Майкъл Ридпат
Последна сделка (15)

15.

След псевдооперативката в понеделник, на която Арт ни уведоми, че „Био-уан“ вече са се захванали с „Бостън пептидс“, като съставят списъци и въдворяват ред, Даян и аз тръгнахме за летището.

„Тетраком“ се намираше в предградие на няколко мили южно от Синсинати и от другата страна на Охайо спрямо летището, в Северно Кентъки. Компанията бе купила и преобзавела няколко стари промишлени постройки — от онези с червените тухли. Гледана отвън, щабквартирата на фирмата нямаше нищо общо с високотехнологичния блясък, който заслепява очите на каращите по бостънското шосе 128.

Даян ме представи на екипа, занимаващ се с управлението, след което влязохме в скромен офис. Даян бе разгледала останалото миналата седмица. Целта на настоящето ни идване бе да получим някои важни отговори.

Въпросите на Даян бяха трудни и прецизно формулирани. Интересуваше я основно конкуренцията, но в много по-голяма дълбочина, отколкото аз и Франк се бяхме интересували в разговорите ни с „Нет коп“. Управленческият екип се бе подготвил. Изпълнителният директор, Боб Хехт, както изглежда, познаваше подробно не само своя продукт, но и потенциалния му пазар. Липсваше му част от енергичността на Крейг и създаваше впечатление по-скоро на мениджър, отколкото на разработчик, но несъмнено излъчваше абсолютна увереност.

Вечеряхме с Хехт и колегите му в хотел „Синсинати“, където бяхме отседнали. Основният принцип в работата на рисковия инвеститор е да опознае подробно ръководството на компанията, преди да реши да инвестира в нея. Е, не стигахме чак до събеседване със съпругите им, но беше важно да разберем повече за хората, които щяха да работят с парите ни.

Хехт бе събрал добър екип. Всички без изключение вярваха в своя продукт — подобрен филтър в микровълновата част от спектъра, с приложение в клетъчната телефония — и бяха твърдо решени да успеят. Клетъчните комуникации превземаха все по-отдалечени кътчета на земното кълбо, нуждата от подобни филтри се засилваше, а този на „Тетраком“ беше не само по-добър, но и по-евтин от останалите на пазара. На всичко отгоре технологията им бе патентно защитена.

Малко преди единайсет Хехт и хората му си тръгнаха. Готвех се и аз да си лягам, когато Даян предложи да пийнем по нещо. Отидохме в бара и аз си поръчах малцово уиски, а Даян — бренди.

— Е, какво ти е впечатлението? — поинтересува се Даян.

— От екипа или от продукта?

— И от двете.

Предложих на Даян моя анализ, който се свеждаше до това, че съм впечатлен. След това й признах за единственото си безпокойство: съществуващите компании в тази пазарна ниша можеха да излязат със собствени технологични решения, които да се окажат не по-лоши от това на „Тетраком“, а при стоки с еднакви качества клиентите проявяват склонността да предпочитат по-утвърдения доставчик. Поговорихме на тази тема известно време, после Даян ми зададе големия въпрос:

— Според теб трябва ли да инвестираме?

Кимнах.

— Да, при положение, че евентуалната конкуренция престане да ни безпокои.

— Добре, и аз мисля така. Значи веднага щом се върнем, ще съсредоточим вниманието си върху проучване на конкуренцията. А междувременно можем да започнем работа върху подготовката на инвестиционния меморандум.

Рисковите инвеститори прекарват живота си основно в казване на „не“, така че всяка възможност да кажат „да“ е повече от добре дошла за тях.

Усмихнах се и вдигнах чаша:

— За „Тетраком“.

— За „Тетраком“. — Даян отпи глътка от брендито си.

Макар да бе станала в шест сутринта и да не бе имала възможност да се преоблече, тя изглеждаше превъзходно в семплия си, но великолепно ушит делови черен костюм. За себе си подозирах, че изглеждам смазан.

— Какво мислиш за „Ревиър“, Саймън? — неочаквано ме попита тя.

