Майкъл Ридпат
Последна сделка (35)

35.

Рано следващата сутрин тръгнахме за Удбридж с моргана. Паркирах пред дома, на мястото, където Франк бе имал навика да паркира своя мерцедес, и слязохме. Ранното ноемврийско слънце изпаряваше остатъците от утринната мъгла и вече осветяваше златистия пейзаж около нас. Не полъхваше никакъв вятър и тишината над тресавището се бе спуснала над всичко като пелерина. Единственият шум бе епизодичното изпляскване с криле на някоя невидима за нас чапла. Не бяха останали много — повечето вече бяха отлетели на юг.

Вътре беше студено. Навих стария часовник с махалото, запалих печката и не след дълго от нея се разнесе благословена топлина. Къщата не беше подходяща за обитаване през зимата, но тази година началото на ноември се бе оказало необичайно топло, така че тук бе спокойно, уютно и мирно.

Бях се изморил да звъня на Джеф Либерман предния ден. Издебвах Даниел да не е в офиса, но така и не можах да се свържа с него. Имах и номера на апартамента му на Ривърсайд Драйв, така че този път го потърсих там. И успях.

— Здрасти, Саймън — поздрави ме той. Гласът му бе уморен.

— Само не ми казвай, че съм те събудил.

— Няма нищо. И без това изпревари будилника само с няколко минути. Прибрах се от работа в четири сутринта. И ми казаха да отида пак в единайсет. Цялата работа е за един удар в понеделник, който отсега знам, че ще е провал. Но какво да се прави, трябва да имитираме ентусиазъм…

— Джеф, помниш ли деня, когато Даниел идва при теб в Ню Йорк през октомври?

— Да.

— Тогава наистина се видяхте, нали?

— Какво искаш да кажеш? Видяхме се, естествено.

— И беше на десети октомври, така ли? Денят, в който убиха Франк?

— Не помня точната дата. Да проверя ли в календара си?

— Моля те.

Почаках няколко дълги секунди.

— Да… Ето тук… Десети октомври. Късна закуска. Имахме уговорка и за вечеря, но не стана.

— Променил е часа?

— Да… Сега си спомням, че ми се обади ден-два предварително и ми каза, че имал среща с „маце“, което живеело в Ню Йорк и което не искал да изпуска.

— Даниел? С „маце“?

— А бе и на мен ми прозвуча странно. Подпитах го, но той ми се изплъзна. Виж какво, всеки вади късмет понякога. Ще ти кажа, че през по-голямата част от срещата ни той ми рекламираше „Нет коп“.

Това ми бе казал и Даниел.

— А видя ли го и следобеда?

— Не. След като се видяхме, той запраши нанякъде. Не каза къде. Защо са тези въпроси?

— О, нищо, просто така.

— Окей, ще се видим на заседанието на борда следващата седмица, нали?

— Да. Е, дотогава. А, и още нещо, Джеф…

— Какво?

— Не споменавай за разговора ни пред Даниел.

Джеф замълча — явно обмисляше онова, което се криеше зад необичайната ми молба. Накрая реши да ми се довери и каза:

— Добре. — И затвори.

— Е? — попита Лиза, когато и аз оставих слушалката на вилката. Беше седяла подпряна на бюрото на Франк, докато бях говорил, и се бе опитвала да разбере за какво става дума от моите реплики.

— Даниел е сменил вечерята с късна закуска.

Спогледахме се. Някои изводи се натрапваха.

— И сега?

— Ами, не разполагаме с абсолютно доказателство. Но полицията ще провери алибито му. Може би, ако знаят къде да търсят, ще могат да установят, че няма такова.

— Да се обадим ли на Махони?

— Не ми се иска.

— А на заместник-прокурорката? Как й беше името?

— Памела Лайзър. Струва ми се, че първо трябва да го обсъдим с Гарднър Филипс.

