Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (31)

IV

На спардека матросите смъкваха брезента от лодките. Една от тях беше ярко осветена от заревото на пожара и под нея зад борда кипваше розова пяна. Другата лодка беше от другата страна на спардека, под нея беше тъмно и шумяха невидими вълни.

Хюсеин скочи пръв в осветената лодка и заоправя веслата. След него, кой знае защо, влезе и възрастният матрос Фомушкин, който дотогава неспокойно се въртеше край борда и помагаше да свалят брезента.

— В лодката е по-спокойно — смотолеви той с усмивка, — все е по-далеч от мазута…

Той седна зад кормилото, вкопчи се с две ръце о борда и виновно погледна Хюсеин, сякаш се срамуваше от своята нерешителност.

— Майна!^[1] — провикна се Хюсеин. — Съветските моряци не изоставят другарите си! Ясно ли е?

Сега той беше оживен, почти весел и докато матросите въртяха ръчките на шлюпбалките, все поглеждаше към горящия кораб, сякаш нямаше търпение да го види по-отблизо.

Дотича запъхтян Володя Макаров и замаха с ръце на матросите, които спускаха лодката.

— Чакайте, и аз ще отида с тях! — викаше той. — Почакайте бе!

— Спускай! — крещеше Хюсеин, изправил се в цял ръст и балансирайки с ръце. — Какво спряхте? Майна!

— Как може, Мустафа? — избърбори Володя. — Басов отива, и ти, и Котелников… Заедно живяхме, а сега…

— Ти трябва да държиш връзка с брега. Отивай при апарата. Не знаеш ли дисциплината?

Лодката се хлъзна край борда на танкера и Хюсеин я отблъсна с веслото, изкара я срещу вълните.

— Как може? — повтори Володя тъжно. — Само аз…

Лодката се гмурна между черните гърбове на вълните, като леко загреба вода. Веслата на Хюсеин се издигаха над водата с широк размах и самият той ту се навеждаше напред, ту бавно се отдръпваше, сякаш падаше на гръб. Бордът на „Дербент“ се отдалечаваше в тъмнината, пламнал от отблясъците на заревото, и иззад кърмата му изплува, като пробляскваше с веслата, втората лодка, нежнорозова и крехка като портокалова коричка.

— Басов иде — каза Хюсеин и наблегна върху веслата. — Съветските моряци не изоставят другарите си. — Той с удоволствие повтаряше тази фраза, която сигурно би се харесала и на Басов. — Истината ли казвам, братле?

Лодката налетя върху голяма вълна с ярко осветен гребен и насреща й вятърът донесе първите струи дим.

Фомушкин се закашля и конвулсивно изкриви уста, като се мъчеше да се усмихне.

— Дръж към огъня! — обърна се Хюсеин. — Накъде караш?

— Там няма никой — промълви матросът, като сочеше горящия кораб, — там водата гори, погледни!

Около тях се люшкаха широки ивици светлина и водата, стичаща се от веслата, ярко блестеше. Хюсеин непрекъснато поглеждаше през рамо и се мъчеше да разбере какво става на „Узбекистан“. Той видя острите езици на огъня, които се извиваха над мостика, и празните прозорци на горните каюти, които изригваха облаци искри. По борда на кораба като из кипящ котел течаха пламтящи струи нефт, разливаха се на червени потоци по водата и мъждиво проблясваха през завесата от дим.

— Там няма никой — повтори упорито Фомушкин, — да се върнем обратно, Мустафа.

— Хайде-хайде! — гневно подвикна Хюсеин. — Стига си дрънкал!

Срещу лодката се носеха розови храсти дим и през тях се виждаше нещо, прилично на шамандура.

Шамандурата се приближаваше, поклащаше се от вълните и някак странно мърдаше, като живо същество, обрасло с пипалца. Хюсеин остави веслата и отиде на носа. Двама души се държаха за спасителен пояс, извърнали глави към приближаващата се лодка.

— Дай ръка! — викна Хюсеин на човека, който го гледаше от водата. — По-бързо, другарю?

Ръката му беше хлъзгава и студена. Хюсеин внимателно хвана под мишниците отпуснатото тяло и прехвърли човека през борда.

— Легни, братле, почивай — каза Хюсеин, докато изтегляше спасителния пояс. — Хайде, давай, следващият!

Вторият беше почти гол и хлъзгавото тяло все се изплъзваше от ръцете на Хюсеин. Едното му око беше плътно затворено, а другото ту се отваряше широко и безсмислено, ту отново се закриваше от треперещия клепач. Той се строполи на дъното на лодката и сгъна коленете си, като се сви на кълбо.

— Ми-и-лички — рече той, като си пое дъх с пълни гърди, — а ние вече си мислехме — свършено е с нас.

— После ще разкажеш — прекъсна го Хюсеин и хвана веслата. — Къде са вашите лодки?

— Едната видях… спуснаха я — изтрака със зъби спасеният, — но другата е без весла… струва ми се, че се преобърна, когато се хвърлих във водата… Студено!