Погледнах я. Питах се дали мога да й се доверя. Реших, че мога. Освен това се надявах да науча нещо за Франк, Арт и евентуалния бъдещ шеф, който щеше да заеме мястото на Гил, когато той решеше да напусне.

— Обезпокоен съм.

— От онова, което Линет Мауър каза миналата седмица?

— Да. Но ме безпокои не това, че може да загубим основен инвеститор в нашите фондове. Повече ме тревожи възможността тя да се окаже права.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че със загубата на Франк сме загубили човека с най-голям принос за успеха на фирмата.

— А Гил?

— Хм… — Погледнах я. Седеше облегната в удобния стол и внимателно ме наблюдаваше над ръба на чашата си. Реших, че мога да бъда откровен с нея. — Подозирам, че Гил няма да бъде в „Ревиър“ още дълго.

Тя повдигна вежди.

— Откъде знаеш това? — Свих рамене, без да отговарям. — А другите съдружници знаят ли?

— Не мисля. Но Линет Мауър явно е обезпокоена и не бих я обвинил за това. Без Франк и Гил на кормилото застава Арт и мисля, че ако бях външен инвеститор, това обстоятелство сериозно щеше да ме разтревожи.

— А останалите партньори? — попита Даян.

— Сигурен съм, че ти или Рави ще се справите блестящо. А мисля, че и ние съдружниците не сме за изхвърляне. Но Арт ще направи всичко възможно, за да води цялото шоу. А аз не вярвам в преценката му. — Даян се намръщи замислена над думите ми. — Сигурно мислиш, че не съм прав, нали?

Даян дълбоко въздъхна:

— Не, не мисля така — каза тя. — Всъщност ти каза точно това, което аз самата си мисля вече от доста време.

Замълчахме. Последната фраза на Даян можеше да се разглежда като неявна форма на критика по отношение на неин партньор пред съдружник — нещо, което в никакъв случай не би било посрещнато с одобрение от Гил. Но аз се почувствах поласкан от оказаното ми доверие.

— Кажи ми какви бяха отношенията между Франк и Арт — помолих я аз.

Тя се замисли малко, после каза:

— Те винаги бяха вежливи един към друг. Или по-скоро Франк се държеше вежливо с Арт. Никога не съм го чувала да каже нещо лошо за Арт зад гърба му. Това просто беше под достойнството му.

— А Арт?

— И Арт винаги бе вежлив с Франк. Но мисля, причината за това бе, че Франк винаги знаеше за какво говори, така че Арт усещаше, че не би постигнал нищо, ако се опита да омаловажи пред Гил заслугите на Франк. Така че единственото, което си позволяваше, бе да се опитва да изолира Франк. Насрочваше заседания с участие на партньорите, когато Франк не можеше да присъства, прекарваше много време в контакти с инвеститорите, стараеше се да взема отношение по въпроси на фирмената стратегия и така нататък.

— И каква бе реакцията на Франк?

— О, Франк му позволяваше всичко това. Той, от своя страна, знаеше, че във всеки момент може да разчита на безусловната подкрепа на Гил.

— Откога ти е известно, че Гил планира да се пенсионира? — поинтересувах се аз.

— Отскоро… може би месец и половина. Останах с впечатлението, че когато Гил сподели намерението си с мен и Рави, още не бе казал на Арт. Но не бих се изненадала, ако Франк е знаел много преди всички ни.

— Ясно… — казах аз и помълчах, преди да задам следващия си въпрос. — И ако Франк беше жив, мислиш ли, че той щеше да наследи Гил?

— О, несъмнено — отговори убедено Даян. — Предполагам, че е щял да бъде намерен начин Арт да запази достойнството си. Не знам — с някаква нова титла, длъжност или нещо друго. Но важните решения щяха да бъдат вземани само от Франк.

— А дали и Арт е допускал, че може да стане така?

— Не знам. Не бих казала, че някога ми е изглеждал обезсърчен. Последния месец той активно ухажваше Гил. Просто да ти е неудобно да гледаш. И ще ти кажа, че ми е втръснало да слушам само за „Био-уан“. — Даян се изсмя. — Помниш ли колко забавно се получи с Рави миналия понеделник? За миг си помислих, че Арт ще го убие! — И тя въодушевено доизпи на един дъх чашата си. — Още по едно? — Кимнах съгласно и тя направи знак на сервитьора. — Защо ме питаш всичко това?