Позвъних в дома му. Отговори ми жена му и ми каза, че бил на голф. Даде ми номера на клетъчния му телефон. Опитах да се свържа. Беше изключен. Отново позвъних на госпожа Филипс, оставих й номера в Марш Хаус и я помолих да каже на съпруга си да ми се обади в секундата, в която се прибере. Опитах се да й внуша, че е изключително важно. Каза ми, че го очаквала да се върне към единайсет и петнайсет, макар че според нея можело да се прибере и по-рано. Погледнах часовника. Десет без четвърт. Значи час и половина.

Чакането бе изтощително.

— Да се обадим все пак на Махони — предложи отново Лиза.

— Не, не мисля, че е добре. Познавам Филипс. Сигурен съм, че би искал да говоря първо с него.

— Но ние имаме доказателство, че е Даниел!

— Знам. И съм сигурен, че Филипс ще иска да съобщим това в полицията. Но аз вече правих тази грешка няколко пъти и мисля, че ми стига. Да изчакаме да ни позвъни, остава още малко.

— Добре. Но аз няма да издържа да седя тук и да чакам — заяви Лиза. — Ще се побъркам. Излизам на разходка. Идваш ли?

— Не, ще остана тук, в случай че все пак звънне по-рано.

Лиза взе палтото си и излезе. Видях я през прозореца на дневната да завива надясно по края на тресавището.

Качих се горе, за да се уверя, че капаците на прозорците срещу буря са пристегнати, но слухът ми напрегнато очакваше позвъняването на телефона.

Вместо това чух да хлопва предната врата.

— Лиза? Забрави ли нещо? — Изтичах надолу по стълбите. — Още не се е обадил…

Спрях като вкаменен. В центъра на дневната, дълбоко бръкнал в джобовете на шлифера си, стоеше Даниел.

— Здрасти, Саймън — поздрави той с обикновен глас.

Инстинктивната ми реакция бе да се втурна обратно нагоре, но си наложих да запазя хладнокръвие.

— Здравей, Даниел — отговорих аз, като положих усилие да изглеждам също толкова спокоен, колкото него. — Какво те води тук?

Не можех да съм сигурен, че е дошъл въоръжен. Но той не изваждаше ръцете си от джобовете. Не знаех и какъв ефект може да има стрелянето през джоба. Но от разстояние метър-два разликата едва ли щеше да бъде голяма. Не ми се искаше да рискувам.

— О, имам една среща в „Удман“ в Есекс, та реших да се отбия на път за натам — отговори ми той. „Можеше да измислиш нещо по-добро“ — помислих си. — Къде е Лиза?

— Наложи се да мине през лабораторията. — Постарах се лъжата ми да прозвучи убедително. — Май ще се задържи там целия ден. — Ако се случеше най-лошото, не исках Даниел да остане тук и да я чака. — Искаш ли кафе?

— Естествено.

Минах покрай него на път за кухнята. Той отстъпи назад, запазвайки дистанцията помежду ни. По някаква причина все още не показваше ясно намеренията си. Интересно защо.

Обмислях ситуацията, докато си играех с кафеварката и филтрите. Още едно убийство в този момент щеше да е крайно неизгодно за Даниел и бях сигурен, че той би искал да го избегне. В такъв случай може би бе дошъл да провери какво знам. Ако внимавах какво говоря, можеше да ми се размине.

— Доста топло за ноември, не мислиш ли? — казах, за да разведря атмосферата.

— Да — съгласи се Даниел. — И през октомври беше приятно.

При други обстоятелства бих се изсмял на неумението му да води светски разговор. Но не това бе неговата сила. А и стилът му бе съвсем различен.

Върнахме се в дневната. Даниел продължаваше да държи ръцете си в джобовете и тялото си на метър-два от мен. Седнахме в старите кресла един срещу друг. Реших да не го предизвиквам, с надеждата, че ще поговорим и той ще си тръгне.

— Значи тук е бил убит Франк, така ли? — каза Даниел и се огледа.

Фразата ме смая — от една страна, защото си представих какво може да направи той, и от друга, защото в съзнанието ми изникна картината от деня, когато открихме трупа на Франк.

— Да, ето там.

Посочих мястото в края на импровизираната трапезария. Една от задачите ни с Лиза този уикенд бе да покрием тази част от пода с килимче.

— И още не знаят кой го е извършил, така ли?

