Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
plqsak(2016)
Форматиране
in82qh(2016)

Издание:

Юрий Кримов. Танкер „Дербент“

ИК „Народна култура“, София, 1974

Руска. Първо издание

Редактор: Лили Герова

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Литературна група IV. Тематичен № 2365

Дадена за набор на 17.X.1973 година

Подписана за печат месец ноември 1973 година

Излязла от печат февруари 1974 година. Формат 84×108/32

Печатни коли 13¼. Издателски коли 10,07. Тираж 20,125

История

  1. —Добавяне

II

Хюсеин се събуди в тъмно. Тънките стени на каютата вибрираха от шума на машините, равен и монотонен като шуменето на кръвта в ушите. Той се повдигна на койката и скочи долу. Стори му се, че е закъснял и корабът стои на пристанището. Но окото на илюминатора беше тъмно и пусто и през него достигаше плясъкът на вълните и мекото свистене на вятъра. Хюсеин изскочи в коридора и едва не удари с вратата минаващия оттам човек.

— Елате — каза Басов угрижено. — Вас търсех. Току-що минахме остров Жилой. Време е да започнем.

Те минаха край горещата стена на кухнята, край редица каюти и стигнаха входа на машинното отделение. Тук Басов се спря.

— Там се е събрала почти цялата команда — каза той, като се усмихваше. — Добро начало, но за регулирането на гребните дизели това никак не е нужно.

— Как не е нужно? — учуди се Хюсеин. — Та нали вие сам…

— Самият аз настоявах за аврал на целия екипаж, това е вярно. По-добре, ако първият успех бъде постигнат с общи усилия. Тогава всеки ще може да се гордее и няма да има чужди хора при машините.

— Вярно — съгласи се Хюсеин. Беше му приятно, че старшият механик се съветва с него скришом от другите, сякаш го отделя от останалия екипаж. — Правилно сте го измислили. Само че май работата няма да стигне за всички. Дали да не отпратим излишните?

— Лесно е да ги отпратим — каза Басов, — но по моему зрители при нас не бива да има.

В машинното отделение хората се тълпяха край решетките; разговаряха един с друг, като се стараеха да надвикат грохота. При вида на това необичайно сборище Хюсеин се смути. Той познаваше всички тези хора и половината от тях смяташе негодни за нищо. Те можеха само да изпълняват заповеди и винаги гледаха по-бързо да изкарат вахтата. Трябваше непрекъснато да ги наблюдаваш. И с тези хора Басов иска да оправи двигателите!

Докато се спускаше по трапа след механика, Хюсеин чувствуваше обърнатите към тях погледи и му беше неловко, сякаш се представяше за някой друг.

— Вие ще сменяте буталните сегменти — му каза Басов. — Вземете петима шлосери и мотористи. Като започнете да вдигате буталата — отваряйте си очите.

Смущението на Хюсеин растеше: старшият механик има двама помощници, но, кой знае защо, предпочита да се довери на него. И как така Хюсеин ще си „отваря очите“, като е само моторист и никога не е ръководил хора?

Басов разгърна на дланите си листовете с индикаторните диаграми. Командата се скупчи около него и Хюсеин постоя известно време, без да знае какво да прави. През грохота на машините гласът на механика не се чуваше. Постепенно го завладяха обичайните унили мисли, които го налягаха в моменти на бездействие: старшият механик ще повиши оборотите на двигателите, ще рапортува на когото трябва за това и ще получи благодарност, но какво го засяга него, Хюсеин, тази работа? Просто вчера той се направи на глупак на мостика.

Изведнъж той видя, че Басов му маха с ръка, отново почувствува върху себе си всеобщото внимание, изчерви се и свирепо сви вежди. С невиждащи очи той се вглеждаше в диаграмите, които беше протегнал към него Басов.

— Ето вижте тук — викаше Басов, като сочеше с пръст в листа, — това е първият такт на буталото. Тук непълната компресия дава начупена крива. А ето правилната диаграма на петия цилиндър. Виждате ли разликата? Тогава кои бутални сегменти трябва да се сменят? — Той мушна в ръцете на Хюсеин диаграмите и сложи ръка на рамото му.

