Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (22)

IV

Около полунощ щурманът Касацки излезе от каютата. Като стъпваше преувеличено твърдо по влажния под, той мина край спардека, подпря се на шлюпбалката^[1] и вдигна нагоре острата си брадичка.

Високо на небето през сивосинкавите облаци блестеше езичето на младия месец. Трепкащото зарево на пристанищните светлини чезнеше в морето.

Касацки изпъшка, прозя се, размърда рамене и тръгна, като чаткаше равномерно с токове, мина покрай вахтения, който се отстрани при приближаването му, по трапа на мостика, край кабината, надолу — и ето я пак същата шлюпбалка, извита като въпросителен знак, със скрипец накрая, мокрия брезент, обсипан с лунни лъчи, светлините на клотмачтите, светлините накрай морето.

— Под домашен арест! — високо каза Касацки и потрепера от собствения си глас. — Разходката свърши. Не бихте ли се върнали обратно в каютата, Олег Сергеевич?

В коридора горяха матово-прашни лампи, белееха се табелките по вратите. Долу нещо издрънча. От каютата на Алявдин сладко зави в тишината грамофонът. Щурманът се позаклати на токовете си и загърмя с връзката ключове.

— Танцувате ли? — промърмори той през зъби. — Танцувате, кретени! И все пак сте под домашен арест…

Той се върна при вахтения.

— Хрулев?

Матросът се изправи, фигурата му се открояваше смътно в тъмнината.

— Ела по-близо. Е, как вървят работите при вас? — попита Касацки с прозявка. — Скучно, братко.

— То се знае. Нощната вахта е кучешка работа.

Хрулев пристъпваше от крак на крак, като се стараеше да различи лицето на щурмана.

— Е, как е, доволен ли си от работата? — питаше небрежно Касацки. — При нас стават големи промени — получаваме премиални. Радваш ли се?

— Разбира се, че се радвам, как иначе…

— Значи, доволен си?

— Ами как да кажа…

В тъмнината лицата им неясно белееха и гласовете им предпазливо се опипваха.

— При нас се навъдиха знатни хора. Това как ти се струва? Като четеш вестниците, може да си помислиш, че само татаринът Хюсеин изпълнява плана, а другите са — горе-долу боклук.

— Какво да говорим за това. Много е обидно…

— Ти, братко, никога няма да станеш знатен. Фигурата ти не е такава. Виж, радистчето е друго нещо.

— Е, бъдещето ще покаже! Вчера двигателят им откачи, правеше въртели. И осветлението угасна… Аз всичко забелязвам!

— Браво, имаш мозък в главата. Трябва да знаеш за всичко, каквото става на танкера. Днес двигателят, утре още нещо ще започне да откача. Тогава ще съумеем да поставим всекиго на мястото му.

— Де да станеше някоя аварийка в открито море…

— Ш-ш-т!… Какви ги говориш? Кой е там долу?

— Боцманът, той недочува.

— Хубаво. Тебе да те учи човек, значи само да те разваля. Ти разбираш ли, че сега всичко на мен се крепи? Капитанът ни е една нула.

— Старче — изкикоти се Хрулев и се приближи. — Аз всичко забелязвам. Така че не се съмнявайте, Олег Сергеевич.

— Отлично. Ще разговарям с теб, когато сметна това за нужно — каза Касацки, като поглеждаше далечните светлинки в морето. Той се обърна и тръгна по обратния път.

Една от вратите се открехна и през нея се провря кръгла глава, покрита с рядка сребриста четинка. Главата замря неподвижно, само стъклата на очилата бляскаха.

— Евгений Степанович — радостно възкликна Касацки. — Нима още не спите? Аз пък се измъчвам, скъпи мой! Ето тук ме боли — той тури длан на гърдите си, — огромен зъл червей, червеище… Ще ме изяде някой ден и това си е! Но как така вие не спите?

Капитанът се провря през вратата и поглади темето си.

— Препрочитах „Песен за сокола“ — каза той, като се усмихваше размекнато. — Помните ли я, гълъбче?… „Роденият да пълзи, не може да лети…“ Колко гордост има в тези думи за крилатите и колко мъка… за тия, които не могат да летят!

Касацки се разсмя високо.