— Не е обявено официално. Почти съм сигурен обаче, че за тях това е Иневър.

— За тях? А за теб? Ти какво мислиш?

— И аз мисля, че е Иневър.

— Сигурен ли си?

Престорих се, че сериозно се замислям над въпроса му.

— Да. Нали се самоуби. Той можеше да загуби най-много от разгласяването за страничните ефекти. Сигурен съм, че е той.

— А Лиза? Какво мисли тя?

— О, и Лиза мисли, че е той.

Даниел ме наблюдаваше внимателно. След това, изглежда, взел решение, извади ръката си от джоба. Държеше револвер с къса цев.

— Не ти вярвам — късо ме осведоми той.

Изгледах втренчено револвера. Ситуацията драматично се бе променила. Бях се издънил. Ако бях скочил върху него, докато бе стоял наблизо до мен с ръка в джоба, може би все пак щях да имам някакъв минимален шанс. Сега вече седяхме, разделяха ни три метра и оръжието беше насочено към гърдите ми.

Преглътнах.

— И защо не ми вярваш?

— Защото ти и Лиза сте прекалено умни за този цирк. Щях да съм по-спокоен, ако ми бе казал, че винаги си знаел, че не е Иневър, но сега, след самоубийството му, си спрял да се вълнуваш от тези неща, защото подозренията срещу теб са свалени. Честно казано, надявах се да ми отговориш нещо в този дух. След вчерашните ти въпроси реших да проверя дали не си стигнал до някои опасни изводи. Е, оказа се, че съм имал право да се безпокоя.

— Зная, че си го убил ти, Даниел — казах аз.

— Говори ли с полицията? — Ако изобщо имаше някакво спасение, трябваше да спечеля малко време. Само дето не знаех какъв отговор очаква този път от мен. — Е? — Свих рамене. — Трябва да знам с кого си разговарял.

— Аз пък няма да ти кажа.

Ръката с револвера му трепна.

— Тогава ще дръпна спусъка.

Изгледах го. Нямаше да му позволя да получи превес в психологическата борба.

— Знам, че ще го направиш. Защо да ти казвам?

Напрегнах се да посрещна изстрела. Но такъв не прозвуча. Даниел изглеждаше объркан. Мислеше трескаво.

— Къде е Лиза?

— Казах ти, в лабораторията.

— Но вчера ми каза, че сте щели да дойдете тук двамата.

— Да, тя ще дойде довечера. Има извънредна работа.

— Само че те чух да се обръщаш към нея, когато влязох тук.

— Реших, че може да е тя. Че се е освободила по-рано и вече е дошла. Кой друг можеше да бъде?

Даниел огледа стаята.

— Това твоята чанта ли е? — посочи ми с брадичка към черната пътна чанта на Лиза, хвърлена на пода.

— Не — казах му аз.

— Питам се дали ми казваш истината, Саймън. — Свих рамене с безразличие. — Е, добре, тогава ще я почакаме. Тя ще ми каже с кого си говорил. Особено като ме види да държа револвер, насочен в гърдите ти. Кога ще дойде? — Отново свих рамене. Той погледна стария часовник. Показваше десет и пет. — Ами да изчакаме до единайсет. После ще помислим. Мисля, че оттук ще я видим да се приближава.

Мястото наистина бе подходящо. Прозорецът на дневната разкриваше идеална гледка към тресавището. Лиза трябваше да се върне от тази страна.

Зачакахме.

Знаех защо Даниел иска да разбере с кого сме разговаряли за него. Ако не бяхме споменали пред никого, какъвто беше случаят, то след като ни отстранеше, той щеше да има добър шанс да продължи нормалния си живот. Стига, разбира се, да не попаднеше под подозрение. Но ако за него знаеше и някой друг, тогава след като ни убиеше, трябваше да скочи на самолета за Южна Америка.

И в двата варианта ни чакаше смърт. Не исках последната постъпка в живота ми да бъде отстъпление пред Даниел. Но той беше прав. Лиза щеше да му каже всичко в мига, в който го видеше да държи насочен към мен револвер.

