Майкъл Ридпат
Последна сделка (21)

21.

„Тетраком“ трябваше да направи презентация на продукта си в три часа същия следобед. Необходимо беше да присъствам. Пристигнах в офиса към един, с надеждата да поговоря насаме с Джон по време на обедната почивка. Оказа се, че той е в Лоуъл, където бе неговата „Национални постелки“.

Боб Хехт и ръководството на „Тетраком“ си разбираха от работата. Всички бяха завършили бизнес администрация, бяха подготвяли и участвали в стотици презентации и това определено им личеше. Контрастът с първичния ентусиазъм на смазващата целеустременост на Крейг бе любопитен и очевиден. Не бях сигурен кой от двата подхода предпочитам — може би този на Крейг, защото олицетворяваше борбата. Но методът на „Тетраком“ бе разработен специално за претенциозната публика на инвестиционните фирми. Дори бюстът на Пол Ревиър изглеждаше заслушан с уважение.

Присъствахме всички с изключение на Джон: Гил, Арт, Даян, Рави, Даниел и аз. Разбира се, аз и Даниел нямахме право да гласуваме. Арт бе дошъл в последния възможен момент от обед и погледът му бе леко замъглен.

Когато Боб Хехт приключи, Даян му поблагодари и попита има ли въпроси. Погледнах към Арт, но той изглеждаше дълбоко заинтригуван от долния десен ъгъл на жълтия си бележник. Гил зададе неясен и сложен въпрос дали консолидацията сред клиентите на „Тетраком“ може да засили ролята на крайните потребители в пазарните механизми и по този начин да се стигне до снижаване нормата на печалбата при доставчиците. Хехт имаше готов отговор, както следваше да се очаква от випускник на бизнес школа. Представих си как Крейг би реагирал с „Ъ?“ на подобен въпрос. Рави се поинтересува каква заплаха представляват производителите от Източното крайбрежие. Даниел попита какъв е рискът фондовият пазар да се насити на акции в областта на телекомуникациите към момента, когато „Тетраком“ заплува в пазарни води. Все добри въпроси, които получиха отлични отговори. Даян изглеждаше много доволна.

И точно когато Даниел бе започнал да формулира уточнение към последния си въпрос, се разнесе ниско изръмжаване. Погледнахме едновременно към Арт, който теглеше дебели линии в дъното на отворената страница на бележника си, сякаш се бе опитвал окончателно да задраска нещо, написано там.

Даян повдигна вежди, подканвайки Даниел да продължи. И тогава Боб Хехт направи грешката.

— Да, сър? — усмихнато се обърна той към Арт.

Вероятно си мислеше, че трябва да чуе евентуалните възражения на всички, от които зависи вземането на управленчески решения. Нямаше представа колко глупава е тази надежда.

— Ъ? — каза Арт и вдигна поглед, сякаш току-що се събуждаше от дълбок сън. Погледът му, само допреди малко размътен, сега опасно блестеше. Лицето му бе зачервено.

— Имате ли въпрос, сър?

Арт прочисти гърло.

— Да, имам въпрос.

— Нека да го чуем? — Готовността на Хехт започваше да се изпарява.

Даян изглеждаше на ръба на паниката.

— Защо една пиклива компания като вашата има наглостта да ни иска пари?

— Арт! — възмути се Гил.

— Напълно законен въпрос, мисля — каза Арт. — Отговорете, моля…

— Ние вярваме, че сме в уникалното положение да…

— Момент, господин Хехт — прекъсна го Гил. — Арт, ще ти бъда благодарен, ако зададеш по-конкретен въпрос.

Арт погледна Гил. После премести погледа си върху Хехт. Усмихна се.

— Добре — каза той накрая. — С колко инвестиционни фирми сте имали контакт?

— Вие сте първите — незабавно отговори Хехт. — Искахме да започнем с най-добрите.

Даян се усмихна на дипломатичността му.

— Първите откога насам? — поинтересува се Арт.

— Не ви разбирам.

— Истина ли е, че миналата година сте се обърнали към маса компании, специализирани в рисковите инвестиции, и всички те са отказали да се занимават с вас?