— Душко моя, всичко това е глупост… Но аз се радвам, че не спите. — Той се поклати на токовете си и с пиянска нежност разтегна устни. Капитанът се отдръпна и пошава с ноздри.

— Вие сте пиян, Олег Сергеевич — каза той тъжно. — Кога ще престанете най-после? Оправете си фуражката.

— Пиян, разбира се, пиян! С какво ще заповядате да се занимаваме в този затвор! Остава ни да смучем водка и да изучаваме класиците. Елате за малко при мен в каютата, Евгений Степанович, елате за минутка! Такива страшни сънища… Няма да ми откажете тази услуга, тази малка, съвсем мъничка любезност, нали? Такава мъка… Сега ще отворя камерата си… Именно — камера. Нали сме в затвор. Не се оглеждайте, никой няма, сами сме! И по вашето лице се вижда, че се намирате в затвор. Вие сте добродетелен, нещастен и не можете да си тръгнете оттук. Нима във водата?

След помощника в каютата влезе Евгений Степанович. На масичката мастилница и необикновен старинен часовник — отмерено и ситно танцуват блестящите колелца, пружината пулсира, люлее се на трапеца, гримасничи мъничък порцеланов палячо. Зелена светлина изпод абажура, меко килимче под краката. Мирише на спирт, на парфюм, на сладникав тютюн. Уютно, топло, красиво. Но Касацки тревожно оголва белите си зъби и говори за мъка, безсъница и страшни кратки сънища.

— Тук няма никого освен вас. Иска ми се да ме разберете само вие. Каква е ползата, ако ми съчувствува например Бредис; ще ми прочете морал и ще каже, че съм отломка от умиращата класа? Лошо е да си отломка, безполезна вещ, от нея можеш и ръцете да си порежеш, а? Ха, ха… Да се изхвърли отломката, за да не пречи, веднага навън!

Касацки опули очи и затропа с крака с някаква полушутовска, полуискрена ярост. По изкривеното му лице трепереше всеки мускул. После той изтри чело и се усмихна със слаба, уморена усмивка, като артист, изпълнил труден номер.

— Но аз не искам да ме изхвърлят, ето каква е работата! — продължи той с тайнствен понижен глас. — „Майн кафе шмект мир нох зер гут“, както казват старите немкини. Какво да правя според вас?

Евгений Степанович се отпусна тежко в креслото, скръсти ръце на корема си и въздъхна.

— Дрънкате някакви глупости — промълви той нерешително. — Кой ще ви изхвърли? И изобщо… защо пиете, а после не можете да си намерите място? Пребледнял сте като мъртвец.

Касацки закрачи по каютата.

— Кажете, не ви ли се струва понякога, че сте стар-престар? Не, не грохнал. Именно стар, такъв, като обраслия с мъх камък от персийската стена в нашия град? Пред вашите очи са живели и умрели десетки хора, поколения и вие сте преживели с тях всяка тяхна грешка, всяка глупост. Откривали сте материци, строили сте пирамиди, издавали сте закони. И ето материците вече са заселени и култивирани, скучаещи туристи зяпат изпотрошените статуи. На мястото на древните гробници и битки са построени кланици и обществени клозети. Хората бързат да живеят, сякаш им предстои да извършат нещо невиждано. Опитайте се да ги разубедите. Те ще ви избутат от пътя си и ще тръгнат напред, без да се оглеждат. Но работата не е в тях. Ами вие, вие, какво е вашето положение? Вие сте стар и отдавна всичко ви е омръзнало. Тогава какво ви остава да направите? Да избягате в тайгата, където непременно ще ви излапат вълците? Или да се престорите, че сте повярвали в слънцето на днешния ден, и да вървите заедно с тия, които наново променят живота? Ще ви дадат място в строя, всеобщо уважение и хляб с масло. Но това е много тежко, изморително, а главното е, че около вас хората не се бият с детски саби. Те водят война до смърт и падналите чествуват като герои. За да не се издадете, ще трябва да влезете в огъня. Но нали вие само се преструвате, за да запазите живота си, който, кой знае защо, все пак ви е по-скъп от всичко. И ето вие играете комедия, почервенявате от напрежение и пъшкате като клоун, който вдига фалшиви гири. Рано или късно ще се разкрие, че вашите гири са от хартия, и ще ви изхвърлят позорно от сцената, а заедно с това ще ви лишат и от хляба с масло, заради който е станало всичко. Играта не си струва труда, както се казва. Сетне вие предварително знаете, че рано или късно това ще се случи…

Евгений Степанович с тъга погледна часовника. Вече не му се спеше, но чувствуваше някакво вцепенение, тежка апатия, която сякаш го приковаваше към креслото.

