Майкъл Ридпат
Последна сделка (24)

24.

Бях пред блока на Джон в Саут Енд към осем без десет, крайно любопитен да науча какво е открил за „Био-уан“. Звъннах му отдолу, но никой не ми отговори. Може би бях подранил. Бях оставил съобщение на телефонния му секретар по-рано през деня, за да потвърдя и да му кажа, че ще дойда в осем. Реших да го почакам на улицата.

Беше студено и изругах Джон полугласно. През витрината на галерията се виждаха картини. Хрумна ми да вляза и да се стопля, но жената вътре завъртя глава със съжаление и ми каза, че вече затваряли. На всичко отгоре започна да ръми.

В този момент входната врата на блока се отвори и през нея излезе слаб изрусен мъж. В ухото му блестеше диамантена обеца. Минах покрай него, без да обръщам внимание на подозрителния поглед, с който ме дари, изкачих стъпалата до етажа на Джон — втория — и спрях на площадката. По коридора се стигаше до две врати и под едната струеше светлина. Беше апартаментът на Джон, а вратата беше… открехната.

Като се питах как може да не е чул звънеца, аз бутнах вратата.

— Джон?

Влязох бавно.

— Джон!

Той лежеше по очи на пода в средата на дневната, а в горната част на гърба му се виждаше окървавена дупка.

— Джон!

Изтичах до него. Лицето му, както винаги бледо, беше притиснато в пода, а от устата му бе изтекла тънка струйка кръв. Очите му бяха отворени — вперени в нищото.

Като последен глупак, сложих пръст на шията му, за да видя има ли пулс, и трескаво се запитах не трябва ли да му направя изкуствено дишане. Не се налагаше. Шията му още бе топла, но Джон си беше съвсем мъртъв.

Не можех да откъсна поглед от тялото му. Обзе ме някаква слабост. Времето като че ли спря, а мозъкът ми продължаваше да се напъва да възприеме какво виждат очите ми. Отпуснах се на коляно до него и затворих очи. В съзнанието ми изникна образът на другото тяло, което бях намерил преди по-малко от месец.

Какъв ужасен начин да умреш.

Чух шум зад гърба ми, рязко се обърнах, изплашен, че убиецът може през цялото време да се е крил някъде в апартамента. Чернокожа жена с обувки с висок ток и плътно прилепваща рокля, показваща се изпод разтвореното й палто, стоеше на прага. Тя също ме видя и изпищя.

— Мъртъв е — казах аз. — Обадете се в полицията.

Тя кимна и изхвръкна от апартамента. Чух отсрещната врата да се затръшва.

Огледах се. Не личеше нещо да не е на мястото си. Никаква следа от оръжие, нищо съборено, преместено или изпуснато на пода. Но за мен бе повече от ясно, че Джон е убит само преди минути. И убиецът като нищо можеше още да е в апартамента. Не ми се искаше да проверявам това сам — знаех, че е въоръжен, а аз не бях. И освен това не исках да разбутвам нищо на местопрестъплението.

Излязох и почуках на другата врата.

Никакъв отговор.

Почуках по-силно.

— Да? — Гласът явно бе изплашен.

Жената очевидно нямаше желание да ми отвори.

— Аз съм. Онзи, който намери Джон. Обадихте ли се в полицията?

— Да! Обещаха да дойдат веднага!

— Добре — казах аз и бързо слязох по стълбите, за да изчакам долу пред блока.

Забавиха се около две минути. Полицейска кола с включени светлини спря на входа, следвана от втора. Тръгнах пред тях по стълбището, показах им вратата и останах в коридора, докато те оглеждаха апартамента и клечаха до трупа на Джон.

През следващите няколко минути се изсипа цяла върволица хора. Един от тях, сержант на име Коул, ме попита как така аз съм намерил тялото и след това учтиво ме помоли да изчакам в малкото фоайе на блока. Съпроводи ме униформен полицай, който освен че ми правеше компания, наблюдаваше и сновящите нагоре-надолу по стълбите.

Не след дълго слезе Коул. Беше дребен, с младежко лице, но посребрена коса. Помоли ме да го съпроводя до участъка, за да може да снеме официални показания.

Съгласих се и двамата потеглихме в кола без отличителни знаци. След няколко минути бяхме в участъка и той ме въведе в стая за разпит. Седнах и зачаках. Половин час по-късно Коул се появи отново, този път в компанията на още един детектив. Държаха се официално, но не бих казал недружелюбно.

— Господин Ейот, имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— С удоволствие ще го направя.

Коул се усмихна.