Хехт видимо се пребори с обземащата го паника. Критичният момент се забеляза само по трепването на лицето му и леката гримаса, изкривила за част от секундата симпатичните му черти. Миг, вярно, но забелязан от всички. Даян бързо превключи вниманието си от Арт върху Хехт. Смръщеното лице на Гил се намръщи още повече. Арт се усмихваше.

Възвърнал си самообладанието, Хехт отговори:

— Вярно е, че миналата година, преди да имаме ясен бизнесплан, ние проведохме серия неофициални дискусии с няколко инвестиционни фирми. Просто с идеята максимално да изчистим модела си, нали разбирате.

— С колко? — осведоми се Арт.

Хехт погледна към Даян за помощ. Тя не се отзова.

— Пет-шест.

— Попитах колко точно? — повтори Арт.

— Нека помисля… — отговори Хехт. — Осем.

— Значи осем. И кои бяха те?

Хехт изстреля имената на най-големите фирми в сферата на рисковите инвестиции, повечето от тях от Западното крайбрежие. Лицето на Даян почервеня. Тези въпроси трябваше да бъдат зададени от нея. Или от мен. И то не сега.

— Ясно-о — проточи Арт.

Чакахме уточняващия въпрос. Струваше ми се, че Арт леко се полюшва на стола си. Мълчанието ставаше притеснително. Накрая въпросът дойде.

— И защо не се обърнахте пак към тези фирми, след като сте изчистили бизнесплана си и сте уточнили бизнесмодела, господин Хехт? Дали не е защото сте знаели, че те няма да ви дадат пари и след хиляда години молби?

— Не! — енергично възрази Хехт и ни огледа един по един. Съзнаваше опасността да ни загуби окончателно. Въздъхна. — Тогава в екипа участваше още един човек. Беше председател без изпълнителни пълномощия и имаше желание да осигури първоначалния капитал. Впоследствие установихме, че инвестиционните фирми са срещу него.

— Така ли било? И как е името му?

— Мъри Редфърн.

Арт и Гил се спогледаха. Аз и Даян също. Стана ни ясно, че те са чували за него. Ние не бяхме.

— Името на Мъри Редфърн беше замесено в края на 80-те в серия зрелищни финансови катастрофи — обясни на всички ни Гил. — Много инвестиционни фирми претърпяха солидни загуби заради него. Дори собственият ни първи фонд е белязан от дейността му.

Хехт кимна утвърдително и каза:

— Открихме това впоследствие. Извадихме го от екипа, изкупихме дела му, продължихме развойната дейност по нашия продукт и ето ни пред вас.

— И ни излъгахте — напомни Арт.

— Не, не сме ви лъгали — енергично възрази Хехт. — Току-що ви разказах цялата истина.

— Но сте излъгали госпожица Зарили.

— Даян? — каза Хехт и се обърна към нея явно за помощ.

Даян не отговори веднага. Вече бе възвърнала самообладанието си. Разбираше, че лежащите пред нея възможности са много деликатни. Не искаше да изглежда слаба нито пред Хехт, нито пред инвестиционния комитет, но и не искаше да слага край на сделката.

— Не съм му задавала този въпрос, Арт — взе накрая решение тя, — а трябваше да го направя. Но трябва да ти кажа, Боб, че щеше да е много хубаво от ваша страна, ако ме бяхте информирали за нещо, което не съм могла да предполагам.

— Дяволски си права — заключи Арт. — Сега защо не кажем на тези нещастници да се разкарат и да се залавяме с полезна работа?

Хехт почервеня. Един от колегите му, главният финансов директор на „Тетраком“, изглеждаше на ръба да избухне.

— Арт! — отсече Гил. — Достатъчно! Благодаря ви, господин Хехт — каза той с усмивка. — Презентацията ви бе изключително интригуваща. След малко Даян ще ви уведоми за решението ни.

Настъпи неловка тишина. Екипът на „Тетраком“ си събра материалите и се изниза от заседателната зала, следван от Даян. Тя ги отведе в една от приемните за преговори, където се бяхме разбрали да изчакат решението на комитета, и след секунди се върна.

Почервенял, Гил ядосано гледаше Арт. Престижът на фирмата за него бе най-важното нещо, а поведението на Арт само го уронваше. Несъмнено подозираше, че Арт е пиян. И сега вече знаеше, че неговото пиене може да нанесе големи вреди на фирмата.

