Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
plqsak(2016)
Форматиране
in82qh(2016)

Издание:

Юрий Кримов. Танкер „Дербент“

ИК „Народна култура“, София, 1974

Руска. Първо издание

Редактор: Лили Герова

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Литературна група IV. Тематичен № 2365

Дадена за набор на 17.X.1973 година

Подписана за печат месец ноември 1973 година

Излязла от печат февруари 1974 година. Формат 84×108/32

Печатни коли 13¼. Издателски коли 10,07. Тираж 20,125

История

  1. —Добавяне

II

Те слизаха един по един на пристанището — спасените моряци от „Узбекистан“, — слизаха бавно по стълбите, като внимателно се държаха за перилата с бинтованите си ръце. От танкера им махаха с фуражки и те се поспираха, обръщаха се назад, сякаш се разделяха с близки и скъпи хора. Санитари с бели престилки ги извеждаха зад оградата, където войниците от пристанищната охрана проправяха път сред тълпата. На шосето силно виеха сирените на санитарните линейки. Последен слезе Валериан Ластик. Той се сърдеше на санитаря, който се опитваше да го хване под ръка, и се дърпаше да се върне за нещо.

— Володя, трябва да държиш връзка с мен — викаше той на Макаров. — Така не ми се иска да ви напусна! Защо не ме гледаш, Володя?

Пред оградата той се обърна още веднъж и се провикна с дрезгавия си момчешки бас:

— Предай на вашите стахановци, че ще пиша за тях… И ще бъда, както вие искате…

Вратичката се хлопна зад него и белите престилки го скриха от Володя.

— Чу ли? — попита той Басов, който стоеше до него. — Предай, казва, на стахановците… Ние наистина много му се харесахме. Дори млясна накрая Котелников, тоя мухльо. — Володя се разсмя весело и се приближи до Басов. — Слушай, Александър Иванович, какво разказа капитанът тази нощ. Казва: с помощника имали нещо като взаимно поръчителство. И в миналото им е имало нещо нечисто, не мога да разбера какво. Разказва и се тресе цял като в треска и сълзите му на очите. „Гълъбчета, милички, казва, какво направи този човек с мен!“ Значи, съвестта е започнала да го измъчва и се откри. Сега ще отиде с помощника под съд, а при нас ще назначат нови, проверени хора. При нас сега не дръж камък в пазвата си — ще те клъвнем! Знаеш ли, днес настроението ми е едно такова глупаво, сякаш съм именник. Дори някак ми е срамно.

— Хубаво настроение ли? — усмихна се Басов. — Това не е лошо.

— Не, все пак е срамно. Стана авария, и жертви имаше. Колко хора пострадаха! Я гледай, Мустафа воюва с лекаря.

Старчето лекар, дошло от града, преграждаше пътя на Хюсеин, Който се опитваше да се мушне в прохода към палубата. Хюсеин напираше, мъчеше се да се провре ребром и се озърташе безпомощно.

— Не, вие сте невъзможен човек — говореше лекарят, като събираше молитвено ръце и гледаше Хюсеин над очилата си с такъв вид, сякаш се съмняваше, че под бинтовете невъзможният човек може да има обикновено човешко лице. — Знаете ли какво рискувате? Ами ако стане инфекция…

— Но те вече завехнаха — мърмореше Хюсеин, като оглеждаше превръзките по ръцете си. — Напразно се вълнувате, докторе.

— Все пак заповядайте на брега.

— Няма да дойда. Много просто!

— Не, ще дойдете! Къде е помощникът по политическата част? Това е възмутително!

Басов сложи ръце зад гърба си и се запъти с ленива походка към спорещите.

— Ти си длъжен да даваш пример на другарите — каза той на Хюсеин, — а вдигна цялото пристанище на главата си. Как не те е срам?

— Там ще си съсипя нервите — упорствуваше Хюсеин. — Слушайте, докторе, оставете ме на мира!

— Не мога да те пусна при машините с такива ръце — обясняваше търпеливо Басов. — Разбери най-сетне, умнико!

— Добре, ще сляза… Но това не е другарско, Александър Иванович.

— Върви, върви…

— Пускат публиката! — извика Володя Макаров. — Котелников, женичката ти иде.

Тълпата се втурна иззад оградата и заля пристанището. Жените тичаха, прескачаха тръбопроводите и се вглеждаха отдалеч в стоящите край борда моряци да открият близките си. Басов видя как към Хюсеин се спусна девойка с жълта блузка и протегна стремително ръце към него. Но тя не го докосна, ръцете й безсилно се отпуснаха — двамата застанаха един срещу друг.