— Отлично. — Извади някакво картонче от чантата и започна да чете от него с монотонен глас: — „Имате абсолютното право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще се използва срещу вас в съда. Имате право да се консултирате с адвокат, както и да разполагате с адвокат, който да присъства преди и по време на всеки разпит. Ако не можете да си позволите наемането на адвокат, съдът ще ви назначи такъв безплатно и, ако желаете, той ще защитава интересите ви по време на разпит. Имате правото във всеки момент да упражните тези си права и да спрете да отговаряте на въпроси или да правите изявления.“ Разбирате ли вашите права така, както ви ги прочетох?

Това ме изненада:

— Чакайте, да не би да ме подозирате?

— Е, все пак видели са ви непосредствено до трупа на несъмнено убит човек — извинително каза Коул. — Не знаем какво точно се е случило, докато не ни разкажете. Длъжни сме да ви предупредим, преди да започнете да говорите, това е стандартна процедура.

— Но аз мога да обясня какво се случи — възразих аз. — Намерих го убит.

Коул вдигна ръце успокоително:

— Прекрасно. Но преди да продължите, държа да ми отговорите дали разбрахте онова, което току-що ви прочетох.

— Разбрах го — потвърдих аз.

— И желаете да говорите с мен сега, така ли?

Поех дълбоко дъх. Знаех, че съветът на Гарднър Филипс ще бъде да не казвам нито дума. Но започваше да ми писва да бъда „любимият заподозрян“ на всеки полицай. Струваше ми се, че е най-добре да им разкажа какво се бе случило, за да престанат да си губят времето с мен и да се започнат да търсят убиеца на Джон.

— Добре — съгласих се аз. — Давайте.

Коул ме помоли да повторя още веднъж как съм влязъл в сградата, защо изобщо съм отишъл там, как съм намерил вратата на апартамента на Джон открехната и се поинтересува дали съм забелязал там нещо друго интересно, освен трупа на Джон. Внимателно си записа описанието на мъжа, с когото едва не се бях сблъскал на входа и благодарение на когото бях успял да вляза. Едва сега осъзнах с тръпка, че той можеше да е убиецът.

— Какво направихте като намерихте тялото? — попита Коул.

— Напуснах апартамента и почуках на отсрещната врата, за да проверя дали съседката ви се е обадила. После слязох долу да ви чакам.

— Защо постъпихте така?

Погледнах го безизразно:

— Не исках да разбутвам сцената на местопрестъплението. — Видях Коул да повдига вежди и продължих: — Освен това беше ясно, че Джон не може да е мъртъв отдавна. Не ми се искаше да оставам в жилище, в което би могъл се крие въоръжен убиец.

— И колко време чакахте отвън?

— Не много… може би две минути.

— Ясно. — Коул ме погледна твърдо. — Можете ли да ми кажете откъде познавате господин Чалфонт?

— Работим заедно. В една инвестиционна фирма — „Ревиър Партнърс“.

— И по какъв повод бе срещата ви? Да пийнете? Вечеря?

— Не. Той ме е търсил вчера по телефона. Беше оставил съобщение, че иска да говори с мен по повод нещо, свързано с работата ни. Помоли ме да се отбия при него тази вечер. Това и направих.

Коул бе доловил нещо в казаното от мен. Може би моментно колебание.

— „Нещо, свързано с работата.“ Какво по-точно?

Въздъхнах. Разпитът не се развиваше по начина, по който се бях надявал. Но те така или иначе щяха да научат, рано или късно, затова им разказах за убийството на Франк. Колегата му трескаво записваше.

Когато свърших, Коул се усмихна.

— Много ви благодаря, господин Ейот. Сега ще напечатаме протокола и ще можете да го подпишете.

Оставиха ме в стаята за разпит. Зле осветена, с голи стени, гола маса, неудобен стол и смесена миризма на урина, дезинфектант и цигарен дим. Две пластмасови чашки за кафе бяха оставени на пода до стената — едната празна, другата с фас, плуващ в гадна зеленикава мътилка.

Чаках.

Питах се кой може да е убил Джон. Със сигурност бе станало малко преди да се бях качил. Може да беше русолявият, с когото се бяхме разминали на входа. Интересно кой бе той. Не бях експерт по тези неща, но ми бе заприличал на гей. Може той да беше връзката между смъртта на Франк и на Джон.

Измина час. Започвах да губя търпение. Знаех, че снемането на протокол от записки отнема време, но не бях изприказвал чак толкова много. Този човек едва ли печаташе с повече от пет думи в минута! Попитах двама полицаи навън в коридора какво става и те обещаха да проверят и да ми кажат. След като бях задоволил любопитството на Коул, сега ми се искаше да подпиша проклетия протокол и да се махам оттук.

Накрая вратата се отвори. Влезе Коул, следван от детектива, носещ няколко грижливо напечатани листа. А зад двамата се вмъкна една едра фигура, която познах без колебание.

— Радвам се да се видим пак, господин Ейот — каза с блясък в очите Махони.

— И аз — казах, без да скривам антипатията си.