— Би ли излязъл, докато обсъдим сделката, Арт? — с леден глас помоли той.

— Няма да стане — заяви Арт. — Аз имам силни възражения срещу тази сделка.

— Това вече всички го разбрахме.

— Ако не бях задал въпросите си, вие никога нямаше да получите тези отговори — изтъкна Арт. — Освен това аз съм партньор в тази фирма. Нося отговорност пред инвеститорите. И най-сетне имам правото да участвам във вземането на инвестиционни решения.

Неочаквано за всички ни Арт говореше напълно свързано.

— Отлично — съгласи се Гил. — В такъв случай можеш да останеш. Даян, как предлагаш да постъпим?

— Първо, искам да се извиня — започна тя. — Мое задължение беше да задам въпросите на Арт. Благодаря му. — И тя очарователно му се усмихна. Той неопределено изсумтя. — Обаче аз продължавам да вярвам в сделката. Така че искам да ви помоля за съгласие да инвестираме, при положение че разказаното от Боб Хехт се потвърди.

— Той може да крие какво ли още не — каза Арт.

— Струва ми се, че ни казва истината. Но тези неща могат много лесно да се проверят. И точно това ще направя.

— Бих могъл да ти помогна в това — предложи услугите си Гил. — Още повече че желая лично да чуя отговорите на колегите от другите фирми.

— Благодаря ти — каза Даян. — Саймън и аз свършихме доста работа по подготовката на тази сделка и аз съм убедена, че пред нас е възможност, която няма да бъде пропусната от конкуренцията, ако необмислено се откажем. Сами видяхте управителното им тяло, запознати сте и с инвестиционния меморандум, изготвен от Саймън. Бих желала да получа одобрението ви.

— Моето няма да получиш — уведоми я Арт. — Тези хора са лъжци и мошеници, а що се отнася до това — той презрително повдигна ъгълчето на моя меморандум, — никога досега в цялата си кариера не съм виждал по аматьорска подготовка на сделка.

— Достатъчно, Арт — за кой ли път днес го сряза Гил. — Добре, нека гласуваме. Даян, ти, предполагам, си за? — Даян кимна. — Рави?

Рави бе слушал, без да пропуска нищо. Той по правило избягваше да изказва отношение по принципни въпроси, свързани с фирмената философия, но не се боеше да взема инвестиционни решения. Точно в моменти като настоящия вземането на непредубедено решение бе най-доброто за нас. Той свали очилата си и замислено започна да ги бърше.

— Бих искал да съм съвсем сигурен, че Хехт не крие още нещо важно за нас — каза накрая той. — И освен това бих искал да се запозная с отговорите на колегите от другите фирми, след като се свържете с тях. Говоря естествено за фирмите, които са посетили миналата година. Но ако информацията се потвърди, тогава мисля, че можем да отидем напред.

— Арт? — изморено се обърна към него Гил.

— Тая няма да я бъде! — отсече той и войнствено изгледа шефа на фирмата.

Това вероятно му беше и грешката. Гил беше неспокоен и ако Арт бе играл по-деликатно на струнката на неговата неувереност, може би щеше да успее да развали сделката на Даян. Франк със сигурност щеше да знае как да подходи в такава ситуация. Работата бе, че Гил никога нямаше да толерира открита война между служителите на фирмата.

— Отиваме на сделка — решително каза той.

 

 

Придружих Даян до приемната, където ни чакаха хората на „Тетраком“. Даян им съобщи добрите новини, после вежливо, но решително сгълча Хехт. Разбирах я — за нея бе важно да си осигури нужния й авторитет на колкото може по-ранна фаза. Хехт изглеждаше абсолютно спокоен, че проучванията на Гил и Даян няма да разкрият нови неприятни изненади, и залагайки на това, седнахме да изработим съвместно основните положения на бъдещото споразумение.

Спряхме в девет за вечеря. Отидохме в „Сонси“ — елегантен ресторант на Нюбъри стрийт. Макар Хехт и момчетата му да бяха завършени професионалисти, виждах, че техниката на Даян дава плодове. Тя използваше точно пресметната комбинация от личен чар и твърдост, за да постигне каквото й е нужно. Подобно на опитен учител в труден клас, тя съумяваше по някакъв начин да внуши на хората около себе си желанието да й доставят удоволствие. „Тетраком“, образно казано, вече бяха готови да ядат от ръката й.