Замислих се върху стореното от Даниел през последните няколко седмици. Бях сглобил истината донякъде, но в мозайката имаше и празни места.

— Има ли Иневър нещо общо със смъртта на Франк? — попитах аз.

Даниел се изсмя.

— Не. Разбира се, че не. Мина ми през ума да потърся помощта му, но не се наложи. Той и без това направи всичко по силите си, за да игнорира индикациите, че лекарството може да е опасно. Според мен просто не беше в състояние да допусне мисълта, че може да има проблем.

— Но Франк заподозря нещо нередно.

— Да. Срещнал се е случайно с някакъв доктор от Род Айланд, който търсеше начин да се направи на интересен.

— И защо трябваше да ги убиваш? Само защото си взел някакви пари от лихварите, с които те е запознал Сергей Делесов?

— О, беше доста по-сериозно от това. Аз им казах, че „Био-уан“ е удар в десетката. Никакъв риск, сигурна печалба. На следващия ден ония завъртяха маса пари. Милиони долари. Ако около неуроксила се размиришеше преди да успеят да се отърват от акциите на печалба, можех да си поръчам гроба.

— Но те се отърваха.

— Да, благодарение на твоето предупреждение. Успях да ги спася, а измъкнах и себе си.

— И всички останаха доволни?

— Е, не бих казал, че бяха много доволни от мен. Имаше един момент, когато всичко висеше на косъм. Честно казано, не мисля, че отново ще въртим съвместен бизнес. Но поне съм жив.

— Да. — Погледнах го право в очите. — Ти си. Но доста други не са.

Той само изсумтя неопределено.

Замислих се за онова, което се бе случило.

— Значи си променил часа на срещата с Джеф в Ню Йорк и си се върнал онзи следобед в Бостън, за да убиеш Франк?

Даниел се усмихна.

— Много умно. Даже ми остана време да взема последния полет от Лоуган за Ню Йорк. Така че в хотела ще се закълнат, че съм прекарал уикенда там.

— А след това си използвал резервните ми ключове от апартамента, за да ми подхвърлиш револвера в дрешника?

— Идеята изглеждаше добра — самодоволно се усмихна той. — За малко да се получи.

— Кой уби доктор Катаро?

— Руснаците. Те трябваше да се справят и с теб.

— А Джон? Него защо го уби?

— Наложи се. Спомни си нещо, което Франк му бе казал за лекарството. Обади ми се да ме пита. Каза ми, че се е обаждал и у вас, но не те намерил, и че те помолил да го посетиш, за да говорите. Трябваше да му попреча, при това бързо.

— И го застреля в гърба?

— Слушай, това не ти е Дивият запад. Направих каквото трябваше, за да оцелея. В това няма нищо нередно.

— Нямало нищо нередно! — смаях се аз.

— Саймън, аз съм жив и правя каквото се налага, за да остана жив.

Много трудно ми беше да виждам в Даниел убиец. Слаб, блед, с физиономия на отличник, на него по-скоро му подхождаше да седи приведен над клавиатурата, отколкото с револвер в ръката. Но аз го познавах добре. Беше алчен и прекомерно уверен в способностите си. Точно по тази причина се бе озовал в ситуация, в която дилемата бе той или Франк. Освен това Даниел имаше удобен за него праволинеен морал: важно е само онова, което е добро за мен. Ако съществуваше шанс да не го хванат и ако се страхуваше, че някакъв руснак може да го пречука като куче, човек като Даниел сериозно би приел убийството като решение на проблемите си.

А след като го бе извършил веднъж, се бе наложило да го направи пак.

Седяхме и чакахме да се върне Лиза. Беше казала, че иска да е тук за обаждането на Гарднър Филипс, а то, от своя страна, щеше да бъде около единайсет и петнайсет. Лиза имаше склонност да закъснява. Молех се и този път да се забави.

Кафеварката в кухнята съскаше и бълбукаше.

— Да ти донеса ли кафе?

— Зарежи кафето. Стой, където си!

Останах, където си бях. Часовникът на стената между нас тиктакаше все по-силно. Даниел се опитваше да запази спокойствие, но виждах, че му е все по-трудно. Помръдваше нервно, а на горната му устна бе избила пот.