Отзад се приближи втората лодка от „Дербент“. Чуваше се как потракват ключовете на греблата й и се люшка по вълните.

— Вятърът се промени! — викна Басов от кормилото. — Не се бави, Мустафа!

— Двама са на лице — отвърна Хюсеин, като работеше с веслата и оглеждаше първите спасени от него хора с вид на риболовец, хванал добър улов.

Фомушкин, който през цялото време седеше неподвижно, скочи изведнъж и започна да си сваля сакото, смръщил вежди от нетърпение. Той прескочи пейката и привдигна за раменете голия човек.

— Обличай го, обличай го, моля те — говореше настойчиво той, — на мен не ми трябва…

— Виж ти! — каза Хюсеин. — А аз нямам нищо… — Той погледна голите си гърди и засуканите ръкави на ризата си, сякаш съжаляваше, че няма какво да даде.

Насреща бавно се движеше гъста пелена от дим. Тя се свиваше около бордовете на лодката и се кълбеше под ударите на веслата, като водата. Някъде съвсем наблизо лумна мъждив огнен език и струя въздух докосна лицето на Хюсеин. Той се закашля и избърса от ресниците си появилите се сълзи.

— Нефтът гори — продума Фомушкин и с тъга се огледа назад, — разлива се… Няма да се измъкнем оттук, Мустафа.

— Млъкни! — заповяда Хюсеин. — Май че някой вика! — Той скочи на пейката и се вслуша.

Отнякъде, през равното бучене на пожара, достигна проточен, слаб вик; сякаш викаше уморен до смърт човек, загубил надежда да бъде чут.

— Ида-а-а! — ревна Хюсеин. — Ей, обади се!

В отговор завикаха вече няколко гласа, но виковете долитаха глухо, като през стена. От дима се показа острият нос на лодка и бавно мина край тях. Матросът, който седеше на веслата, наведе глава и се затресе от кашлица. Басов остави кормилото и се хвърли към него. По лицето му течаха обилни сълзи, той облизваше сухите си устни и вдишваше лютия дим.

— Греби — каза той със странен, глух глас, — греби, докато душата ти излезе!

Матросът вдигна нагоре червеното си лице с облещени очи на изморен кон и замаха с веслата. Вятърът разнесе дима и повлече над морето черните фъндъци сажди и на очистеното късче вода всички видяха обърната лодка. Тя се люлееше и напряко по нея лежаха човешки тела. Други правеха усилия да изпълзят по гладките й страни, но прииждащата вълна ги събаряше отново във водата. Наоколо димяха и тлееха петна нефт, а от противоположната страна течеше бавно неспирният огнен поток.

Фомушкин остави кормилото на борда и се завъртя на седалката, като се огледа наоколо с обезумели очи.

Лодката остро сви вляво.

— Погледни, Мустафа — смотолеви матросът, — погледни назад… гори…

В далечината се мяркаше неподвижният силует на „Дербент“ и по спардека му като припламвания на мълнии пробягваха червени искри.

— „Дербент“ гори — горчива заплака Фомушкин и се загърчи като епилептик, заплашвайки с юмрук Хюсеин. — Погуби ме ти, мерзавецо… Къде да се дяна сега? Наоколо море… А-а-а!…

Той опули в мрака чудовищните чинии на очите си и захлипа високо, задушавайки се от дима. Хюсеин се промъкна при него през пейките, като разклащаше лодката и скърцаше със зъби.

— Мълчи! — зарева той яростно. — Ще ти разбия мутрата… Ще те хвърля през борда. Мълчи!

Замахна с юмрук, но не удари, а сграбчи матроса за яката и го смъкна от седалката. Червените огньове на „Дербент“ проблеснаха веднъж-дваж и изгаснаха.

— Гледай, глупако! — викна Хюсеин задъхан. — Стъклата блестят, а ти хленчиш! Ех, лайно!

Той издърпа кормилото от гнездото и хвана веслата. Лодката на Басов бе вече при ивицата на огъня и силно се разклащаше от увисналите на бордовете й хора, които бързаха да се измъкнат от водата. Обърнатата лодка се премяташе по вълните и мокрите й страни отразяваха като огледало огъня. Хюсеин се приближи до нея, удари силно борда й и мигновено скочи на крака. От водата се показаха вчепкали се ръце и тъмни гладки глави с отметнати назад бледни лица.

— Стой! — викаше Хюсеин, като прехвърляше през борда тежко тяло, което го обля с потоци вода. — Не се хващайте всички за единия край. Току-виж, сме се преобърнали!

По лицето и откритите си гърди той усещаше нетърпимата близост на огъня и му се струваше, че ей сега очите му ще се пръснат — няма да издържат заслепяващата жар. Но непрекъснато изваждаше от водата плъзгавите полуголи тела и ги слагаше до противоположния борд, за да не се преобърне лодката.

— Всички ви ще прибера — говореше той, докато се плискаше с шепи солена вода. — Не се вкопчвай така за мене, де! Нима ще те оставя тук? Ех, другарю!