— Не разбирам какво преследвате — каза глухо той, вглеждайки се раздразнено в лицето на събеседника си, — това е някаква алегория! Вие за себе си ли говорите?

— Алегория! Именно алегория! — подхвана с възхищение Касацки. — В тази дума се крие цялото ни настоящо положение. Ние сме толкова предпазливи дори помежду си, че прибягваме към помощта на алегорията. Ах, какви умници, ах, какви подлеци са тези бивши хора! Само че какво мислите вие за всичко това?

— Мисля, че вие сте просто пиян… Здравият човек ще потръпне от такива мисли. От тях вони.

— Действително ли?

— Да. Ние не смеем да говорим така за миналото. Всички тези скулптори и пълководци, дори алхимиците са били по своему прави и те са стояли неизмеримо по-високо от нас, защото са вярвали и търсели. Без тях ние нямаше да знаем това, което знаем сега.

— Но те са изгнили! — извика Касацки. — Е, за какво са се мъчили? Ощастливиха ли, помириха ли някого, те самите били ли са щастливи? Глупости!

— Ах, вие нищо, нищичко не разбирате!

— Размислете, Евгений Степанович. След сто години нищичко няма да остане след вас… Но по дяволите миналото! Нима за него говорех сега? Надявам се, че ме разбрахте?

— И да, и не. Разбрах само, че ненавиждате тези долу. Ненавиждате ги за това, че са млади и готови да се жертвуват, за това, че са щастливи и слушат музика. За вас е недостъпно тяхното щастие и вярата им в бъдещето. В това бъдеще няма място за вас. Вие сте твърде… чужд. Но вашето лицемерие е страшно, Касацки. Как се държахте на събранието! Дори малко ме оскърбихте, но не ви се сърдя. Понякога ставам противен, и на самия себе си… Но как можете да правите такива неща с вашите мисли? Все някога ще ви посочат с пръст и ще извикат: той се преструва!

Последните думи Евгений Степанович произнесе почти шепнешком. Лицето му побледня и на челото му изби пот. Касацки се поклащаше на токовете си и се зъбеше. Изглеждаше, че леко потрепва при всяка дума на събеседника си сякаш от невидими убождания.

— От нищо не ме е страх — отсече той грубо. — Не им стига мозък, за да ме разберат. А вие няма да ме издадете, душичке моя, ние с вас сме здраво свързани. Аз съм ви по-близък и по-понятен от механика Басов. Не махайте с ръце!

Касацки крачеше по диагонал из каютата, като ловко се обръщаше на ъглите. Сянката му ту се свиваше под краката в гъвкава топка, ту се разтягаше и се мяташе на стената.

— Плюя аз на техния съд — бръщолевеше той неясно. — Те не могат да проникнат в гънките на мозъка ми. Но само ако знаеха…

Приближи се до масата и бавно отвинти запушалката на черния термос. Потрепера, когато прозрачната течност забълбука в чашата, изпи я на един дъх и закри устните си с длан. Отчупи си парченце хляб и го бутна в устата.

— Вижте какво, престанете най-сетне — слабо запротестира Евгений Степанович. — Наистина ей сега ще си тръгна! Престанете!

В каютата още по-силно замириса на спирт. Долу грамофонът изпъшка за последен път, звуците се разпиляха и заглъхнаха. Касацки утихна до масата, като зари дългите си пръсти в косата.