— Чудя се кой ли е убил Франк — простичко й отговорих аз.

Даян се сепна.

— Това не е ли работа на полицията? — внимателно ме попита тя.

— Те, изглежда, са решили, че съм аз.

— Това е абсурдно!

— Бих бил щастлив, ако мога да насоча усилията им в друга посока.

— Към Арт, така ли?

— Кандидатурата му изглежда подходяща.

Даян се наведе към мен:

— Разбирам загрижеността ти. Но бъди внимателен. Гил е прав: почнем ли да се сочим обвинително един друг по отношение смъртта на Франк, с фирмата е свършено. Той ни разказа за подозренията на полицията по отношение на теб и заяви, че ти имаш пълната му подкрепа. Но думите му едва ли следва да бъдат разбирани в смисъл, че трябва да подкрепяме теб и да обвиним друг.

— Това ми е ясно — казах аз. — Но кажи ми какво мислиш ти, Даян. Според теб, убил ли съм Франк?

— Разбира се, че не — отговори тя без колебание.

— Благодаря ти — усмихнах й се в отговор.

Пихме известно време, без да говорим. Денят бе дълъг. Второто уиски — доста щедра доза при това — започваше да ми действа. Почувствах, че най-сетне се отпускам.

— Как е Лиза? — наруши мълчанието Даян.

Все още не бях казал на никого в „Ревиър“ за Лиза и мен. Но простият въпрос изискваше прост отговор.

— Напусна ме.

— О, не! — Даян ме погледна искрено загрижена. Не зададе следващия въпрос, на който трябваше да излъжа: „Защо?“. Вместо това ме попита:

— Кога?

— Преди два дни.

— Как се чувстваш?

— Отвратително — въздъхнах аз и пресуших чашата си.

— Съжалявам — каза Даян.

Не исках повече да говоря за Лиза. Всъщност в този момент не исках дори да мисля за нея. Беше ми хубаво, че съм далеч от Бостън, от Лиза и от бъркотията около смъртта на Франк. Сервитьорът услужливо се появи в полезрението ми и аз привлякох вниманието му:

— Още две, ако обичате.

Разговаряхме за други неща — за Англия и за Ню Джърси, където бе израсла Даян. Научих с изненада, че тя е класически пример на бедно момиче, издигнало се със собствени сили в обществото. Баща й бил електротехник, но това не й бе попречило да се добере до Нюйоркския университет, а после и до бизнес школата на Колумбийския университет, където бе завършила като първенец на випуска. Беше се справила прекрасно с предизвикателствата на живота. Пълната с вътрешно достойнство осанка, фините дрехи, дори акцента й — това бяха все неща, които несъмнено бе научила. И по скромното мнение на чужденец като мен, беше ги научила по възможно най-добрия начин.

Наближаваше един след полунощ, когато решихме да приключваме. Качихме се с асансьора и Даян стоеше плътно до мен. В един момент тя обърна глава нагоре, повдигна се леко на пръсти и ме целуна по устните. Бях изморен и прекалено объркан, за да реагирам, но не се отдръпнах. Когато спряхме на нейния етаж, тя ме стрелна с бърза усмивка, после каза:

— Лека нощ.

И влезе в стаята си.

Прекарах нова ужасна нощ в размишления за Франк, Лиза и сега Даян. Към гнева ми се бе добавило и чувството на вина. Уискито, умората и подсъзнателните ми тревоги тласкаха мозъка ми в най-невероятни състояния. Събудих се изморен и с главоболие.

Видяхме се с Даян на закуска. Изглеждаше по обичайния за нея начин — великолепно. Единственият намек за случилото се снощи бе фактът, че изпи няколко чаши портокалов сок, без да се докосне до храната.

А може би и нищо особено не се бе случило.

 

 

Купчината документи на бюрото ми бе станала още по-висока, а телефонният ми секретар бе записал сумарно няколко минути обаждания, на които трябваше да отговоря. Компютърът ми ме информира, че имам четиридесет и шест съобщения, получени по електронната ми поща.