Сетне напипа неподвижно, съвършено голо тяло и се помъчи да го повдигне, но то се изплъзна от ръцете му и той отново го хвана за косите и не го изпускаше вече. Преобърнатата лодка вече димеше и жълтите езичета на пламъка, изпълзели от димната пелена, внимателно я облизваха. Лодката на Басов изви с кърмата към огъня. Тя мина съвсем близко и Хюсеин видя как Басов гребеше като бавно отмяташе веслата, сякаш върху тях тегнеше прекомерна тежест.

— Оттегли се! — викна механикът със същия звънтящ глас. — Ризата ти дими… Оттегли се, ти казвам!

Но Хюсеин все още се бореше с мъртвия товар на безжизненото тяло. Той го издигна наполовина от водата и го хвана под мишниците, като събираше сили.

Внезапно духна пареща струя, посипаха се червени искри и той почувствува нетърпима болка. Някой до него високо измуча през стиснати зъби и заудря с крака по борда на лодката. Хюсеин се напрегна и с мъка преодолявайки тежестта увиснала на ръцете му, измъкна накрая тялото, падна на седалката и пипнешком намери веслата.

Той не виждаше нищо в дима, задуши го кашлица, пред очите му заплуваха черни кръгове. Гребеше, като машинално движеше ръце и се отмяташе назад, налучквайки по нюх посоката.

Постепенно димът оредя, въздухът стана по-чист и Хюсеин пое дълбоко въздух няколко пъти, изкашля се и плю зад борда. Очите му сълзяха от горещината и саждите, но през пелената от сълзи той виждаше летящите по посока на вятъра къдрави повесма дим и зад тях златисточерния скелет на горящия танкер. Огънят се нахвърляше върху него като червеникав космат звяр, прескачаше надстройката и захапваше палубата и между зъбите му пръскаха фонтани от горящ нефт. После танкерът бавно легна на една страна, показа от водата плоското си дъно, а от трюмовете му бликна буен поток златна лава и изряза в тъмнината широк кръг от морето.

В края на осветения кръг стоеше „Дербент“. Към него се приближаваха наблъсканите догоре с хора бели лодки, кимаха с носове, мятаха се по вълните, а мокрите лопати на веслата блестяха — три отпред и една отзад. По средата намаляваха ход, като дочакваха изоставащата, чийто гребец неравномерно разгребваше с веслата и се олюляваше на пейката като пиян. Сетне го смени друг и скоро изоставащата лодка се присъедини към предните. Така известно време те плаваха редом една до друга, но изведнъж едновременно спряха и вдигнаха весла.

Горящият кораб потъваше с кърма във водата, вирнал нагоре черния си нос, обвит в облаци дим, и небето над него бързо потъмняваше. Скоро димът се разпръсна. На мястото, където стоеше корабът, нямаш вече нищо. Само широки ивици нефт догаряха върху водата, избухвайки с мъждив пламък.

По-ясно се откроиха блестящите редици от илюминатори на „Дербент“ и осветените прозорци на горната палуба. Металическият вой на сирената, която свикваше лодките, раздра въздуха.

Хюсеин приклекна, опря ръце о мокрото дъно на лодката и долепи рамо до мъничкия човек, седнал до него. Когато скелетът на „Узбекистан“ се скри под водата, този човек започна да хлипа и Хюсеин мълчаливо хвана ръката му. Ръката беше малка и тънка и Хюсеин си помисли, че спасеният сигурно е много нисък и слаб като момченце.

— Ти ли си, Валериан? — попита той тихо.

— Разбира се, аз съм — отвърна басово малкият радист. — А вие кой сте?

— Аз съм Хюсеин, мотористът от „Дербент“. Защо плачеш? Обгорял ли си?

— Не, съвсем малко… За танкера ми е мъчно… А на вас?

— На мене също…

Малчуганът се размърда и въздъхна с дълбока, трепереща въздишка.

— Ето я там нашата лодка, значи, е невредима. А другата се преобърна, аз бях на нея. Само че вътре не са всичките наши… — Той се притисна до рамото на Хюсеин и зашепна: — Вижте какво, тук лежи чичо Коля, нашият огняр. Той не мърда и струва ми се, не диша. Боя се…

— Мълчи, Валек — прегърна Хюсеин момчето. — Чичо Коля умря.

По палубата на „Дербент“, край борда, се тълпяха хора, осветени в гръб от ярката светлина на фенер. Фомушкин наблягаше енергично на веслата, като поглеждаше през рамо към провесените от спардека шлюпбалки.

— Куката! — каза Хюсеин и се изправи на крака. — Ей, вие там на „Дербент“!

Той дишаше тежко, прекъслечно, гърдите му клокочеха и хъркаха, кожата му пламтеше, а очите му бяха помътнели от сълзите. Лодката се плъзна нагоре и той видя на борда Володя, който го търсеше с тревожна загриженост. Усмихна му се, както се усмихва човек след кошмарен сън, когато познае наведеното над него близко, приятелско лице. Искаше му се да каже, че вижда лошо и едва стои на крака, че му е зле, но не каза нищо, а само изхриптя делово:

— Погрижи се за превръзки, Володка. Тук има обгорели.