— Така… Иска ми се да ви разкажа туй-онуй! Не мислете, че ме измъчва разкаяние или се страхувам от мислите си. Не, не! Нека узнаете за това. Само вие. Уверен съм, че по същество мислим еднакво, макар да цитирате класиците. И така… представете си, че веднъж едва не се пожертвувах. Не вярвате ли? Говоря сериозно. Впрочем това беше отдавна, в деветстотин и шеста. Виждате ли, дори споменавам дати — значи е чистосърдечно, без алегории… Гадно време беше. По улиците солидни търговци, съдържатели на вертепи и мошеници от съюза на Архангел Михаил избиваха работници и студенти. В квартирите си се застрелваха самотни измъчени хора — ония, които вече не вярваха в нищо. А либералните адвокати и зъболекари, които по-рано политиканствуваха умерено, се изпокриха зад пердетата и дори по нужда ходеха само с тайнствен, скръбен вид. Отвратително, страшно време! Спомняте ли си? Сигурно и вие сте си пасували? Е, е, аз, разбира се, се шегувам! А ето, че мен тази буря ме застигна не на шега. Подхвърли ме и така ме завъртя, че се задържах едва на края на пропастта. Закачих се с нокътя на кутренцето си… Не мога да разбера какво ме подтикна тогава да се забъркам в борбата. Жаждата за приключения ли, романтиката на паролите, явките, оръжието в джоба, оръжието на тавана и така нататък. Или за чувствителните хора просто духът на времето е могъщ фактор… Мисля, че и едното, и другото изиграха известна роля.

… По това време аз завърших корпуса и служех в Кронщат, във фортовете. През лятото в крепостта стана тревожно. От Далечния Изток се върна крайцерът „Громобой“. След цушимското поражение матросите бяха зли като дяволи — ходеха на групи, събираха се по кръстопътищата и заплашваха офицерите с юмруци. Познавах неколцина души от нелегалната организация. В по-голямата си част това бяха прости хора: матроси, сапьори, механици от работилниците. Изглежда, не ми се доверяваха особено. А на мен все ми се струваше, че тези весели и безстрашни хора се събират само за да си погъделичкат нервите, да им олекне на душата. Ще поговорят, ще се позаканят, а после всички са съгласни — рано е да се настъпва. Това много ми харесваше. Макар и да се смятах за съзаклятник и да криех оръжие, дълбоко в себе си бях убеден — нищо няма да стане, пък и по-добре да не стане. Макар, разбира се, че не би ни пречило да изпъдим адмиралите, да завземем корабите и с червените флагове хайде към Питер — весели се колкото ти душа иска!…

Един от тях малко ме тревожеше, миньор, по прякор Турчина. Той май беше и душата на организацията — огромен, сипаничав, с малки ястребови очички. Веднъж на събрание дойде ординарецът Сеня с бинтована глава. Офицерът плиснал горещ чай в лицето му. Като чу това, турчинът побледня като мъртвец. Подлец ще съм, вика, ако те преживеят лятото! До корен ще изрежем проклетото им семе! Сенка, покажи се! Ординарецът развърза бинтовете — лицето му на червени петна с мехури. Какво стана тогава! Сърцето ми замря. Това вече нямаше нито общо с играта на гъделичкане на нерви, която ме привличаше. Пък една беда не идва сама — този човек изпитваше към мене някаква особена симпатия. Говори с мен и се усмихва почти любовно. „Ти, казва, си от техния лагер, но сега си наш, избягал от противника. Затова те обичам като син.“ Гадеше ми се от тази нежност, но какво можех да направя? Може би щях да скъсам тогава с организацията, но самолюбието се надигна в мен — дребното самолюбие на хлапак. Как така — ами нали ще си помислят, че съм се изплашил? Така минаваше лятото. Всъщност бях щастлив. Новото положение, кителът с нашивките, кортикът — всичко това още не беше ми омръзнало. По широката улица кафенета с музика, градина от блестящи жени, циганките от „Стрелна“. Красота! Нощни скитания с катери по залива, бялата нощ над Маркизовото езерце, бисерният изгрев… Безгрижно лекомислие, замайване на главата от виното, призракът на рискованото дело в бъдещето. Къде ти, ще размисляш и ще опознаваш себе си? Веднъж, привечер, като се прибрах в къщи, намерих на масата бележка: „Дяволите погнаха монасите. Ела на пазара!“ Разбрах, че се е случило нещо важно, но някак си не вярвах в опасността. Спомням си, че преди да тръгна, се избръснах и напръсках фуражката си с одеколон. Исках след събранието навреме да стигна на булеварда или да се отбия в кафенето. Дори всеки път излизаше някак пикантно, от събранието — право в кръчмата. За десет минути успявах да измина огромно разстояние. Естествено аз криех това и дори на мене самия ми беше някак страшно от тази противоестествена смесица… — а ми харесваше.

