да чуя и твоето мнение.

Хенри се замисли.

— Според мен най-тежкото и за двама ни е обстановката на секретност. Разбираш ли, в един идеален свят учените обменят идеи и открития в момента, в който почувстват нужда да го направят. Така светът на науката върви напред много по-бързо, отколкото ако всеки учен работи в изолация. Но нашият свят не е идеален, особено що се отнася до биохимията. Дори в академичните институции учените завиждат на колегите си за техните постижения. Всеки живее в непрекъснат страх, че някой може да му открадне идеите, да ги публикува пръв и да съумее да привлече към себе си финансиране на проект, което не му се полага.

— Представям си — казах аз. Лиза често ми бе разказвала за академичната атмосфера.

— А когато говорим за компании с акции, акционери, патенти и печалба, откритостта в обмена на научна информация е още по-трудно постижима. За да има успех при кандидатстване за патент, една компания трябва да докаже документално, че въпросният процес или да речем лекарство, не е бил вече известен някому. Най-добрият начин да се постигне това е да не казваш нито дума никому, докато не получиш патента.

— И все пак предполагам, че всички биотехнически компании пазят тайните си — вметнах аз.

— Така е, но само в известна степен. В „Бостън пептидс“ например не обръщаме толкова голямо внимание на това. Не че сме готови да вършим глупости, които биха застрашили патентите ни, но нашата висша цел е намирането на лекарство срещу Паркинсоновата болест и ако можем да помогнем на другите учени, без да поставяме под опасност успешния изход на собствените ни проекти, правим го с охота.

— Добре, какъв е проблемът тогава?

— „Био-уан“ е по-различна компания. Цялата й структура е пропита от секретност. Това е нещо необикновено и трябва да го видиш, за да повярваш, че съществува. Има например десетки учени, работещи в различни групи, на които не им е позволено да контактуват помежду си. Цялата им научна продукция постъпва в специален център и става достояние на останалите на принципа „ако трябва да се знае“. А въведените правила са такива, че много малко хора „трябва да знаят“.

— Защо е така?

— Разделяй и владей. Създай атмосфера на конкуренция и несигурност, която носи резултати. И най-вече, която концентрира цялата власт в центъра. А там стои Томас Иневър.

— „Клизмата“?

Хенри се усмихна.

— Чух, че го наричат така. Той е единственият, който знае какво става във фирмата.

— А Джери Питърсън — другият председател?

— Контактувах с него по време на преговорите по продажбата. Той няма представа какво става. Както впрочем и твоят човек — Арт Алтшуле.

Помълчах, за да смеля информацията.

— Но някои неща просто няма как да не станат обществено достояние. Компанията все пак е акционерна. Освен това нима Комисията за контрол върху храните и лекарствените препарати не изисква резултатите от клиничните изпитания?

— О, да. Комисията иска и получава огромен обем информация. Но в по-голямата си част тя постъпва при нея направо от Отдела за клинични изпитания, където думата секретност е свещена. Те докладват пряко на Иневър и на никой друг.

— Що за човек е този Иневър? Виждал съм го съвсем за малко. Лиза ми каза, че преди няколко години са го уловили, да манипулира резултатите от някакъв експеримент.

— Това така и не било доказано — уточни Хенри. — Публикувал доклад, в който се доказвало, че „Неуроксил-3“ редуцира производството на свободни радикали в мозъка на пациенти с алцхаймер.

— „Неуроксил-3“ сигурно е по-ранна версия на „Неуроксил-5“?

— Повече или по-малко — уклончиво отговори Хенри. — Както и да е, никой друг не могъл да повтори резултатите и година по-късно Иневър бил принуден да публикува „уточнение“. Това разбунило духовете, но в крайна сметка не могло да се докаже недвусмислено, че Иневър е фалшифицирал резултатите.

— А какво се е случило според теб?

— Мисля, че той се е поддал на възможно най-старото изкушение пред всеки учен: да искаш определен резултат толкова силно, че да игнорираш данните, които го опровергават.

— Да, знам, че това никак не би допаднало на Лиза. А как си изпроси тя уволнението?

— Познаваш Лиза. Започна да задава неудобни въпроси.