Няколко от обажданията и съобщенията бяха от Крейг, така че за да си спестя излишните усилия, реших да му се обадя по телефона.

— Какво става, Крейг?

— Не знам, Саймън. Има и добри, и лоши новини.

— Кои са добрите?

— Приятелят ти Джеф Либерман снесе сто и петдесет хиляди. И ми разказа история за някакъв фонд към директорския борд на „Блумфийлд Уайс“, който би могъл да се заинтересува.

— Това е добре — казах аз с целия ентусиазъм, който можах да събера. Проблемът на „Нет коп“ изискваше нещо по-сериозно от няколко частни инвеститора, които едва ли щяха да допринесат за създаването на прототипа. Трябваха сериозни долари от сериозни играчи. Интересно тогава какви ли щяха да бъдат лошите новини. — Как мина разговорът при „Ериксон“?

— Не много добре — въздъхна Крейг. — Идеята им хареса, но искат да видят силициева пластина с годни чипове.

— И няма никакъв начин да направим изработването на прототипа по-евтино?

— Никакъв. — Въздъхнах на свой ред. — Не е добре, нали? — попита ме Крейг с нетипично за него безпокойство.

— Не се отчайвай, Крейг — опитах се да го окуража с уверен глас. — Знаехме, че няма да е лесно.

— Да, така е. Ами… добре, ще се чуем по-нататък.

Дявол да го вземе! Не бях готов да понеса мисълта, че „Нет коп“ може да умре просто ей така. Не бях!

Изглежда, и Джон имаше лош ден. Изглеждаше сериозно обезпокоен.

— Какво има? — погледнах го аз.

— Постелките отиват по дяволите — каза ми той.

— Какъв е проблемът?

— Сега пък банката се дърпа. Не им харесвало натрупването на складова наличност. И искат изчистване на кредитната линия за оборотен капитал до края на месеца.

— И ти не можеш да го направиш, така ли?

— Абсурд.

— А какво стана със стратегията към разголване?

— Банкерите не се запалиха — мрачно съобщи Джон. — Всъщност дори ми се струва, че това ги вкисна още повече.

— О — това вече беше неприятно. — И какво каза Арт?

— Точно бях започнал да му разказвам и някой му позвъни по спешен въпрос. Намери време колкото да ми каже, че щом нещата са чак толкова зле, трябва да докладвам на следващата оперативка.

— На мен това ми звучи като: „Не искам да знам!“.

— Точно така си е. Как е „Нет коп“?

— Върви на провал.

Джон въздъхна:

— Предполагам, че всичко това може да мине под знаменателя „натрупване на опит в рисковото инвестиране“.

— Сигурно.

Джон тръгна за Лоуъл, за да посети злополучните производители на креватни постелки, а аз останах в офиса с всичките си проблеми. Успях да събера доста любопитна информация за конкурентите на „Тетраком“, от която излизаше, че техният продукт наистина е нещо изключително. Започнах работа върху инвестиционния меморандум — документът, който се надявах да убеди в крайна сметка партньорите да инвестират.

Работата се оказа трудна. Не за друго, а защото прекарвах дълго време, вторачен в празното пространство, в размишления за Лиза и безпокойства по отношение на сержант Махони.

Междувременно Даниел се бе задълбочил в сложни пресмятания. В един момент той надигна глава, облегна се на стола и изпъна ръце над главата си.

— Е, как беше при прасетата?

— Какви прасета?

— Нали така наричат Синсинати. Градът на прасетата. Страхотен град, нали?

— Не видях нито едно прасе. Но посетих много впечатляваща компания.

— Значи мислиш, че можем да поемем „Тетраком“?

— Да, така мисля. Иначе не бих си губил времето с всичко това.

— А как беше прекрасната Даян?

— Страшно й липсваш, Даниел. — Запазих хладнокръвие. Или поне се надявах да изглежда така.

— Разбира се — нахално се усмихна той. — Какво ще кажеш да пийнем по едно след работа?