Механикът Задоров, помощникът на Басов, погледна отстрани и нетърпеливо подсказа:

— Трябва да се предполага, че на третия и четвъртия…

— И без вас зная! — озъби се Хюсеин. — На третия и четвъртия трябва да се сменят, Александър Иванович…

Горе поставиха сегментите на резервното бутало. Един и половина метровото цилиндрично тяло на буталото лежеше върху решетката, като заграждаше прохода към работилницата. Козов, Хазарян и двама шлосери се мъчеха да го повдигнат, за да сложат сегмента. Те бяха почервенели от напрежение и си крещяха един на друг така, сякаш се канеха да се счепкат.

— Захванали сте се да си правите физкултура, момчета, а подемният кран си почива — пошегува се Басов. — Идете при тях, Мустафа.

Хюсеин се затича нагоре. Когато се приближи, хората оставиха буталото и изправиха гърбове.

— Кранът не работи — спокойно поясни шлосерът Якубов, — изглежда, веригите са изскочили. Ти какво, гледаш? Казано ни е да се оправим до престоя и се стараем някак си…

Той се усмихна благодушно, като триеше с кърпа доброто си широко лице. Това простодушно момче винаги се беше харесвало на Хюсеин, но сега, кой знае защо, го доядя на него.

— През куп за грош, някак си! — изкрещя той сърдито и ядосано се захвана с верижните скрипци. Но те не се поддаваха.

— Трябва да се качим на горните релси и да ги оправим — забеляза Якубов, без ни най-малко да се засегне от викането на Хюсеин, — но ме е страх да не падна.

Останалите не мърдаха от местата си и поглеждаха Хюсеин в очакване. На него също никак не му се искаше да се качи да поправя крана. Струваше му се, че могат да повдигнат по-бързо буталото на ръце. Ала забеляза, че Басов поглежда отдолу към него, и се разбърза.

— Дръжте здраво, момчета — каза той деловито. — Аз ей сега…

За да се изкачи човек до релсите под тавана на машинното отделение, трябва да пропълзи от външната страна през остъкления покрив. Хюсеин се измъкна навън и изтича на кърмата. В тъмнината му се нахвърли студеният крайбрежен вятър. Светлините на пристанището бяха обкръжили кораба и се отразяваха във водата като златни гирлянди. Хюсеин се пъхна в отворения люк и увисна на ръце, като с краката си напипваше релсата. Облъхна го зашеметяващата топлина на машините. Долу стояха хората и го наблюдаваха с вдигнати нагоре глави. Той запълзя по релсата на четири крака, като си подсвиркваше и стискаше с пръсти желязото. Щом стигна до каретката на крана, сложи веригата на зъбното колело и викна надолу звънливо като в бъчва:

— Затягай — лека-полека. Вдървихте ли се?… Вира!…[1]

Долу стоеше Басов, разглеждаше диаграмите и на Хюсеин му беше приятно, че Басов не го наблюдава, сякаш напълно му е доверил цялата работа с буталата. Той се спусна долу направо по веригата и като се намери на решетката, започна да помага на шлосерите.

Иззад разпределителните табла излязоха електричарите комсомолци. Те бяха завършили вече текущия ремонт, поддържаха електростанцията на „Дербент“ образцово — но не си отиваха.

— Какво ще правим? — попита Котелников, гризейки нокти. — Тук е най-важният участък. Да си призная, от дизели нищо не разбирам.

— Трябва да застанем начело — забезпокои се Володя, — ние трябва да дадем пример.

Котелников се намръщи.

— На теб да ти дадат все да възглавяваш — каза той с досада, — помагай на хората простичко, ако ще, инструмент им подавай. С това ще дадеш пример на този, който се мотае.

— Като че ли знае какво трябва да работи! — измери с очи Проценко смутения Володя. — Тю, че си глупав!

Котелников пръв се спусна долу и се приближи до Басов.

