Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (8)

I

Непрестанно шуми край бордовете зелената вода. Лениво изхвърля белоснежна пяна. Ронят се по вълните и безшумно се пукат безброй мехурчета.

Френското момиче Нели

продаваше букети камелии…

Стоманената палуба е нагрята от слънцето. Слънцето искри по вълните, пламти по излъсканата мед на перилата. Дявол знае какво означават думите на песента! Вятърът ги донесе неизвестно откъде и те се залепиха на Хюсеиновите устни като сладка мъзга. Позабрави се малко — и започне да си ги тананика. Приклекне до люка и загледа в далечината. Изтлява и се превръща в бяла пепел цигарата, която сам е свил — трябва отново да слезе при машините. Наоколо е пусто. Във вентилационната тръба звънти въздушната струя, а вълните се плискат ли, плискат. Така е било открай време, така ще бъде и занапред.

Английски възпитан бой

очите й сини любеше той…

Хюсеин не мисли за думите на песента. Мисли си, дали да не напусне танкера преди края на навигацията. Да се престори на болен? Или да се сбие по време на престоя? Не, не бива. Да си отиде мирно и тихо, също е невъзможно. А междувременно тук няма с кого да се сприятели. По време на първите рейсове той се запозна с целия екипаж, черпеше цигари, предлагаше да поиграят домино. Скуката го караше да обикаля всички кътчета на кораба, където се чуваха гласове и се движеха хора. Така минаха първите рейсове, хората загубиха за него тайнствеността на новото и скуката стана нещо обичайно.

Боцманът Догайло непрекъснато снове по палубата и очите му, изпълнени с тъпа старческа загриженост, все търсят да турят нещо в ред. Той бърза и не отговаря на въпроси.

Хюсеин се опита да се сближи с втория щурман — Алявдин. Взе да му разправя как са го изключили от комсомола за пиянство. По мостика изтича прислужницата Вера, Алявдин прошепна: „Да я заприходим…“ — смигна и се разсмя, като потриваше ръце. Така Хюсеин не завърши своя разказ.

Опита да се присламчи към комсомолците. Те живееха задружно, но много затворено. Бяха петима: трима електротехници, един моторист и помощник-механикът. Демобилизирани червенофлотци, от военната служба им беше останала любовта към дисциплината, подчертаната акуратност в облеклото и тази спокойна, делова сериозност, която отличава хората, навикнали към отговорност. На Хюсеин му харесваха тия момчета, дори малко им се докарваше. Един от тях, електротехникът Котелников, подробно го разпита за злополучното пиянство. Лицето на Котелников беше спокойно-гнусливо, сякаш се беше изцапал с нещо. Любопитството му се стопи с последния въпрос.

— Прояви се в работата — каза той поучително, — впрочем едва ли ще излезе нещо. Комсомолът не е хан.

Той се огледа, търсейки предлог да прекрати разговора. На Хюсеин му идеше да потъне вдън земя. Сега той отбягваше и комсомолците. Хората не се интересуват от съдбата му — отлично. И той не се интересува от хората. Какво му влиза в работата.

До Астраханския рейд има тридесет и осем часа път. Обратно, без товар — тридесет. Вечно открито море, синева над главата и силен вятър. Капитан Кутасов чете в каютата си дебели книги, въздиша тъжно и бърше с кърпа тъмночервения си врат. Щурманът Касацки спуска дървената щора и затваря вратата с куката. От него постоянно лъха на водка, но той никога не залита, никога не повишава глас. И никога не поглежда Хюсеин.

Вторият щурман Алявдин пуска в каютата си грамофона. Крякат саксофони, скрибуцат цигулки, звънко удрят цимбали. В тясната пътечка между койката и шкафа щурманът Алявдин подскача от крак на крак — разучава стъпките на западни танци.