Отидох. Турчина ме посрещна в антрето, прегърна ме и три пъти ме целуна. „Другарю, шепне, в Свеаборг на корабите има въстание. Удавили офицерите, андреевския флаг направили на партенки, отиват в Кронщат. Има телеграма!“ В квартирата пълно с народ — цялата организация. Горещо като в баня. Разкопчани куртки, червени лица, пресипнали от напрягане гласове и някак отчаян, безсмислен възторг. Чувам ординареца Сеня — досега беше един такъв тих, — че крещи: „Братя, намъчихме се! Във водата драконите!“ А Турчина ласкаво се обръща към него: „Успокой се, Сенка, няма да оставим и за разплод — а към мен с празнична усмивка: — Дочакахме.“

Седнах в ъгъла и чакам — ето някой по-предпазлив ще се сепне, ще ги възпре: рано е, значи, да се тръгне. И тогава всичко ще си бъде както преди — щастливо и занимателно, а не страшно… Но стана иначе. Турчина каза: „Утре тръгваме, ще подкрепим другарите. Който го е страх за кожата му, по-добре да се махне, да не ни свети. Работата е сериозна, братя… Е, гласувам, кой ще отговори?…“

Никой не си тръгна, не спря миньора. Всички мълчаливо вдигнаха ръце. И аз вдигнах ръка, като гледах другите. В тази минута загубих способността да действувам самостоятелно. После започнаха да обсъждат плана за въстанието. Струва ми се, и аз взимах участие, давах съвети. Турчина ми каза: „Утре, към четири и половина, прислугата трябва да се изведе от фортовете. Постарай се да повредиш затворите на оръдията.“ Аз се съгласих.

С мен ставаше това, което вероятно става с човек, затегнал примка около шията си, за да изпита за секунда какво чувствува обесеният. Знаеш, че всичко това е шега, трябва само да се повдигнеш на пръсти, за да въздъхнеш свободно. И изведнаж краката ти се подхлъзват, примката се затяга… и край!

Опитвах се да си спомня какво имах пред вид за утре. Пристрелка по мишени… езда с китайката Мако… празненство при енисейците. Но нещо се беше случило. Не можех да си спомня нито лицата на офицерите от Енисейския полк, нито имената им. Някакви бледи сенки… Сякаш душата ми бе поразена от паралич и едната й половина чудовищно бързо се беше вкочанила. Затова пък отчетливо си представях всичко, което ще стане с мен във фортовете. Сигурно командирът ще ме убие още щом отворя уста. Турчина сякаш отгатна мислите ми. Приближи се, седна до мен и ме прегърна. „Ех, миличък, утре много от нас ще липсват! Недей мисли за това…“ Как ли не! Излязох на улицата. Това пък що е, дявол да го вземе? На булеварда музика, „Тореадор“… Разбирате ли?

Касацки се засмя със сипкав, нервен смях и лекичко удари капитана по коляното. Евгений Степанович потрепера.

— По-скоро свършвайте — промърмори той злобно. — Как оцеляхте? Избягахте след бунта?

— М-м… не е съвсем така… Аз, Евгений Степанович, ви разказвам за чувствата си, не за фактите… Мислите, че се уплаших? Че получих диария от страх или богу се молех? Не, нито едното, нито другото! Наистина бях почти спокоен в тази минута. Постоях, послушах, поддадох се на тази проклета музика. Стоя и мислено си представям — танцуват! Небето е чисто, бледозелено, значи, утре денят ще бъде ясен, ветровит. Но какво ме засяга всичко това, щом като утре почти е сигурно, че ще бъда убит! На събранието те се целуваха, радваха се на нещо, нещо чакаха. Нима смъртта? Не, разбира се, не! Или са уверени, че ще останат живи? Също не. Значи, радват се на това, което ще настъпи след тяхната смърт… Да предположим, говорех аз на себе си, да предположим, че успеят да завземат фортовете, и корабите, и арсеналите. Да арестуват командирите, да си пробият път към Питер, да въоръжат народа. Въображението ми не отиваше по-нататък. Нали мен вече няма да ме има. Как мога да се радвам на това, що стои настрана и никога няма да видя — аз, живият човек, до вчера още господар на бъдещето, което ми се струваше необятно. Място на празника щеше да заеме моята мъртва сянка!