Махони се разположи срещу мен.

— Знам, че вече сте разговаряли със сержант Коул за случилото се тази вечер. Но желая да ви задам няколко въпроса за връзката ви с Джон Чалфонт.

Поколебах се дали да не поискам да извикат Гарднър Филипс. Но бях изморен и исках да се махна колкото се може по-бързо оттук. Реших да отговоря на въпросите на Махони. Ако разговорът поемеше в нежелана посока, тогава щях да викам Филипс.

— Окей — съгласих се аз.

— Знаехте ли, че между Франк Кук и Джон Чалфонт е имало хомосексуална връзка?

— Да.

— Откога ви беше известно?

— От три дни.

— Как научихте за нея?

— Крейг Дохърти ми каза. Беше ги снимал заедно.

— Каква бе реакцията ви, когато научихте?

— Пълна изненада. Не бях очаквал подобно нещо.

— Разбирам. — Махони направи кратка пауза. — Обсъждахте ли тази връзка с Джон Чалфонт?

— Да. Във вторник вечерта. В неговия апартамент.

— И какво по-конкретно говорихте?

— Съобщих му, че знам за Франк и него. Попитах го той ли е убил Франк. Отрече и ми каза, че вие разполагате с доказателство, че е било невъзможно да е бил в Марш Хаус по времето, когато е бил убит Франк. — Погледнах го въпросително, когато изричах последното, но той не реагира никак. — Разказа ми за чувствата си към Франк. Попитах го има ли някакви съмнения кой може да го е убил.

Махони тънко се усмихна. Обзалагам се, че намираше разказа ми за крайно забавен.

— И какви идеи сподели той с вас?

— Никакви. Поне не тогава. Но снощи остави на телефонния ми секретар съобщение, че е научил нещо интересно за „Био-уан“. Искаше да се видим тази вечер в апартамента му. Затова и отидох да го видя.

— Ясно. Можете ли да ни предоставите лентата от секретаря?

— Няма проблем — свих рамене аз.

— Благодаря ви. Имате ли някаква представа на каква информация може да се е натъкнал?

— Никаква.

— Съвсем?

— Абсолютно. — Пак свих рамене.

— Както знаете, Джон Чалфонт е бил застрелян в гръб. Няма никакви следи някой да е разбивал вратата. Според нас е много вероятно неговият убиец да е човек, когото е познавал добре. Точно както беше в случая с Франк Кук. — Махони направи драматична пауза и ме попита: — Господин Ейот, вие ли застреляхте Джон Чалфонт?

Погледнах Махони право в очите.

— Не, не съм. — Помислих малко и на свой ред попитах: — А и дори да съм го убил, какво според вас съм направил с оръжието?

Отговори ми Коул:

— Може да сте се отървали от него, когато сте изтичали, за да чакате пристигането на полицията.

— Намерихте ли го? — поинтересувах се аз.

— Търсим — отговори ми Коул.

— А човекът, когото видях да излиза от блока?

— Той живее там. Излизал е да се разходи. И веднага след като се е прибрал, ни се обади да ни съобщи за вас.

В разговора се намеси Махони:

— Споменавал ли е Джон Чалфонт нещо в смисъл, че разполага с някаква информация, която може да ви уличи в убийството на Франк Кук?

— Не! — отсякох аз. После се обърнах към Коул. Бях допуснал нещата да стигнат прекалено далеч: — А сега искам да говоря с моя адвокат.

Коул кимна.

В погледа на Махони блесна раздразнение…

— Ще разговаряме по-късно — обеща ми той и напусна стаята.

Трябваше ни известно време, за да открием Гарднър Филипс. Беше в някаква вила или нещо от този род. Накрая се свързах с него. Както можеше да се предполага, нареди ми да мълча и да чакам да дойде.

Което на свой ред отне към два часа, прекарани в тясната стаичка за разпит. Тя бе само малко по-добра от килия.

Докато чаках пристигането на Филипс, надеждата ми, че ще ме пуснат, малко по малко се изпаряваше. Започвах да изпадам в паника, че вече никога няма да видя свобода. Досега се бях страхувал, че ще попадна зад решетките заради убийството на Франк, сега се оформяше това да стане заради Джон. Ако ми се разминеше с едното, щяха да ми лепнат другото. Късметът упорито ми изневеряваше. А след намесата на Махони нямах никакви съмнения, че той ще направи всичко по силите си да ме задържат за дълго.

Филипс ми бе казал, че няма шанс за пускане под гаранция, ако се стигне до съд. Тук, в тази стаичка, поне бях сам. Но затворът, истинският затвор с убийци, наркотици, насилие, изнасилвания, СПИН и какво ли още не, този затвор ми изглеждаше съвсем наблизо.