Хюсеин не чете книги, не купува нито грамофонни плочи, нито светложълти шанжаниращи вратовръзки. Хюсеин не смее да пие водка. След вахта нарочно се мие бавно под душа, за да убие времето. Сапунената пяна става на мехурчета, силните струйки боцкат раменете — горчива морска вода. По мачтите пламват звездите на мачтовите светлини, от морето нахлува влажна, прохладна тъмнина. Той сяда върху капака на люка, тананика провлечено глупавата песен, мечтае.

Цялата тази сбирщина, мисли само как да офейка на брега. Навярно мнозина ще офейкат още преди края на навигацията. Тогава на танкера ще дойдат нови хора и с тях може би ще се сприятели. Всичко ще делят по равно и ще стоят заедно на кучешките нощни вахти — неразделни в работата, в беда, при скандали. Хубаво е да излезеш с приятел на крайбрежния булевард, да отрониш от китарата „Ябълчица“, да потанцуваш на луна. Да останеш заради приятеля на вахта в буря, при вълнение, в студ. Да се наприказваш до насита, да се разхождате прегърнати, да му стиснеш ръката на раздяла — „твой до смърт“. Само че засега това са само мечти. На „Дербент“ са четиридесет и пет души — матроси, мотористи, щурмани, — а истинска дружба няма.

Ето щурманът Касацки придружава капитана по спардека, като го придържа за лакътя. На лицето му — ослепителна наивна усмивка. Така може да се усмихва само той — помощникът Касацки. Навярно така се е усмихвал, когато е натиснал девойката в платформата на спалния вагон.

— Плюйте на това, Евгений Степанович, не обръщайте внимание, — уговаря той стареца, — за нищо и никакво закъснение в параходството вдигат врява. Време е да свикнат! При това на вас гледат с добро око, гълъбчето ми…

Ще рече човек, че капитанът и първият помощник са големи приятели. Но след час Касацки отново е на спардека. Този път го придружава Алявдин.

— Старчето получи строго мъмрене по радиото — казва Касацки с дежурната си усмивка. — Добър старец, но… страхлив, ленив и слабохарактерен. Стане ли авария, ще гледа да стовари всичко върху нас. Ще видите.

Те почти се блъсват в Хюсеин, като минават край него. С кого ли пък ще си шушука днес помощникът Алявдин?… Не, не съществува приятелство на „Дербент“! Само някаква фалшива маска — разходка под ръка, вежлива любезност и предпазливо бодване с язвителна думичка през ослепителна усмивка. В такъв случай не може да има приятелство.

Но главното, в което не провървя на Хюсеин, бе, че имаше невъзможен началник. Ако трябваше да избира, той би избрал Касацки или Алявдин. Старшият механик Басов беше по-лош и от двамата, дори по-лош от когото и да било между четиридесет и петимата на „Дербент“.

Басов слиза в машинното при всяка вахта. Има вид на човек, който вечно страда от зъбобол, и бялото на очите му е червено. Стои прегърбен, с разперени лакти, сякаш сраснал се с пода. От тази неподвижна фигура трескаво се разшетват механици, шлосери, мотористи. Той стои, осветен отгоре от мъждивата светлина на лампите, и върху плещите му се стоварва целият яростен грохот на шестцилиндровите дизели на „Дербент“.

Ето че на горната решетка се появява закъснял моторист. Ръцете му се плъзгат по омазнените перила на трапа, краката му се подгъват, размекнати от съня. В момента, когато достига дъното и се полуизвръща, старшият механик отлепва стиснатите си устни.

— Наспахте ли се? Ако не сте, върнете се обратно. Ще минем и без вас…

Грохотът изцяло поглъща звуците на гласа му, но думите се отгатват по движението на устните. Старшият механик някога е бил обикновен моторист. Така казват. Би могъл да бъде по-ласкав с момчетата. Навярно безсънието, боядисало в червено бялото на очите му, е изсушило и сърцето му.

— Кучи син — мърмори Хюсеин, като гледа с ненавист широкия му гръб, — а отгоре на това партиец. Мъчител!

Самият Хюсеин никога не закъснява за вахта. Старшият механик никога не му е казвал груба дума. Но се избягват един друг и се гледат като врагове. Навярно, кога да е, ще се спречкат.