— За неуроксила?

— Да.

— И какво не е наред с това лекарство?

Хенри се облегна на стола си и изпъна крака напред, колкото му позволяваше тясното пространство.

— Не мисля, че нещо с „Неуроксил-5“ не е наред — внимателно възрази той.

— А Лиза? С какво не е била съгласна тя?

— Тя изнуди Иневър да й разреши да прегледа някакво изследване на механизма на действие на неуроксила. Искаше, струва ми се, да види дали той не може да се използва и при третиране на паркинсона. После се усъмни в коректността на данните. Знаеш я — не спира, докато не получи каквото иска. — Хенри се усмихна на себе си. — Ти, като съпруг, предполагам, знаеш как да се отнасяш с нея като я прихванат. Само че Иневър, изглежда, не е имал търпение да се занимава само с нея.

— И я уволни?

— Да. Тя просто прекали. Казвах й да се откаже, ама кой да ме послуша?

— И какво по-специално я притесняваше?

— Не мога да ти кажа — отговори Хенри. Гледаше ме внимателно.

— Как да разбирам думите ти?

— Виж, Саймън. „Неуроксил-5“ е в сърцето на изследователската програма на „Био-уан“ и това не е тайна за никого. Но аз не мога да ти кажа нищо за този препарат, което вече не е общоизвестно. Особено когато става дума за неподкрепени от факти съмнения.

— Значи според теб безпокойствата на Лиза са съмнения без научна основа?

— Да. Лиза има страхотна интуиция да налучква единствено правилната методика на изследване. Но понякога забравя, че е учен. Защото ако проверяваш хипотеза и установиш, че събраните научни данни не я подкрепят, тази хипотеза не е нищо повече от голо предположение.

Чувал бях тази лекция и преди, при това от самата Лиза, и то много пъти. Стори ми се иронично, че този път обект на критиката е самата тя.

— А данните не подкрепят хипотезата, каквато и да е тя, така ли? — поисках да се уверя аз.

— Според мен, не — отсече Хенри. Само че аз не бях учен и може би поради това имах голямо доверие в интуицията на Лиза. — Саймън, страшно бих желал Лиза да работи с мен в този момент — продължи Хенри. — Но ситуацията е по-различна от времето, когато „Бостън пептидс“ беше независима компания. Не мисля, че Лиза щеше да свикне с това положение на нещата. Тя се върна на прекрасна длъжност при Метлър в Станфорд. Убеден съм, че там ще е много по-щастлива. Може да не ми повярваш, но нямаш представа как бих искал да съм на нейно място. Но трябва да изведа „Бостън пептидс“ до успех. А с ресурсите на „Био-уан“ това не е непостижима мечта.

Станах да си ходя.

— Лиза страшно те уважаваше, Хенри — казах му аз. — Само че по една ирония на съдбата това е един от малкото случаи, когато безпогрешната й интуиция я е подвела. Сбогом.

Хенри изненадано примигна зад грамадните си очила. Беше онемял от изненада. Може би се бях държал малко по-твърдо с него, но това не ме вълнуваше. Лиза се бе нуждала от помощта му. А той бе предал доверието й.

Когато на излизане минах покрай вратата на старата й лаборатория, се поддадох на инстинкта си и я отворих. Видях познатите ми отпреди лабораторни маси, стъклени контейнери с мистериозни форми, папки с документация, електронна апаратура — все неща, които не разбирах. Вътре работеха петима-шестима учени.

Една висока червенокоса жена вдигна поглед към мен, когато влязох. Беше Кели. Втурна се към мен.

— Саймън, трябва да се махнеш оттук! Ако някой те познае, ще имаш големи неприятности.

— Добре, добре — опитах се да я успокоя аз, докато ме изтласкваше от лабораторията. — Кели, може ли да поговорим?

— Това е невъзможно! Сега напусни! — И тя продължи да ме бута, този път по коридора към изхода.

— Знаеш ли къде е отседнала Лиза?

— Да.

— Къде?

— Няма да ти кажа.

Вече бяхме сигнали до фоайето.

— Добре ли е?

— Не — отговори ми Кели, — не е добре.

— Кели, трябва да говоря с теб!