Касацки улови внимателния поглед на капитана и отвърна очи.

— Аз съм преживял много, Александър Иванович, косите ми побеляха. Но няма да кажа, че ми е омръзнало да живея. Хубав щях да бъда тогава в брезентовия чувал на дъното на Маркизовото езеро. Сигурно щяха да забравят за мен на следващия ден. Може би някоя добра душа би отпечатала в нелегалния вестник статийка за мъртвия герой. Б-рр! „Мъртъв герой“ звучи също така нелепо, както, да кажем… симпатичен труп. Искате ли да бъдете симпатичен труп, душко моя? Аз си пасувам, предпочитам затвора!… Какво ме гледате? Не сте съгласен ли?

— Вие не свършихте вашата история — промълви Евгений Степанович с треперещ глас, — моля, продължавайте!

Касацки изпука с пръсти и се извърна.

— Не разбирам какво искате… Впрочем дявол да го вземе!… Искате факти? Моля! Те тръгнаха в определеното време и убиха караула. Разграбиха пирамидата от винтовки и се опитаха да си пробият път към фортовете. Посрещнаха ги с картечници… Хвърлиха се към арсенала… Обкръжиха ги войниците от Енисейския полк… Те нямаха патрони. Започна разстрел. Те вече не бяха толкова много… С настъпването на нощта всичко се свърши. Какво искате още? Простете, не помня подробности… Корабите от Свеаборг изобщо не дойдоха. Грешка ли беше или провокация, не знам… Всичко бе потушено удивително бързо. Откараха труповете на катери, измиха паважа.

— Олег Сергеевич, ами Турчина? — попита едва чуто капитанът. — Разкажете какво стана с него.

Касацки стана и започна да ходи напред-назад, потръпвайки от пиянски тръпки.

— Вие какво така изведнъж за него? Ама сте любопитен, знаете ли… Какво, как… Той се спря и погледна някак изкриво, донякъде с усмивка, донякъде с гримаса. — Обесиха го! Трябват ти подробности? За съжаление подробности не помня.

Евгений Степанович седеше неподвижно, дишаше тежко, а лицето му се заля с гъста червенина.

— Вие не казахте всичко, Касацки — заговори той със стремителността на нерешителния човек, дръзнал да каже истината. — Мълчете, стига толкова. Слушал съм аз за тази ужасна история… Там е имало предателство и това на вас ви е добре известно… вие…

— Безумец! — изскрибуца щурманът, като трепереше с цялото си тяло. — Виж го ти, какво измислил… Не, вие наистина сте се побъркали! Чуйте…

— Защо, защо ми разказахте всичко това? — извика Евгений Степанович, вкопчил се за облегалката на креслото, за да стане. — Кой дявол ме свърза с вас! Не ви съчувствувам. От вашите мисли и от близостта ви ми се гади… Ах, защо не мога да разоблича и вас… и себе си?

— Душице моя, струва ли си да се мъчим? — каза Касацки, като протягаше ръце и се усмихваше с някаква радостна и угодническа усмивка. — Вие също ли криете нещо? Знаех си аз, знаех го! Ние сме свързани здраво и кръвно… само, за бога, ни дума! Ние ще живеем дълго. И тук понякога има не лоши минутки… Дори съвсем не лоши… Сега ще си поиграем на съревнование, аз ще уредя това. Всичко ще уредя, Евгений Степанович. Само че никому нито дума! Ако се опитате…

Той не се доизказа и се хвърли към капитана. На лицето му бързо се сменяха умилно-ласкави и заплашителни гримаси. Но капитанът изведнъж омекна и някак се смути. От скорошното гневно избухване не остана и следа.

— И аз самият нося в себе си подобен спомен… или още по-лош — избърбори натъжено той, — и аз също не мога да забравя и се опитвам да се оправдая пред себе си както и вие. Но не бива да говорим за това. Чувате ли? Никога повече… А да кажа — не, на никого няма да кажа. На никого…