Напрежението действаше и на мен. Все по-трудно ми беше да поддържам фасадата на презрително безразличие. Не ми се умираше точно сега, след всичко преживяно през последните месеци, след отърваването от затвора, а после и избягването от куршума. Точно бях вкарал живота си в релси и той щеше да приключи. Заради Даниел. Гадното копеле! Джон го бе разбрал що за човек е още от самото начало.

Десет и половина.

Телефонът иззвъня. Силен звън от епохата, предхождаща цифровите боклуци. Гарднър Филипс. Поместих се към него.

— Не мърдай! — извика ми Даниел. — Не го вдигай.

Послушах го. Телефонът с остър звук се бореше някой да му обърне внимание. Трябва да отдам дължимото на Филипс — човекът прояви голяма настойчивост: трийсет позвънявания. Броях ги подсъзнателно. Но накрая спря. Даниел се отпусна.

Трескаво се замислих. Не бях казал на Филипс къде съм, а само бях оставил телефонния номер. С помощта на полицията той щеше да научи адреса. Можеше да доведе тук полиция след двайсетина минути.

Но щеше ли да го направи? Аз бях казал, че е важно, но не бях създал впечатление, че става дума за въпрос на живот и смърт. Сигурно щеше да почака половин час и пак щеше да позвъни.

Само че след половин час аз щях да съм мъртъв.

Единайсет без четвърт. С приближаването на момента, когато Даниел щеше да ме застреля, се увеличаваше и шансът, че Лиза няма да се върне преди крайния срок. А заедно с това и вероятността да се спаси. О, Боже, остави я да се спаси!

Единайсет без пет.

И тогава я зърнах.

Изглежда, се бе върнала по горската пътека. Защото идваше отстрани, от тази страна, към която гледах аз. Само че след няколко секунди щеше да мине точно зад панорамния прозорец на дневната и тогава Даниел нямаше как да не я забележи. Освен ако не отвлечах с нещо вниманието му.

Не свалях поглед от него, но с периферното си зрение я виждах да се приближава все повече и повече. Усмихваше се, опитвайки се да привлече моето внимание, но явно не виждаше, че не съм сам в стаята.

Когато приближи на няколко метра от прозореца, аз се помръднах.

— Ти може да се отказваш, но аз искам малко кафе — проговорих аз.

И нарочно, но не толкова бързо, че да го изплаша, станах и тръгнах през стаята към кухнята.

— Казах ти да стоиш, където си! — предупреди ме Даниел.

Помнех, че беше застрелял и Франк, и Джон в гърба. Дали не изпитваше някакви смешни за такъв като него скрупули да застреля човек в лицето?

Така че продължих да вървя с лице към него, вдигнал ръце в примирителен жест.

— Добре, ще остана пред очите ти… но искам кафе.

— Стой или ще стрелям!

Сега вече и по моето тяло изби пот. Той говореше сериозно. Копелето имаше намерение да го направи.

През прозореца, от който Даниел вече се бе извърнал, за да ме държи под око, по-скоро почувствах, отколкото видях Лиза. Знаех, че и най-дребното трепване на погледа ми в нейна посока ще накара Даниел да погледне натам, и тогава и двамата щяхме да сме покойници. Усетих я да спира. После видя Даниел и мигом се шмугна встрани.

— Добре де, добре — казах и все така бавно се върнах при креслото.

— Саймън, ще те убия, знаеш го — предупреди ме Даниел. — Просто още не искам да го правя, но няма да се поколебая, ако ме принудиш.

Без да му отговарям, седнах и зачаках. Чудех се какво ще предприеме Лиза. Надявах се да се махне оттук и да извика полицията, какво друго. Погледнах стария часовник. Бяха изминали само две минути. Беше прекалено късно, за да разчитам, че ще може да ме спаси. Но за нея и нашето дете имаше време.

Собствената ми смърт, от която сигурно ме деляха само минути, сега ми изглеждаше съвсем реална. Естествено, че бях изплашен. Но знанието, че Лиза и детето са в безопасност, по някакъв трудно обясним начин ми вливаше сила. Сила, достатъчна, за да умра достойно.