Басов се обърна и бавно тръгна към бака. Край въжения склад се търкаляше избелялото дрипаво знаме, което закриваше мъртвите. Шумяха потоците нефт, изливащи се от маркуча в товарния люк. Басов погледна натам, като съобразяваше колко време остава до края на товаренето. „Дано е по-бързо“ — помисли си той с внезапна тъга. Зад гърба му се чуваха стъпки, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, възбудени женски гласове, прекъсвани от бързо дишане, откъслечни фрази.

— Не знам как дочаках…

— Къде е той, къде? Повикайте го, другарю…

— Защо не съобщавахте по радиото?… Толкова се тревожех…

— Е, нищо и никаква дреболия… — отвърна мъжки глас.

Басов познаваше всички тези гласове, но бягаше от тях, отиде на отсрещния борд и се наведе над него. Далече долу по зелените вълни се люлееха ръждиви петна мазут и отвесната стена на танкера, начупена, потъваше на дъното.

„Хубаво е, че Котелников има жена и дете — мислеше си той, вперил поглед в неясното си отражение върху водната повърхност. — И при Хюсеин дойде една жълтичка. Как се спусна към него… Трябваше да отида някъде по време на престоя. Гледаш, тежко ти е и с нищо не можеш си помогна. Да отида в каютата! Трябва само да изчакам.“

Вече искаше да се отдалечи от борда, когато зад него се раздадоха стъпки и той се забави, за да изчака, докато отминат.

— Да го извикам ли? — чу се гласът на Володя.

— Не — отвърна бързо един глас.

Басов потрепера и се обърна.

— Аз сама… — Муся стоеше на две крачки от него и той видя на лицето й страдание и уплаха, сякаш нещо в него я ужаси. И неочаквано за себе си Басов изрече глупешки нехайно:

— Да ме навестиш ли дойде? Гледай-гледай… Спомни си, значи…

— Представи си, не те познах — каза тя с нисък груб глас. — Стори ми се, че е чужд човек.

Беше облечена по зимному, с пухкав шал, с който я беше видял вечерта преди раздялата. Тя се приближи, свали шала и изведнъж се изчерви до ушите, дори очите й овлажняха. Басов я хвана за ръка и те постояха така няколко секунди, без да знаят какво да правят.

— Как не ме позна? — попита той със същия пресилено непринуден тон, скован от мисълта, че съвсем не говори това, което иска. — Нима съм се изменил?

— Ето тук имаш лишеи — каза Муся, като смръщи вежди и докосна с пръсти бузата си. — Откъде?

— Изгорих се. Тук вчера беше горещо. Нали, Володка?

Володя Макаров кимна сдържано и внимателно огледа и двамата. Сетне, вдигайки рамене, се обърна и тръгна по палубата.

— Ще ти мине — каза високо Муся, като изпращаше радиста с поглед, — трябва да се промие с манган… Спомняше ли си понякога за мен, командире? — попита тя с бърз, заплашителен шепот и сведе глава.

Басов стисна ръката й, тя го стрелна с очи и се усмихна.

— Току-що… — изговори с усилие Басов — когато се приближи…

— Какво току-що?

— Си спомнях. И изобщо често мислех за теб, когато стоях без работа. А сега ти дойде и ми се стори, че е случайно.

— Случайно съм дошла? — засмя се Муся. — Дрънкаш глупости!

Тя се огледа и бързо обви с ръце шията му.

— Тук сноват непрекъснато… Дяволи!… — шепнеше трескаво тя и притискаше устни до бузата му, където кожата се беше попукала. — А аз трябва да ти кажа толкова много… Нали имаш поне отделна каюта, стахановецо? — Тя го хвана решително под ръка и го повлече след себе си. — Колко време не сме се виждали! Когато идвах насам, ги изчислих: шест месеца и десет дни, ето колко. Но защо не ми се сърдиш, поне мъничко? Редно би било. Ах, не, ти дори и сега няма да кажеш нищо.

Басов вървеше след нея, като стискаше пръстите й, и си спомни онази далечна нощ, когато Муся го водеше в тъмнината през пустошта и пътя им сочеха само тънките изсвирвания на влекачите. Само че сега светеше ярко слънце, под нозете им беше стоманената палуба на нефтоносача и мазутът шуртеше в товарните люкове, напомняйки за скорошната раздяла. А той още не я беше разбрал напълно, макар че пръстите им се бяха вплели здраво и Мусините очи сияеха от неудържимо щастие. Намериха се в жилищния коридор, тук миришеше на кухня, беше тихо и полутъмно, но от неплътно затворената врата падаше стълб светлина и в него кръжаха замаяно есенни мухи, слюдестите им крилца бляскаха. От здравата прегръдка дъхът на Басов спря, но както в онези далечни дни на тяхното познанство тя първа сложи край на това, като стискаше ръцете му и го караше да бъде послушен.

