Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (16)

III

Телеграмата, изпратена по радиото до танкера „Агамали“, гласеше:

„Призоваваме ви на социалистическо съревнование по изпълнението на плана за превозването. Ако сте съгласни, съобщете ни.

Председател на корабния комитет: Котелников“

Самият председател на корабния комитет стърчеше зад гърба на радиста, докато той работеше с ключа.

— Може и да не поискат изобщо да разговарят с нас? В края на краищата много е нахално от наша страна. Та ние не сме покрили и задълженията си.

Володя изключи предавателя и се обърна на стола.

— Тогава ще ги надминем неофициално и те ще бъдат принудени да признаят това. Не е ли все едно? Ние ги призоваваме, ние — четиридесет и петима души от „Дербент“. Шикозно, а? Чудно нещо е съревнованието! Сега вече не мога да чакам спокойно, докато ни пратят шлеповете. Май днес солидно си повредих нервите с тези флегматични хубостници на рейда. Ама изпратиха шлеповете навреме.

— Ще ги изпреварим ли?

— Непременно. Знаеш ли, Стьопа, по моему ние бъркахме, когато разсъждавахме за екипажа. Помниш ли, ти каза: „Сбирщина“?

— Не си спомням…

— Е, не хитрувай! Тогава те съблазнявах с място в Епрон. Къса ти е паметта, Стьопа!

— Минала работа…

— Дума да не става! Видя ли как работеха мотористите по време на престоя? Това вече е нещо ново. Най-важното е, че всичко се нареди без участието на командирите. А как започна това, помниш ли?

— Започна Мустафа Хюсеин…

— Бившият комсомолец ли? А защо е „бивш“, ти знаеш ли?

— Като че ли е изключен заради пиянство. Не знам точно…

— Не е хубаво, Стьопа! Заключваме се в червения кът и съвсем не познаваме хората. Съревнованието започна стихийно, без нас, и ние само се присъединихме към него.

— Та ти вчера искаше да застанеш начело — уязви го Котелников.

— Остави… Трябва да се сложи край на тази глупава затвореност, трябва да се работи с хората. Тогава може би ще застанем начело.

— Повече открити събрания — каза Котелников, — по-малко тайни. А най-важното — трябва да се работи с всички сили. Поддържахме в ред електрическите инсталации и смятахме, че даваме пример — ние де, образцовите! Евтини трикове са това, Володя! Ние сме длъжни да бъдем навсякъде, където работата куца. Ако не умееш да регулираш двигателя, подавай инструменти, организирай хората, посочи им целта. Трудна работа е да организираш хората, Володка. Трудна…

На „Агамали“ не бързаха с отговора. Вечерта, по време на вечеря, в каюткомпанията притича Володя.

— Председателят на корабния комитет при апарата — обяви той тържествено. — Хайде, мърдай, Стьопа!

Радиорубката се напълни с народ. Тук бяха матросите, електротехниците и донкерманът, и мотористите. Дойде и щурманът Алявдин. Разговаряха тихо, почти шепнешком, сякаш този, който беше повикал председателя на комитета, се намираше също тук, в кабината, и се криеше зад таблото на предавателя. Полуотворил уста, Хюсеин слушаше ситното чукане на, ключа и свистенето на репродуктора.

— Ти ли предаваше сега? — питаше той тихо. — Ами сега той ли говори? Какво отговори?

— Върви по дяволите! — изсъска Володя. — Ще сбъркам!

Откъм морето накрая почука небрежен отговор: „Съгласни сме, ако не се шегувате. Нашите условия са: да се пренесат двадесет и пет хиляди тона свръхплана, да се съкратят престоите, ремонтът да става по време на плаване. Край“.

В рубката се вдигна шум. Телеграмата минаваше от ръка на ръка. Алявдин поклати глава.

— Ще бъде добре, ако си покрием задължението. Двадесет и пет хиляди свръхплана. Извинете, но това е бълнуване.

— Обаче те го предлагат — присви очи Котелников, — за тях не е бълнуване.

— Нашите машини са други.

— Машините са от една серия. Главите ни са други, ето там е работата!

— За главите позволете да кажа аз — обади се мълчалият досега донкерман Пронин. — Вие знаете ли кой е регулирал двигателите на „Агамали“?

— Откъде ще знаем?

— А аз знам. Нашият механик, Александър Иванович, ги е регулирал. Той по-рано е работел в доковете.

— Вие нещо бъркате. Не може да бъде!

— Не. Знам това със сигурност. Самият той.

Хюсеин се усмихна тържествуващо.

— Вчера вдигнахме оборотите на левия двигател до сто и дванадесет — каза той, като се оглеждаше. — Всички видяхте, нали? Басов казва, че може да се достигне сто и петнадесет.

Той взе телеграмата от масата и бързо излезе. Матросът Хрулев го изпрати с враждебен насмешлив поглед.

— Престарава се — намигна той на Алявдин. — Сега трябва да се очаква, че ще изтича при механика, да превие гръб. Подмазва се, маризчия. А са го съдили за хулиганство, нали знаете?

— За пиянство — поправи го начумерен Котелников. — Защо дрънкаш на вятъра? Мръсен ти е езикът, Хрулев, като палубна метла!