— Защо не? Но ще можеш ли? — Кимнах към купчината листа, разпръснати около компютъра му.

— О-о, няколко случайни числа, вмъкнати на подходящите места, ще оправят тази каша — ухили ми се Даниел. — Ей, Саймън, горе главата. По-лошо от това не може да стане.

Естествено, че можеше.

 

 

Отидохме в „При Пит“ — бар на Франклин стрийт, в центъра на Финансовия квартал. Когато влязохме, сбирщина гръмогласни брокери явно вече бе пресушила голямо количество алкохол. Даниел намери маса за двама в ъгъла и поръча по една студена „Сам Адамс“.

От време на време аз и Даниел пийвахме след работа. Въпреки усилията, които полагаше да се държи непоносимо, аз харесвах компанията му. Беше забавен, интелигентен и неизчерпаем източник на клюки. Веднъж двамата дори отидохме в Лас Вегас и обиколихме маса казина, като следвахме обърканите правила, които Даниел наричаше „моята система“. Беше може би най-подходящият човек, с когото да понесеш кича на Лас Вегас за една нощ. Загубих двеста долара, но останах с незабравим спомен. Даниел тогава ми каза, че излязъл с петстотин долара отгоре, въпреки впечатлението ми, че бе загубил пет хиляди — но може и нещо да бях пропуснал.

— Е, казвай защо гледа с празен поглед цял следобед? „Нет коп“ ли е причината? — попита Даниел.

Поех дълга глътка от студената бира.

— Не, причината е съвсем различна — отговорих му и бегло го погледнах. — Лиза ме напусна.

— О, съжалявам. И защо? Да не си е намерила някой едноок прокажен, който да изглежда по-добре от теб?

— Благодаря ти, Даниел.

— Е, щом вече е свободна, аз съм на разположение. Винаги търся нови приятелства. Освен това нали знаеш, че винаги съм я харесвал. Имаш ли новия й номер?

Не обърнах внимание на думите му, а и всъщност нямах нищо против начина, по който се шегуваше, колкото и оскърбителен да бе понякога, а той можеше да става почти непоносим. Това разсейваше мрачното ми настроение.

— Тя мисли, че съм убил Франк.

Даниел примижа.

— Уф… Да, нужни са големи морални сили, да простиш подобно нещо. Надявам се, че не е права.

— Да, не е права

— Е, тогава всичко е наред.

— Само че полицията мисли като нея.

— Какво? Кой, онзи любопитко сержант Махони?

— Махони — точно той. И точно така. Той ми твърди, че съм имал и възможността, и мотива. Бил съм в Марш Хаус следобеда, когато Франк е бил убит, и наследявам половината от състоянието му. Ако не аз, Лиза го наследява.

Даниел се намръщи:

— На мен това ми звучи като косвени обстоятелства. Намерили ли са пистолета?

— Не — казах аз и устоях на обещанието пред себе си да не споделям с никого за откритието на Лиза.

— Жалко.

— Защо казваш това?

— Ако намерят пистолета някъде из Южен Бостън например, това би им подсказало, че може би не ти си човекът, който го е използвал.

— Така е. — Отново ми се прииска Лиза да не го бе изхвърлила. Тогава бих могъл да го скрия в гаража на Арт. Но тази възможност бе безвъзвратно изпусната. Да не говорим, че сигурно би ми довлякла още по-големи неприятности. Имаше обаче един въпрос, който исках да задам на Даниел. — Ти ли разказа на Махони, че сме обсъждали колко богат е Франк точно преди смъртта му?

Даниел отново примижа.

— Да, аз. Съжалявам. Но той се поинтересува дали не сме водили подобен разговор и аз трябваше да му кажа истината. С което сигурно съм ти докарал допълнителни неприятности.

Въздъхнах.

— Не, не бих казал. Мисля, че и без тази информация Махони вече е бил убеден. Това само е наляло масло в огъня.

— Съжалявам, Саймън. Наистина не можех да предположа. Но той започна да задава маса тъпи въпроси, а на мен и за секунда не ми бе хрумвало да те заподозра. Поне не тогава.