— Почакай… Казвах аз, че си странен, не си като другите. Защо не ме упрекна досега? Не мога да се освободя от този товар без твоята помощ. Все ми се струва, че на щастието ми ще дойде край. Но не, това е празна работа. Ако ти не искаш, сама мога да си причиня болка. Ето слушай: изплаших се, че си такъв… особен, и това тогава беше толкова странно — един срещу всички с измислиците си… Някакъв мечтател, фантазьор… Знаеш ли, има хора, от които мирише от сто крачки на неудачник. И на мен ми се стори, че в теб има някаква кухина — само мечти и житейска непохватност… Аз съм само един посредствен, ограничен човек, командире, и ми беше обидно да те съжалявам, защото те обичах… Действувах заедно с бюрократа Нейман… Не, не, мълчи, така си беше! Работниците осъдиха Нейман, а за мен никой освен теб не знае, но какъв съдия си ти, когато току-що се целувахме? И ето, отговори ми сега на един въпрос, само дай дума, че ще кажеш истината…

— Давам, разбира се. Какво искаш да ме питаш?

— Слушай. Ако те повикам на брега, още сега и завинаги. Би ли дошъл? — Тя впи очи в лицето му, като предварително тържествуваше.

— Не бих дошъл, Муся.

— Каза го все пак, ах ти, мили мой! Днес съм влюбена в теб, командире, сякаш току-що сме се запознали. След половин час ще се разделим, защото така трябва. Ти няма да напуснеш заради мен, пък и аз няма да те помоля за това, макар и да ми е домъчняло за теб.

— Н-не знам. Ех, Муска, ако можеше да взема отпуск…

— Мълчи, глупчо такъв! — тропна тя с крак от досада. — Нищо не разбра, така си и знаех! Ти умееш да мислиш само праволинейно и съвсем не си знаеш цената. Може би си мислил, че съм те забравила. Да, така си е, виждам, че си го мислил. А аз ще ти разкажа какво ми беше през време на теглилата ви в морето. Обади се високоговорителят и знам, че това е за теб, за вас, и нищо не разбирам, а и не мога да заплача, гордостта ми пречи. Но сега всичко е минало, ти си с мен и ми е така хубаво…

Те се прегръщаха при полуотворената врата и течението разбъркваше косите им и развяваше отпуснатите краища на Мусиния шал.

— Да отидем в каютата ти — бъбреше блажено Муся, — не може тук…

В тази минута горе екна оглушителен металичен вой, в който потънаха всички звуци. Мусините устни мърдаха, произнасяха още нещо, но той не я чуваше и само виждаше как постепенно влажните й очи стават твърди и блясъкът им угасва. После воят спря, а те стояха неподвижно, вплели ръце, сякаш си даваха кураж.

— Свърши се — каза Муся спокойно. — Не мислех, че времето ще мине толкова бързо. А ти не ми показа каютата си, командире — добави тя с израз на лукавство и тъга. — Сега трябва да си вървя.

— Не бързай… Днес времето ни беше малко заради пасажерите от „Узбекистан“. Обикновено престоят е по-дълъг. Скоро при нас ще въведат свободни от работа рейсове и тогава три дена в месеца ще бъдем заедно… Ще си наваксаме, Муся.

Излязоха на палубата и Муся, опряла се на ръката му, разглеждаше с любопитство минаващите край тях матроси. На пристана работниците прибираха маркучите, които скърцаха провлечено в шарнирите. По мостика притичваха жени, като държаха полите си, сякаш прескачаха гьол. Насреща им се изкачваше Хюсеин. Бинтовете на главата му се бяха събрали на копа и сега приличаше на арабин с чалма.

— Защо си тук? — нахвърли се върху него Басов. — Нали се разбрахме? Слушай, Мустафа…

— Само исках да те предупредя… „Агамали“ товари на четвърти пристан. Току-що срещнах при дежурната лавка момчетата от кораба. „Ние, казват, отново направихме преглед на машините. Сега ще ви покажем надбягване!“ А аз им казвам — интересно ще е да видим. — Той изви поглед към Муся и повдигна бинтовете, които падаха над очите му. — С една дума, трябва да се натисне педалът, Александър Иванович.

Муся изтича на пристана и махна с ръка.

— Изпрати тази жена — Басов подбутна Хюсеин, — роднина ми е.

— О-о! — учуди се Хюсеин. — Че кога успя?

— Върви, върви, вдигат сходнята — бързаше Басов изчервен.

Муся се усмихваше и му правеше знаци с устни.

— Александър Иванович, спряха помпите — отрапортува мотористът Хазарян, който се появи на вратата на машинното отделение.

— Добре! Да се загаси товарният двигател! Кой е на вахта?

— Механикът Задоров. Слушам, да се загаси…

Задрънча веригата на сходнята и се чу как на бака пронизително изстена въртящият се шпил. Тясната тъмна пролука между пристана и кораба постепенно се разширяваше и в нея се отразиха лъкатушните очертания на кораба. Над юта се извиха бели кълба дим и се стопиха.

Край