 

 

Хюсеин открехна вратата на каютата на Басов. Старшият механик седеше до масата, подпрял с юмруци слепоочията си.

— Зъби ли те болят? — попита Хюсеин, като внимателно затвори вратата.

— Не, зъбите ми са в ред — каза Басов, като се протегна. — Как го измисли? Просто не мога да заспя. През нощта не спах, пък и сега не ми се спи.

Хюсеин приседна на крайчеца на стола и разгърна телеграмата, но, кой знае защо, отново я сгъна.

— Тъгувате, значи? — попита той съчувствено. — Отдавна забелязвам. А за какво?

— Какви ли не мисли ми идват — отвърна механикът угнетено. Той вдигна глава и изведнъж се усмихна може би на себе си, може би на въпроса на Хюсеин. — Оставил съм жена си на брега — добави той неочаквано.

— Сигур е млада? — ухили се Хюсеин.

— Млада е… Та и аз не съм стар. Знаеш ли какво? Говори ми на „ти“ без стеснение. Не сме на работа.

Хюсеин с удоволствие седна по-удобно на стола и кръстоса крака.

— Я гледай ти, жива мъка — каза той безгрижно. — Ще свърши навигацията, ще се прибереш в къщи. Деца нямате ли още? Ще имате и деца.

— Не всичко е така просто, Мустафа.

— Да не сте се скарали?

— Скарахме се. Мен ме изпратиха тук. На нея това не и се харесва, Мустафа.

Хюсеин престана да се усмихва.

— Ех, живот! И аз ще ти кажа нещо за себе си — изтръгна се неудържимо от него. — Запознах се, братко мой, с едно момиче. Ще ти кажа, тя е много искрен, славен човек. Завършва институт. Но как да поддържаме запознанството, като за един месец само два пъти можахме да се видим. Ту нощем пристигаме в пристанището, ту рано сутрин, когато нея я няма. На пристанището не я викам — току-виж, сме се забавили или пък аз не мога да напусна танкера. По пристаните момчетата са дръзки, ще вземат да я задяват: на вас, ще кажат, ви е скучно, да ви изпратим ли и туй-онуй. Могат да я обидят, без да им мигне окото. Срещаме се на булеварда и водим чудесни разговори. Тя се интересува как живеят моряците и защо ние не изпълняваме плана по превозите. Чувствувам аз как иска от мен нещо и сякаш очаква от мен големи дела. Ти, казва, си буен и настойчив, в теб има много безстрашие.

— Умна е — каза Басов. — А ти какво й отговори?

— Поплещих, разбира се. Ще станем, казвам, и ние знатни, почакай една седмичка. Ето излиза, че нищо няма да стане между нас. На брега много хора. Има и буйни, и настойчиви — само избирай. Може би вече е срещнала някого, докато съм бил в морето. Пък и тя самата е способна на сериозни дела. На строителната практика беше десетник. Мен, казва, сезонните работници много ме уважават, ей богу! Слушах я и ми стана тъжно. Нашите пътища са различни, Александър Иванович.

— Тебе, ако те слушат, излиза, че всички моряци трябва да ходят ергени — усмихна се Басов. — Това са глупости. Котелников има жена и дете, на боцмана децата ходят на училище. И да видиш само какви славни дечица са!

— А за себе си забрави ли? Агитираш!

Басов стана и се разходи из каютата.

— Пошегувах се, Мустафа — каза той виновно, — нямам жена, сам съм. Ти ме попита за зъбите и ми стана смешно. Глупаво се пошегувах, извинявай…

— Излъга, значи — провлече Хюсеин, като мокреше с език цигарата си. — Е, добре, шегувай си се. — Той разтвори телеграмата. — Прочети какво отговаря „Агамали“.

Той чакаше търпеливо, докато механикът четеше телеграмата.

— Двадесет и пет хиляди тона свръхплана — каза Басов. — Тежко задължение. Но аз мисля, че ще се справим, ако мобилизираме всички средства, разбира се.

— Какви средства?

— Скоростта на плаване и товарните операции. Може би има и други средства.

Хюсеин се замисли.

— Не може ли да се увеличи товароподемността на „Дербент“? — попита той.

— Не може, Мустафа, „Дербент“ не е гумен.

— Не се шегувай… Колко гориво взимаме при престой? Запас за четири рейса ли?

— Добре де, за четири. Но какво общо има тук горивото?

— Ако се запасим с гориво само за един рейс — тогава ще можем да вземем полезен товар с триста тона повече.

— Ах, дявол да го вземе! — възкликна Басов. — Наистина! Това не ми е идвало на ум. Защо носим запас за четири рейса?

— Не знам. Такъв е правилникът. Може би в случай на всемирен потоп.

— Това са дрънканици. Трябва да се носи не баласт, а товар. Как никой не се е сетил за това? — Басов се спря. — Не може ли да се свали още нещо?

— Във въжения склад има много вериги, запасни котви и какви ли не щеш още вехтории — каза Хюсеин замислено. — Сетне остават складът на машинното отделение и работилниците. Ако се съберат всички железни отпадъци и вехтории на кораба, това прави пет тона.

— Резултатът е триста и петдесет излишни тона на рейс, а?

— Виж ти — просия Хюсеин. — А ти казваше, че не можело да се увеличи товароподемността!