— Александър Иванович, ние свършихме нашата работа — каза той, — дойдохме да ти помогнем. Дай ни да правим каквото има, макар и да мъкнем нещо, все едно…

Около повдигнатото бутало сновяха монтьорите, които припасваха пръстените. На Хюсеин му се струваше, че работата върви вяло, като бавно движеща се кинолента. Пръстените не влизаха в каналите, налагаше се да ги почистват. Той чу как стихна могъщият лай на двигателите и как горе зави сирената. Трябваше да подготвят три бутала, а не беше завършено още първото. Той взе инструмента от Якубов и се захвана за работа. Изпод секача се разлетяха парчета нагар.

— По-леко, Мустафа — посъветва го Якубов кротко, — да не го изтриеш — пръстените ще са хлабави.

От работилницата измъкнаха второто бутало, закачиха го й го вдигнаха във въздуха. Щом се откъсна от работата, Хюсеин взе да наблюдава какво става при двигателите. По цилиндрите се бяха качили хора, въоръжени с гаечни ключове. Като се хващаха внимателно за горещите тръби, те отвинтваха капаците на цилиндрите. Сред тях Хюсеин видя Котелников, ала не му остана време да се учуди. Отнейде се появи Володя.

— Още ли не сте свършили? — завика той с плачевен глас. — А ни остават само два часа. Ех, че хора!

— Направи го по-скоро, ако можеш — озъби се Хюсеин раздразнено. — Моля, аз ще погледам!

Под скрапката желязото свистеше и потните му рамене се покриха с черна пудра от нагар. Шлосерът Якубов, който бъркаше в джоба си за цигара, махна с ръка и се залови с последния пръстен.

— В морето ще пушим, няма що — каза, той весело, като намигна на Володя. — Подай ми чука, братле.

Щом свършиха с буталата, Хюсеин остави скрапката и се приближи до вентилационната тръба. Студените въздушни струи го загъделичкаха по потния гръб, почувствува сладостна болка в ръцете. Сега, когато свърши работата, сякаш го забравиха. Мотористите сваляха капаците от цилиндрите, оглеждаха дюзите. Всички бързаха не по-малко от Хюсеин, дори и тези, които той смяташе за лентяи и излишни на кораба.

„Ето капнах от работа, а нима някой ме забеляза?“ — помисли си той, ала тази мисъл вече не го бодна както някога, а му се стори досадна и непоносима като завехнала рана, която ти се иска да разчоплиш с нокът. Той се отърси от нея и се втурна към двигателите.

Под тавана бавно се движеше шейната на крана. Готовото бутало плуваше по въздуха, като подрънкваше опънатата си верига. Долу, сякаш подкарващи добитък, се движеха моряци и теглеха скрипците на крана.

Буталото, спря над отвора, започна да се спуска и скоро краят му влезе в гърлото на цилиндъра. Хюсеин стискаше с ръце пръстените, преминаващи през отверстието. Когато се спусна и последният пръстен, той се изправи и изтри ръце.

— Капакът! — изкомандува той мотористите. — Завършваме третия цилиндър, Александър Иванович.

Басов погледна оживеното му лице и се усмихна. Той с вълнение се вглеждаше в това, което се извършваше около него, и особено в новия израз, появил се по лицата на хората. Сякаш ленивото вцепенение се беше изпарило и се бе сменило с онзи израз на нетърпение и горещо любопитство, какъвто имат хора, които за първи път влагат душата си в сериозна работа. Но той се опасяваше. Това можеше да бъде само оживление от новото — ярък, ала нетраен огън, готов да угасне при първия неуспех.

На Басов не му се искаше да мисли за това, не искаше да вярва, че от лицето на Хюсеин може да изчезна това чудесно оживление. Когато сирената зарева и извести края на товаренето, Басов спокойно се запъти към пусковия пулт.

