Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (9)

II

На рейда отново пристигнаха със закъснение. Леденият пролетен норд свистеше в корабните въжета, свиваше от гребените на вълните късове пяна и я запокитваше на палубата. Вятърът опъна над хоризонта сива завеса, кълбести облаци закриха половината небе, забръска дъжд.

В радиорубката радистът Володя Макаров водеше тежка борба със съня, като триеше с юмруци очите си. Той напръска лицето си с морска вода, седна пред апарата и изпъшка в микрофона.

— Астрахан! — викна звънко той. — Астрахан — пристанището! Защо се бавят шлеповете?

На изток слънцето се показа през облаците като оловно кълбо. Около него в пепелносив венец се кълбяха дъждовни облаци. На спардека гръмко плющеше от вятъра разхлабеният брезент на лодките.

— Астрахан — каза Володя, — телеграмата за пристигането ни е изпратена навреме. Къде са шлеповете?

Той се отмести от микрофона и изруга тихо, с досада. През прозорчето на рубката надникна старшият електротехник Котелников.

— Свърза ли се, Володя?

Радистът кимна мълчаливо и посегна към слушалките. Сетне превключи на приемане и се зае да записва.

— Ако имах власт, бих ги уволнил всички — каза Котелников мрачно, — и капитана, и помощниците, и ония подлеци на брега. Всички ще уволня и нови ще набера!

Радистът пишеше, наведен над листа и изплезил език…

— Отговарят, че е станала грешка — поясни той, — нашите шлепове е откарал танкерът „Агамали“… Та кого щеше да уволниш, приятелю?

— Всичките. Това командири ли са? Инвалиди с изкуфели мозъци. Ставаме за смях на всички. От номера с шлеповете „Агамали“ икономиса четири часа. Изпревари ни в морето. Сега ще вземе шест часа преднина. И това не безпокои никого. Смеят ни се и в диспечерското, и по корабите, и в дежурната лавка. Не получихме нито копейка премиални, това е факт!

Володя нарисува в полето на дневника увиснало корабно платно и глава с гърбав нос сред облаци дим. После засмука молива и наведе глава настрани, любувайки се на рисунката си.

— Ето аз поджавках в микрофона половин час — каза той с усмивка, — бих могъл да лая и във вентилационната тръба, ако ми заповядат. Ама да вървят по дяволите! Кой тук ще оцени работата ми? За един месец не сме додали половин милион тонмили, не по-малко. Но какво мога да направя аз?

— Така е.

— Вчера по време на товаренето започнаха да наливат нефт, без да изпомпат от резервоарите водния баласт. Капитанът се разтрепера като жена, когато му доложиха. А после чух как Касацки се обясняваше с агента на транспортната милиция. Излезе, че за всичко са виновни… помпите!

— Лошо, Володка.

— По-лошо няма накъде!

— Помощникът по политическата част е добро момче — каза Котелников, — готов е да носи ако ще би целия товар върху себе си. Но не познава навигацията и го е страх да се меси в разпоредбите на капитана. Освен това е охтичав. Мисля, че скоро ще умре.

През това време Володя нарисува водолаз в скафандър. Той дори се усмихна самодоволно — толкова сполучлива беше станала рисунката.

— Знаеш ли какво, Стьопа?

— Какво?

— Хайде да се махнем оттук — радистът понижи глас и апетитно облиза вишневите си устни. — Зная къде ще отида. В Епрон. Там сега вадят кораби, потънали при Бирючя Коса. Ето това е работа!

— Няма да ни пуснат — промърмори Котелников и се заоглежда боязливо. — Как така ще изоставим танкера? Излиза, че сме се уплашили преди безпартийните. Не, зарежи това…

— За теб също има работа — продължи Володя невъзмутимо, — аз съм разучил. Да им плюем на документите, а? Не, може и да ни вземат комсомолския билет.

— Не говори глупости — Котелников се направи, че иска да се отдалечи от прозореца, ала не мръдна от мястото си. Той беше смутен и заинтересован. Предложението на Володя го притегляше като магнит.

— Ами ако се опитаме да действуваме чрез райкома — каза той неуверено. — Ама не, няма да ни пуснат…

— Глупости! Роб не значи отшелник до гроб, както се казва. Бих искал да знам как ще ме задържат против желанието ми!

— Не, да дезертираме, не струва — каза твърдо, но без всякакво чувство Котелников. — Може би ще нагласим нещо. Освен това тук съм и председател на корабния комитет… Все пак поразучи за всеки случай за Епрон — добави той, като се усмихваше пресилено.

По спардека се зачуха стъпки, кънтящи и неравни, замитани от вятъра. Човекът минаваше покрай кабината с широки крачки и наклонен напред, сякаш политаше срещу напора на вятъра.

— Басов — прошепна Володя. — Дали не ни е чул?

— Не знам. — Котелников отстъпи от прозореца. — Е, стига сме се паникьосвали. Не е по комсомолски! Ето че и шлеповете идват.