Тръгнахме си към единайсет с уговорката да се срещнем отново в осем на следващата сутрин. Бях тръгнал към улицата за такси, когато Даян ме спря.

— Саймън, знам, че е късно, но бих искала да прегледаме още веднъж финансовите условия. Интересува ме дали можем да приемем без уговорки разчетите на техния борд. Дали би могъл да ми отделиш половин час сега? Ще ни е от полза за утре.

Беше права. Щеше да ни е от полза. Бях изморен и ми се искаше да си легна, но Даян беше шефът, това беше сделка, а инвеститорите не си лягат рано, когато има неща за уточняване по сделка в проект. Често се питах кой е измислил тези правила, но така или иначе те бяха закон.

— Окей — кимнах аз. — Отивам за таксито.

— Няма защо да се връщаме чак в офиса — предложи Даян. — Апартаментът ми е зад ъгъла.

Погледнах я косо, но тя игнорира погледа ми. Бях прекадено изморен, за да споря.

— Добре — съгласих се аз. — Води.

Не беше преувеличила — жилището й наистина се оказа зад ъгъла. Дъщерята на електротехника от Ню Джърси беше успяла в живота. Мебелите бяха или скъпи и удобни, или само скъпи, но по правило европейски антики. Картините по стените бяха ценни, съвременни и американски или далекоизточни. Всичко бе комбинирано с много вкус, а обстановката създаваше уют.

— Кафе? — попита тя.

— Разбира се.

Тя хвърли своята папка с финансовата прогноза на махагоновата масичка и започна да прави нещо в кухнята. На свой ред аз извадих лаптопа си и се залових да смятам. След малко тя се върна, ритна във въздуха обувките си и седна до мен. Правната документация съдържаше ресурсна част. Имаше изисквания към минималните финансови резултати. Ако ръководството на „Тетраком“ по някаква причина не ги изпълнеше, това щеше да им струва значителен дял от компанията, който просто щеше да стане собственост на „Ревиър“. Конкретните стойности трябваше да бъдат избрани по такъв начин, че от една страна, бъдат справедливи от гледна точка на „Тетраком“, а от друга — да ни позволят да се намесим решително и да поемем управлението, ако компанията по една или друга причина започне да се плъзга към фалит. Когато спряхме за вечеря, точно бяхме започнали да обсъждаме тези числа. Даян искаше да имаме своя концепция за преговорите на следващата сутрин.

Знаех, че Франк никога не би се главоболил с финансовите резултати от дейността на толкова млада компания. Мнението му щеше да е, че каквито и стойности да заложим на тази фаза, те биха били в областта на пожеланията. Но Даян вършеше работата си по различен начин и понеже сделката бе нейна, трябваше да я правим по нейния начин.

Справихме се със задачата за по-малко от половин час. Облегнах се на антикварния си стол, уморено разтрих очи и въздъхнах:

— Грохнал съм.

— Колко странен израз в устата на млад мъж — усмихна се Даян.

— Добре де, скапан съм тогава. Ти никога ли не се изморяваш? — Въпросът ми имаше основания, понеже тя изглеждаше все така свежа, както бе изглеждала по време на презентацията на „Тетраком“ преди много часове.

— Понякога. Но възбудата от сделката ме държи на крака. С теб не е ли така?

— Опитвам се. Но не мога да го постигна. От среднощните сделки по правило ме избива на сън. Струва ми се, че управата на щат Масачузетс трябва да приеме закон, обявяващ за невалидни всички сделки, сключени след осем вечерта. Убеден съм, че това би спестило милиони долари адвокатски хонорари.

Тя се усмихна и отпи от кафето си. Изведнъж почувствах, че е седнала неудобно близо до мен. Или може би удобно близо.

— Саймън?

— Да.

— Помниш ли Синсинати, когато разговаряхме за фирмата?

— Да.

— Ами, нещата претърпяха развитие. И ми се струва, че е редно да знаеш в каква посока. Налага се да обсъдим това. Искаш ли нещо за пиене?