— Не се безпокой. — Отпих от халбата. — Това, което ме интересува обаче е, след като аз не съм убил Франк, кой го е направил?

— Добър въпрос — одобри Даниел. — Мога само да кажа, че не съм аз. Аз бях в Ню Йорк.

— Няма нужда да си толкова самодоволен. Интересуваше ме какво се говори из офиса. Защото напоследък никой не споделя клюки с мен.

— Е, нали знаеш — хората избягват да говорят на подобна тема. Счита се за проява на лош вкус, нали разбираш. А и Гил каза, че не трябва да се подозираме взаимно.

— Добре де, а когато не избягват темата?

Даниел изпразни на един дъх халбата си.

— Ами има едно име, което непрестанно се споменава.

— Моето? — Той кимна. — Но едва ли някой наистина допуска, че съм убил Франк?

— Не мисля, че някой сериозно допуска тази възможност. Което в известен смисъл ни поставя в патова ситуация.

— Ами Арт?

Даниел се замисли, после каза:

— Добра втора кандидатура. Той мразеше Франк, макар винаги да е бил вежлив с него. Но къде е бил Арт, когато са убили Франк?

— Не знам — признах аз. — Махони не ми казва нищо. От друга страна, не бих могъл да попитам Арт, нали?

— Но можеш да попиташ жена му. Знаеш колко много те харесва. Миналата Коледа едва не си събу гащите за теб.

— О, да, как не се сетих! Звъня й и казвам: „Здравейте, госпожо Алтшуле. Бих искал само да проверя дали вашият съпруг не е убил моя тъст. Случайно да ви е известно къде е бил в събота на еди-кой си октомври?“.

— Хм. — Даниел сви устни. — Разбирам проблема ти.

— Ти си работил с Арт повече от мен. Знаеш ли що за човек е той? — Даниел беше любопитен до нахалство. Сигурен бях, че знае за персонала на „Ревиър“ повече от мен, макар стажът ни във фирмата да бе еднакъв.

— С Гил се познават от много години. Мисля, че са учили заедно.

— В Харвард?

— Да. След това и двамата заминали за Виетнам. Гил бил разпределен в обикновено бойно поделение, а Арт попаднал в морската пехота. Мисля, че Арт е видял истинска война, докато Гил изкарал по-спокойна служба.

— Чувал съм за морските пехотинци — казах аз. Арт обичаше да подмята за годините си като войник.

— Да, но забелязал ли си, че той никога не говори конкретно за случилото се там. Дори когато го питаш направо.

— Е, това е разбираемо. — Имаше някои случки от моята военна служба, колкото и къса да бе тя, които бих предпочел да не обсъждам с други хора.

— Предполагам, че е така — съгласи се Даниел. — Но все пак е малко странно. Знаеш колко обича Арт да се надува с едно или друго. Бих очаквал да чуя една-две пикантни историйки… да речем, как саморъчно е опустошил някое и друго село там.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Както и да е, след Виетнам завършва бизнес администрация, а после постъпва на работа за „Диджитал Икуипмънт“ в Мейнард. След време напуска и основава компания, която продава миникомпютри. Ако се вярва на думите му, компанията му донесла маса пари. Аз обаче не съм толкова сигурен…

— Така ли? Че защо? Винаги когато съм го слушал да разказва за онези дни, човек би помислил, че говори за най-страхотната компания от „Компак“ насам.

— Продал компанията за 12 милиона на „Ай Си Екс Компютърс“. Но когато „Ай Си Екс“ се разровили из нещата, направо се ужасили. Цялото счетоводство било оплескано. Така че „Ай Си Екс“ завел иск срещу Арт и партньора му за десет милиона, което било гаранцията пред „Ай Си Екс“ съгласно договора за продажба. Партньорът на Арт се самоубил. Тъмни времена…

— Господи!

— Официалната версия е, че Арт нищо не знаел за плачевното състояние на нещата. Ще ти кажа, че съм склонен да повярвам в това. В крайна сметка, има толкова много неща, от които Арт си няма и представа. Та тогава старият приятел на Арт, Гил, основал своята фирма за рисково инвестиране и поканил Арт да се присъедини към него. Общо взето, доколкото ми е известно, Арт дошъл тук няколко месеца преди Франк. И изкарал няколко жалки години на напъни да сключи успешна сделка преди съдбата да го сблъска с „Био-уан“.