Даниел разбираше, че даденият ми от него краен срок изтича. И той събираше куража си за онова, което му предстоеше да направи. Виждах, че е напрегнат до крайност. Явно не му харесваше да прави това.

Часовникът удари единайсет.

Даниел стана. Облиза устни. Изпъна ръката си с револвера, но тя трепереше.

— Е, значи няма да дойде — каза той с пресъхнала уста.

— Така изглежда.

Наблюдавах го безстрастно.

— Стани!

Станах.

— Обърни се.

Не помръднах. Ако щях да умирам, исках да го направя като гледам убиеца си в очите. Нямаше да го моля за милост. Лиза бе избягала. С детето ни. Така че щях да умра без героика, но с достойнство. Това бе единственото, което ме вълнуваше в последните секунди от живота ми.

— Казах ти да се обърнеш!

Този път почти изкрещя. Продължавах да го гледам в очите. Това никак не му харесваше, а не мен почти ми доставяше удоволствие.

В този миг навън изрева мощен двигател. Познах ръмженето на осемцилиндровия морган. Лиза щеше да се измъкне! Сега вече не можеше да я спре.

— Какво е това? Лиза? — Той за миг отпусна револвера.

Кимнах и се усмихнах.

Даниел облиза устните си.

— Значи се е върнала? Видя ли ме? — Гласът му изтъняваше панически.

Чух Лиза отвън да включва на скорост.

— Ах ти, копеле! — извика той и пак вдигна револвера.

Лиза даде газ и отпусна педала на съединителя. Усетих как колата се откъсва от мястото си, гневно изръмжава и полита към дъсчената стена на къщата.

— Какво ста… — Даниел изненадано се обърна към стената, иззад която идваше приближаващият се рев. Миг по-късно се разнесе оглушителен трясък и къщата се разлюля. Стената избухна и зеленият нос на моргана се подаде в стаята. Разлетяха се трески, едно парче удари Даниел по главата и той залитна.

Скочих.

Той успя да се изправи и стреля. Усетих парване в корема, но вече бях върху него. Беше жилав и се бореше за живота си. Аз бях по-едър и по-силен от него и се борех за своя. Хванах ръката му с револвера. Отекнаха два нови изстрела, но куршумите безобидно се забиха в стената. Ударих ръката му в пода, втори път, трети, докато най-сетне пръстите му не изпуснаха револвера. Успях да го сграбча и му нанесох безмилостен удар с дръжката. Тялото му се отпусна.

Изтичах при колата, която беше наполовина в стаята, наполовина навън. Изпод капака излизаше пара. Цялата предница беше нагъната като хармоника и извита нагоре. Предното стъкло бе напукано, но цяло. А зад волана беше Лиза. Не мърдаше…

Обхвана ме паника. Беше се облегнала назад и от слепоочието й течеше кръв. Очите й бяха затворени. В скута й лежеше спасителната жилетка, която явно бе взела набързо от навеса с лодката, за да смекчи удара, който бе планирала да нанесе.

— Лиза! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Леко я докоснах по рамото. Страх ме беше да не усложня положението й, ако имаше някаква вътрешна рана. Тя не реагира. Искаше ми се да я сграбча и да я разтърся, да я върна насила в съзнание, но знаех, че не мога да си го позволя. Просто я погалих по лицето.

— Лиза! Лиза! Моля те, кажи ми нещо!

Този път тя леко помръдна и простена. Клепачите й трепнаха. През тялото ми премина вълна на облекчение.

— О, Лиза, ранена ли си? Кажи ми, моля те, кажи, че не си!

— Мисля, че не съм — прошепна тя и замаяно поклати глава.

Помогнах й да слезе от колата и нежно я прегърнах.

— А бебето?

— Не… не знам… — И зарови лице в рамото ми.

— Благодаря ти — казах аз, без да я пускам. Беше рискувала живота си и живота на нашето дете, за да ме спаси. Едва ли можех да искам нещо повече.

След малко тя се отдръпна и се опита да се усмихне:

— Не исках детето ни да израсне без баща.