— Да. — Любопитен бях да чуя какво има да ми казва. — Скоч намира ли ти се?

— Все ще намеря малко.

Отидохме в пригодената за релаксиране част на нейния хол. Даян ми донесе чаша скоч, пълна с лед, а за себе си друга, в която ми се стори, че е наляла бърбън.

Седнахме един срещу друг. На безопасно разстояние. Тя подви дългите си крака под себе си в креслото и се облегна назад. Наблюдаваше ме замислено над ръба на чашата си. Накрая каза:

— Арт днес се издъни.

— Забелязах.

— И не му е за пръв път. Този човек изведнъж си създаде проблем с алкохола. И пропада с огромна скорост.

— Гил не може да не го е забелязал.

— Забелязал го е. И се безпокои.

— Все още ли възнамерява да се оттегли от управлението на фирмата?

— Би искал. Обмисля дали да не изпрати Арт в клиника за лечение или най-малкото да отложи създаването на новия фонд с около година.

— Но това няма да реши нищо — казах аз. — Арт би бил възможно най-неудачният шеф на „Ревиър“. И преди беше труден за понасяне. А с алкохолен проблем?… Гил може направо да закрие „Ревиър“.

Даян леко ми се усмихна.

— Оригинална гледна точка.

— Стига, Даян, та това е повече от очевидно. И ти мислиш така. Обзалагам се, че и нашите инвеститори на същото мнение.

— Мога да те осведомя, че си прав — каза тя с все същата лека усмивка.

Спомних си закуската й в „Меридиен“.

— Сега разбирам. Ти си разговаряла с Линет Мауър и Гил за всичко това, нали? А може би и с другите ни инвеститори? — Даян не отговори. — Ако Арт го няма, нещата поемаш ти. — Отново никаква реакция. — Смяташ ли, че имаш шанс?

Този път Даян си позволи по-широка усмивка.

— Да, мисля, че ще успея. Линет е на моя страна. Гил се колебае, но аз работя върху него. И все пак трябва да създам екип.

— Ясно.

— Ще трябва да намеря нов опитен инвеститор на ниво партньор. Освен това ще разчитам на теб и на Рави.

— На мен?

— Да, имам нужда от помощта ти.

— Като партньор?

— Да. Сигурна съм, че ще се справиш. Първата ти сделка, онази с компютрите, беше много сполучлива. Вярвам и че ще успееш с „Нет коп“, въпреки че бяхме готови да я отпишем. Изобщо смятам, че играта ти е ясна и можеш да станеш добър в нея.

Отпих от скоча си, но мислите ми се въртяха във вихрушка. Страшно исках да стана партньор в „Ревиър“. Няма никакъв смисъл да задълбаваш в инвестиционната сфера, ако не си партньор. Това е начинът да се направят големите пари и така се вземат сериозните решения. И точно за това мечтаех от деня, в който бях постъпил в „Ревиър“.

Но сега ставаше дума за друг вид игра и това ме караше да съм нащрек. Даян се опитваше да ме въвлече в нея и явно разчиташе на моята подкрепа. Срещу Арт? Готово. Срещу Гил? Никакъв шанс.

— Усещам, че се колебаеш — каза Даян.

— О, съжалявам. Разбирам, че става дума за рядка възможност. Просто обмислях вариантите. Не ми се ще да бъда използван като пешка в комбинация, насочена срещу Гил. Дължа му много.

— Гил е прекрасен човек — отговори ми Даян. — И мога да ти разкрия, че също много те харесва. Напоследък Арт му оказва голям натиск да те уволни. Но Гил иска да те запази. Аз също искам да останеш при нас.

Значи Арт искал да се отърве от мен. Кой знае защо, не бях изненадан. По време на разговора ни миналия уикенд ми се бе сторило, че ми има доверие. Но след два-три дни упорито отбягване из коридорите на фирмата разбрах, че отново е станал какъвто си е бил винаги. А и не бях очарован от тъпия му майтап с моя меморандум.

— Не се безпокой — продължи тя. — Гил и аз сме на една страна.

— А какво мислиш за полицейското разследване? — поинтересувах се аз. — Готова ли си да имаш за партньор заподозрян в убийство?