— Звучи ми сякаш противопоставянето между Франк и Арт е било програмирано.

— Направо си е било неизбежно — потвърди Даниел.

Отдадохме се на мълчаливо пиене на бира. Обмислих останалите възможности и след дълга пауза в разговора попитах:

— Гил?

— Не, не мисля — каза Даниел. — Той е толкова праволинеен. Освен това са били приятели.

— И защо ли би го направил?

— Не мога да се сетя за разумна причина. — Даниел отпи замислено от бирата си. — Но какво би казал за Даян?

— Даян? — изненадах се аз. — Защо Даян ще иска да убива Франк?

— Не знам. На пръв поглед тя изглежда очарователна. Но е лукава. Дяволски изобретателна. Ловко животно.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Чарли Дайзърт от школата е имал вземане-даване с „Барнс Маклинток“. Той ми разказа някои нещица за нея.

— Какви например?

— Ами например, че тя е била много добър консултант по въпросите на мениджмънта. Станала е една от най-младите партньорки в „Барнс Маклинток“. Със сигурност е била най-младата жена, избирана за партньор. Но килватерът на заминаването не бил чиста вода.

— Какво се е случило?

— Оказва се, че нейният бос посъветвал „Пан Юнайтед Еърлайнс“ да сменят имиджа си, така че да изглеждат по̀ международни и не така чисто американски. Което за половин година довело до отлив на една четвърт от редовните им пасажери. Компанията се опитала да съди „Барнс Маклинток“. Даян някак съумяла да убеди „Пак Юнайтед“, че винаги смятала предложението за лоша идея, и дори излязла с няколко умни възможности за оправяне на нещата. В крайна сметка „Барнс Маклинток“ отървали съда, запазили големия си клиент, изритали шефа й на улицата, а нея повишили. По думите на Чък, онзи нещастник не е имал никакъв шанс от мига, в който Даян го взела на мушка.

— Разбирам. — Спомних си думите на Франк, че Даян била развалила брака на някого в „Барнс Маклинток“. Бях се опитал да го забравя. — Само не ми казвай, че е имала любовна връзка с него.

Даниел се засмя:

— Не, но Чък подметна, че имало нещо с един от съдружниците. Младо момче. Женено. Напуснало жена си, после и фирмата. Няколко месеца по-късно и тя го зарязала. Всички знаели за историята.

— Хм…

Даниел ме изгледа любопитно:

— Най-добре бъди внимателен с Даян, Саймън.

— О, остави това, Даниел. Между нас няма нищо. Харесвам я. Уважавам я. Виждам, че е добър рисков инвеститор.

— Хвърлила ти е око.

Проблемът с Даниел беше, че никога не бе ясно дали се майтапи, или говори сериозно. Но което и от двете да бе, усещах, че е прав.

— И все пак не мисля, че Даян може да е убила Франк — казах аз. — Това отива прекалено далеч отвъд всякакви сметки за кариерата. Не, мисля, че Арт е най-подходящият кандидат.

— Има още нещо интересно за Арт — подхвърли той.

— Какво?

— Мисля, че той е бил алкохолик.

— Никога не съм го виждал пиян.

— Именно — натърти Даниел. — Само че не е в характера му да е умерен. Мен ако питаш, той просто е роден да обича запоите.

— Искаш да кажеш, че се е отказал?

— Абсолютно. Не знам, това може по някакъв начин да е свързано с Виетнам.

— Там сигурно е било ужасно. — Нищо във военната ми служба не можеше да се сравни с войната във Виетнам, дори и Северна Ирландия. — Но дори Арт да е излекувал се пияница, това не доказва нищо.

— Забравяш, че той отново може да е хванал бутилката.

— Виждал ли си го пиян?

— Не, но през последните три седмици той три пъти се обажда да каже, че е болен и няма да дойде на работа. Съвсем неочаквано. Знам със сигурност, защото аз трябваше да го покривам. А вторник сутринта… вторник сутринта бих се заклел, че ми миришеше на уиски.