Екипажът се стълпи пред измервателните прибори. Хюсеин стоеше при въздушния кран, сложил ръка на щурвала. Внезапно увереността му изчезна. Може би тахометърът ще покаже както по-рано сто оборота? Екипажът не беше слизал на брега и мнозина работеха без смяна вече втора вахта. Хюсеин пръв се развика за съревнование, вдигна на крак момчетата. Сега ще го вземат за мезе…

От щурманската кабина прозвъня сигнал. Басов хвана маховиците и погледна указателя. Хюсеин въздъхна и затвори очи.

— Отваряйте, Мустафа — раздаде се гласът на Басов.

Щом чу тежкото млящене на първите тактове, Хюсеин се ободри и тръгна към таблото. Сигналната стрелка показваше „малък заден ход“, после „малък преден“. Корабът завиваше, отдалечавайки се от пристана.

Хюсеин не издържа и се извърна от циферблатите. „Е, като нищо не излезе, какво от това. Ще се посмея и аз с всички“ — мина му през ума боязлива мисъл. Но в следващия момент забрави за всичко освен нарастващото тракане на мотора.

Стрелката на оборотомера бързо пълзеше по скалата. Тя премина цифрата „сто“ и без да спре, продължи по-нататък.

— Сто и пет… сто и седем… сто и десет…

Наоколо зашумяха развълнувано, задните се вдигнаха на пръсти, за да видят по-добре. Двигателите гърмяха на пълен ход.

— Сто и дванадесет! — тържествуващо викна Володя в ухото на Хюсеин. — Ох, Мустафа, гледай!

— М-да — многозначително проточи Козов, мръщейки нос в лукава усмивка. — Е какво, ще си премерим сега силите с „Агамали“, Александър Иванович!

Хюсеин се изкачи на палубата и седна да си отдъхне. Светлините на пристанището се отдалечаваха в тъмнината. Вятърът запращаше надолу кълба дим, те се разпиляваха по палубата и се закачваха по ръбовете на люковете като парчета сиво платно.

Хюсеин видя как от машинното отделение излезе старшият механик и се спря в ивицата светлина, падаща от вратата.

„Ще се приближи ли, или не?“ — помисли си Хюсеин и извърна лице. Струваше му се, че ако сега Басов се приближи и го заговори, ще стане нещо много важно, което ще измени целия му живот на кораба. Отзад се чуха стъпки и той потръпна, като почувствува ръката на Басов върху рамото си.

— Днес дадохме сто и дванадесет оборота — каза Басов със загрижен делничен тон. — Момчетата шумят в стола, не са очаквали подобно нещо. Но това е само началото. Двигателите трябва да се поддържат в такова състояние. А това е далеч по-трудно и тук можем да се провалим. Искам да кажа, че е необходимо постоянно внимание и ще се наложи да прекараме още не един престой в машинното.

— Дюзите често се запушват — отвърна Хюсеин със същия сух, неизразителен тон. — Сега е тъмно, не се вижда какъв е димът. Одеве беше черен, с много сажди, а сега сякаш излиза чист.

— Димът е най-малкото — каза Басов замислено. — Димът си е дим! — Той се засмя. — Ти сега на вахта ли си, Мустафа?

— Сега отивам — промълви Хюсеин, като ставаше, — починах си малко.

Нищо особено не се случи. Размениха си делови забележки и се готвеха да си тръгнат. Може би от разсеяност Басов му беше казал „ти“, да, наистина това беше излязло машинално от устата му. Та Басов е на „ти“ само с комсомолците…

— Исках и да ти благодаря — изведнъж каза Басов. — Ако не беше твоята помощ… Сам нищо не мога да направя — добави просто той.

— Каква ти благодарност… — смаяно измърмори Хюсеин. — Да не би аз сам? — Вглеждаше се в лицето на механика, ала той не бързаше да си тръгне и му протегна ръка.

И тогава неочаквано стана това важно събитие, което Хюсеин смътно очакваше. Той хвана ръката на механика и я стисна с такава сила, че пръстите им се слепнаха.

— Ех, Александър Иванович — прошепна той задушевно, — мили приятелю!

Бележки

[1] Вира! (мор.) — Вдигай! — Б.пр.