Бях се отчаял съвсем, когато пристигна Филипс. Беше по сако и с вратовръзка и изглеждаше изтупан, сякаш идваше на редовно заседание. Малко е да кажа, че изпитах огромно облекчение, като го видях.

Обясних му набързо какво се е случило.

— Ще ме пуснат ли? — попитах аз, като свърших.

— И още как! — Изглеждаше ядосан. — Та те още не са те арестували. Никой не може да ти попречи да си тръгнеш, при това веднага. Сега отивам да поговоря с тях.

Върна се двайсет минути по-късно.

— Окей, да вървим.

— Няма ли да ме задържат?

— Не могат. Не разполагат с достатъчно улики. Може да подозират колкото си искат, но нямат достатъчно, за да ти предявят обвинение.

— Струваше ми се, че разполагат с всичко необходимо.

— Това им е стилът. Искат така да изглежда — обясни Филипс. — Но не са могли да намерят оръжието нито вътре, нито около сградата. Жената от галерията е потвърдила, че си се опитал да влезеш, когато са се готвели да затварят, тоест в осем часа. На един от живущите там му се сторило, че е чул нещо подобно на изстрел към седем и четиридесет и пет. Просто няма никакъв смисъл току-що да си убил Джон Чалфонт, да изтичаш долу, да скриеш по някакъв невероятен начин оръжието, да се опиташ да влезеш в галерията, после да изтичаш пак горе, да клекнеш, за да го разгледаш, да се оставиш да те видят и смирено да изчакаш полицията.

Усмихнах се.

— Благодаря.

— Още не сме излезли на спасителен бряг. Бих казал, че висиш с пълна сила като номер едно в списъка на заподозрените.

— Знам — въздъхнах аз. — Чувал съм го и преди.

Тонът на Филипс стана строг.

— Много добре знаеше, че не бива да разговаряш с тях. Те не могат да те карат да ходиш някъде или да правиш каквото и да било, освен ако не възнамеряват да те арестуват.

— Мислех, че ако им разкажа какво се е случило, те ще забравят за мен и ще тръгнат да търсят истинския убиец на Джон.

— Е, видя ли, че не стана така, както си си го представял!

— Вярно е — признах аз. — Съжалявам.

Той ме откара до апартамента ми, остави ме там и взе лентата от касетофона на секретаря, за да я предаде лично на полицията. Мушнах се без забавяне под душа и се опитах да измия от тялото си спомена от вечерта в полицейския участък.

Това, че Махони се бе опитал да ми пришие и убийството на Джон, не ме изненадваше. Знаех, че Гарднър Филипс е прав: той нямаше да се откаже.

Дали обаче полицията щеше да разпита Лиза за Франк и Джон? Не знаех как тя щеше да понесе истината. Допусках, не — бях почти сигурен, че щеше да потърси вината и за това у мен…

В края на краищата, пресата надуши сензацията. Бащата на Джон беше много известна фигура, така че убийството на сина му стана едно от събитията, които пълнят челните страници. Не им трябваше много, за да свържат неговото убийство с това на Франк, и веднага след това апартаментът ми беше обсаден от репортери, размахващи бележници и микрофони. Отблъсквах ги, измъквах се с немногословни реплики, в които нямаше информация. Вестниците и телевизията бяха залети от предположения, но полицията твърдо се въздържаше от потвърждаване на връзката между убийствата. Слава богу, името ми също не бе споменато.

Чак когато пресата се усмири, започнах да осъзнавам истинското значение на убийството на Джон. Дотогава основните ми грижи бяха полицията, Гарднър Филипс и въпросите, които ми задаваха. Едва сега се замислих за Джон. Колко несправедливо! Той беше олицетворение на понятието „свестен човек“, приятел с всички и на всекиго. Трябваше да си отиде, за да схвана колко много съм го харесвал. И връзката му с Франк не можеше да промени симпатията, която изпитвах към него. Дори само фактът, че той бе означавал толкова много за Франк, доказваше, че Джон е бил добър човек. Щеше да ми липсва.

Не можех да изтрия от съзнанието си образа на загубилите своя блясък сини очи, мъртвешки бледото лице, струйката кръв и абсолютната неподвижност на смъртта.

Обземаха ме страх и отвращение. Край мен убиваха хора. Нормални, безобидни човешки създания.

И аз като Махони чувствах, че двете убийства са тясно свързани. Също като Махони подозирах, че съм близко до разкриване на връзката. Но не знаех как да го направя. За пръв път, откакто бе убит Франк, усетих живота си застрашен.

Ако Франк и Джон бяха знаели нещо, нещо особено, и бяха умрели заради това, тогава и аз всеки миг рискувах да се натъкна на това нещо случайно или нарочно. Но не можех да се откажа. Не и ако исках да си върна Лиза.

Сега вече знаех къде да търся.

„Био-уан“.