— Това не е хубаво. Сещаш ли се за нещо, което може да го е върнало към чашата?

— Не, това е само теория — призна Даниел. — И тя, разбира се, изобщо не е толкова убедителна, колкото теорията, че си го направил ти.

— Е, ти ме уби! — казах и надигнах бирата си.

 

 

След около час си тръгнахме от „При Пит“ наквасени, но не и пияни. Нощите вече бяха започнали да застудяват. Даниел предвидливо си бе взел палто, но аз бях само по костюм. Сгуших се и тръгнах по улицата, пъхнал ръце дълбоко в джобовете. Беше късно и в сърцето на Финансовия квартал най-сетне цареше мир и покой.

Двама едри мъжаги по джинси се приближаваха към нас по тесния тротоар. Спряхме се, за да им дадем път, но те не ни подминаха. Погледите им бяха впити в очите ни.

В същия момент чух бързи крачки зад нас. Понечих да извадя ръце от джобовете си, но беше прекалено късно. Прекалено късно, за да блокирам тежкия удар в корема ми. Въздухът излетя с изсвирване от диафрагмата ми и останал за миг без дъх, аз се превих. Последваха два нови удара и се свлякох до стената на сградата.

Погледнах и видях, че са натикали Даниел в малка тъмна уличка. Пред мен стоеше грамаден тип със стиснати юмруци. Ако се съдеше по плътните удари, които чувах, на Даниел не му беше никак леко. В един момент той извика. Главата ми бавно се прочистваше. Мъжът пред мен внимателно ме наблюдаваше и юмрукът му бе готов, за да ме усмири. Затворих очи и се отпуснах назад, премествайки незабелязано тежестта си върху десния крак. В следващия миг се извъртях и забих юмрук нагоре, право в лицето на мъжагата. Уцелих го странично и той залитна. Нанесох му още два-три удара и той отстъпи.

Видях с периферното си зрение, че другите двама изоставят Даниел и се насочват към мен. Обърнах се с лице към тях.

Тогава единият промърмори нещо на чужд език — стори ми се, че е руски — и групата избяга.

— Господи, Даниел, добре ли си? — Клекнах до него. Беше в съзнание, но стенеше.

— Не — каза той през зъби.

— Ей сега ще навикам линейка.

Даниел успя да седне.

— Няма нужда. Нищо ми няма. Само ме боли.

— Къде?

— Навсякъде. Но според мен няма нищо счупено. Само ръката… адски ме боли. Извикай такси, Саймън. Искам да се прибера по-бързо.

Лицето му беше в отоци, от носа му течеше кръв, устната му бе спукана, а на бузата му имаше голямо червено петно. Помогнах му да стане и без забавяне закрачихме към главната улица. Изчакахме минутка-две за такси. Когато дойде, наложи се да уверя шофьора, че няма опасност да изцапаме тапицерията с кръв и едва тогава можах грижливо да настаня Даниел на задната седалка.

— Ще дойда с теб — казах и седнах до него.

— Ти си страхотна компания за някой, решил да опознае нощен Бостън — измърмори Даниел, докато се опитваше да спре кръвта от носа си с ръкав.

— Те не знаеха кои сме.

— Мислиш ли? — усъмни се Даниел. — Откраднаха ли нещо? Струва ми се, че портфейлът ми си е в мен. — И той се потупа под джоба, за да се увери.

Проверих за моя. У мен си беше.

Мисълта, че на някакви непознати може ей така да им хрумне да се бият посред нощ с мен, ме обезпокои. Но Даниел беше прав. Не ни бяха взели нищо.

— Чу ли ги накрая? — попитах го. — Единият от тях каза нещо на чужд език. Прозвуча ми като руски.

— Нищо не съм чул — сопна ми се Даниел, отново простена и опипа ребрата си. — Болиии…

— Но какво общо може да има някаква сбирщина руснаци с мен? — продължих да недоумявам аз.

— Приеми най-сетне истината каквато е — каза Даниел. — Никой не те харесва.