— Не, няма да говориш — упорито ми заяви тя. — Върви си, ако обичаш.

И аз излязох.

 

 

Реших да я изчакам на Масачузетс авеню, до деликатесния магазин, от който знаех, че Лиза си купува обяда. Беше нещо като изстрел в тъмното. Не можех да съм сигурен, че и Кели има навика да идва тук, всъщност даже не знаех дали изобщо излиза в обедна почивка. Застанах в дванайсет часа на ъгъла на Мас авеню и улицата на „Бостън пептидс“ и разтворих „Глоуб“. Свърших го и преминах на „Уолстрийт Джърнал“. След това се захванах със стар брой на „Дейли Мирър“ отпреди три дни. „Челси“ бяха спечелили миналата събота и се говореше, че могат да изместят „Астън Вила“ от върха на Висшата лига. Вече минаваше два следобед и се колебаех дали да си купя „Бизнес Уик“ или „Нешънъл Инкуайърър“, когато най-сетне я видях.

Зарових глава в „Джърнал“, който беше най-голям по площ от цялата ми колекция. Реших да я оставя да си купи сандвича и да я хвана по обратния път, с надеждата, че не е излязла с други задачи освен да хапне набързо.

Оказах се прав. Настигнах я и закрачих редом с нея.

— Кели!

— Саймън! Казах ти да се махаш.

— Вярно, каза ми. Но аз искам да говоря с теб.

— Саймън, около теб има само неприятности. Някой може да ни види.

— Ясно — съгласих се аз и я хванах за лакътя. Дръпнах я в първата пряка отляво — оказа се малка тиха уличка — и я издърпах поне на десетина метра от булеварда. — Сега вече няма да ни видят.

Кели примирено се облегна на стената и бръкна в чантичката си за цигара.

— Нали ти казах. Тя не иска да разговаря с теб.

— Поне ми кажи как е — настоях аз. — Подхвърли, че не била добре. Може да не вярваш, но съм обезпокоен.

— И с основание — изгледа ме тя с унищожителен поглед. — Баща й е мъртъв. Тя си мисли, че съпругът й го е убил. Загуби си работата. Бедната, не е на себе си. И от онова, което чувам, за всичко си виновен ти.

Усетих, че ме обхваща гняв и чувство на безсилие. Обърнах се и ритнах една празна кофа за боклук.

— Кели, аз не съм убил баща й. И нямам нищо общо с уволнението й. — Кели нервно дръпна от цигарата си, без да обръща внимание на думите ми. Наложих си да си възвърна самообладанието: — Кели, ти си приятелка на Лиза и аз разбирам, че е естествено да застанеш на нейна страна. Благодарен съм ти за това. Доволен съм, че тя остана известно време при теб. Но моля те, опитай се да разбереш и моята гледна точка. Лиза бърка. Възприема ситуацията по абсолютно неправилен начин. И аз трябва да й го докажа: както заради нея, така и заради себе си. — Кели вече ме слушаше, но продължаваше да ме гледа подозрително. — Мисля, че смъртта на баща й е свързана по някакъв начин с „Био-уан“ — продължих аз. — Може би дори има пряко отношение към въпросите, които е задавала. Трябва да разбера какво я е интересувало. Хенри Чан не ми каза нищо. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Изключено — бързо каза Кели, хвърли цигарата и я размачка с обувката си. — Не си въобразявай, че ще седна да разговарям с теб за „Био-уан“. Няма да ти дам шанса да ми навлечеш неприятности.

И се обърна и си тръгна.

— Кели, става дума за Лиза!

— Глупости. Става дума за това, че се опитваш да спасиш себе си. Но не разчитай на мен.

Вече вървяхме по улицата, водеща към „Бостън пептидс“. Кели крачеше бързо пред мен, аз се опитвах да я настигна.

— Поне ми кажи адреса на Лиза.

Кели спря.

— Ако тя искаше да знаеш къде живее в момента, щеше да ти го каже сама. Сега изчезвай оттук, защото ще изпищя. И можеш да ми повярваш — пищя като за световно!

Видях, че говори сериозно. Отказах се. Обърнах се и с нежелание поех към метростанция „Сентръл“.