— Знам, че не си убил Франк — усмихнато ми отговори Даян. — В крайна сметка всички ще се уверят, че не си. Тази история просто ще се издуха като вятъра.

Бях впечатлен от увереността й, която за съжаление не споделях. И й бях благодарен. Нямах никакво право да очаквам такова доверие в мен от нейна страна. С горчивина си помислих, че по-скоро би следвало да го очаквам от Лиза.

— Благодаря ти. В такъв случай благодаря и за предложението. И какво се очаква да правя?

— Засега нищо особено. Добро инвестиране, никакви издънки, приключване на нещата около „Нет коп“…

— И да стоя далеч от затвора, предполагам…

Даян примижа.

— Ще е хубаво, ако се опазиш. Основното в момента е да знам, че мога да разчитам на подкрепата ти, когато се наложи да ми я дадеш.

— Имаш я.

Тя ме дари с усмивка, която стопли измореното ми тяло.

— Та кой всъщност е убил Франк? — попита тя. — Имаш ли някаква идея?

— Не. Полицията продължава да смята, че съм аз, и прави всичко възможно да ми скалъпи процес.

— Знам. Освен това те смятат, че между нас двамата нещо се върти. — Очите й заблестяха развеселено.

Опитах се да остана сериозен.

— Да. И Франк подозираше същото. Скарахме се с него по този въпрос точно преди да го убият.

Тя внезапно стана сериозна. На лицето й се изписа съчувствие.

— Сигурно си преживял много неприятни моменти. Смъртта на Франк. Полицията по следите ти. Напускането на жена ти.

Погледнах я.

— Не беше особено приятно.

— Знам, че това не ми влиза в работата — продължи темата Даян, — но как е могла да те изостави в толкова труден за теб момент?

Опитах се да скалъпя някакво извинение.

— И на нея не й е леко. Мисли си, че съм убил баща й. Мога да разбера как е стигнала до това решение.

Това беше истина, разбира се, но в мига, в който го казах, ме обзе гняв. Даян беше права естествено. Лиза трябваше да остане при мен!

— Изглеждаш измъчен. Нека ти налея още едно.

Трябваше да откажа, но не го направих. Защитните ми бариери падаха една след друга. Лиза беше отпрашила за Калифорния, защо тогава аз да нямам право на едно питие в компанията на красива жена, готова да ме изслуша?

Даян изчезна някъде и се върна с нова чаша. Беше пуснала някаква музика… Моцарт или нещо подобно. Този път седна до мен на дивана.

— Наздраве — тихо каза тя.

Преглътнах с труд уискито.

— Отпусни се, Саймън. Имаш нужда да се отпуснеш.

Тя бавно се наведе към мен и ми свали вратовръзката. Беше опряла плътно крак в моя. Близостта й някак ме… поглъщаше. Парфюмът й, допреди малко деликатен и едва доловим, сега се разливаше на вълни. Чувах лекото шумолене на копринената й блузка. Обърнах се с лице към нея. Малко красиво лице, безукорна кожа, пълни, леко разтворени устни. Тя се наведе и ме целуна. Лека нежна целувка, повече докосване, отколкото нещо повече, но обещаваща много. Отговорих. Исках го.

Тя стана и ми се усмихна.

— Ела. — И бавно тръгна към една от затворените врати по коридора.

Станах и тръгнах след нея. И изведнъж се случи нещо. Внезапно с ужасяваща яснота осъзнах какво съм на път да направя.

— Не — казах и спрях. Тя също спря и леко повдигна вежда, но усмивката още беше на лицето й. — Даян… съжалявам. Това просто не е редно. Трябва да си вървя. Веднага.

Обърнах се, намерих вратовръзката си и посегнах към сакото и куфарчето си.

Даян се облегна на стената.

— Остани, Саймън — прошепна тя. — Знаеш, че искаш да останеш. Послушай себе си.

— Съжалявам… просто не мога… причината не е в теб… по-скоро… — мънках аз, неспособен да свържа в смислено изречение обяснението защо искам да си вървя. Но знаех, че трябва да го направя.

Събрах си нещата, бързо отидох до входната врата и казах:

— Чао, Даян.

И избягах.