Преди края на вахтата Басов се качва на горния пояс при електромашините. Тук е сравнително тихо, влажно и горещо. Зад щитовете меко бръмчи динамото, Басов се надвесва през перилата и се вслушва в такта на моторите. И чудна работа — от всички ъгли на машинното отделение без повикване се събират механици, мотористи, електротехници. Те се изкачват по трапа голи, по гащета и изцапани с масло фланелки. По лицата им, зачервени от горещината, се стичат мръсни ручейчета пот. Дошлите първи се облакътяват редом с Басов на перилата. Останалите стърчат отзад.

— Левият двигател дава сто и три оборота — казва Басов, — десният сто и пет. Уверен съм, че можем да достигнем все пак сто и десет.

Момчетата се побутват с лакти, кривят уста. Корабът току-що е излязъл от дока. Хюсеин се вбесява от това самохвалство.

— Защо не ги дадете вие, другарю старши механик? — казва той предизвикателно. — Това е толкова лесно. Започвате и готово!

Той поглежда към другарите си, очаквайки одобрение. Басов спокойно отговаря:

— Сам нищо не мога да направя. Пък и не е така просто. Но всички заедно ще се оправим напълно.

Той се оживява и вдига глава.

— Мотористите разбират не по-зле от мен каква е работата. Дюзите се замърсяват — това, първо. Значи, горивото в цилиндрите постъпва неравномерно. Буталните пръстени не струват — това, второ. Оттам и непълната компресия на сместа. Инженерите от регистъра приеха кораби и съставиха акт. Инженерите от регистъра си живеят на брега. А на кораба живеят моряци…

Хюсеин пристъпва напред и увлечен слага лакти върху раменете на съседите.

По лицето на механика пълзят пепеляви сенки. Той бавно навежда глава, сякаш се готви да преодолее невидимо препятствие.

— Някои мотористи се страхуват и да духнат към машината, защото са я регулирали на брега. На такива не им е тук мястото. Нека плават на барка. Това не са моряци! Ти регулирай машината веднъж, втори път, тогава тя ще покаже какво може и ще надмине писаното й по паспорт. Вярно ли е, или не?

Той оглежда притихналите момчета и погледът му гасне. Изтрива челото си и стъпква с крак угарката. Мотористи, електротехници, шлосери тръгват един след друг към изхода. Хюсеин неохотно напуска мястото си. Пред него е гърбът на Басов с мокри от пот плещи. Ако се извърне, Хюсеин ще се осмели да го заговори. Но Басов бърза обратно, в машинното. Последното, което вижда Хюсеин, е подстриганият му мъхест тил. И като се спира неподвижно, както обикновено възстановява защитната си позиция срещу равнодушния свят.

— Подработва си авторитет… виж го ти, мръсника!

Хюсеин няма с кого да размени думица. Затова жадно лови думите, предназначени за други. Той знае — на кораба не обичат старшия механик.

— Натрапиха ни тоя комисар — въздиша капитан Кутасов. — Днес казваше на помполита, че товаренето може да става по-бързо. Може би утре ще започне да следи и мене, знам ли?

В очите на капитана се таи болезнен неизличим страх и ослепителната усмивка на Касацки бърза да го избави.

— Евгений Степанович, скъпи! Нашият уважаем механик малко се е чалнал. — Той прави движение с пръст около челото. — Струва ли си да се тревожим?

На Хюсеин му е приятно, че не е сам в бедата. Редом с него има човек, също така обкръжен със сляпа стена от неприязън. Но Басов сякаш нищо не забелязва. По време на товаренето той гледа часовника си. Опитва се да се меси, смешен, смахнат човек с възпалени, червени очи. Какво може да се постигне с такава сбирщина. По-свестните хора отиват на товарните кораби, където работата е по-лека, престоите по-дълги, където по-често получават премиални. Тук са попаднали онези, които в момента на пускането на танкера са се скитали по брега. Мнозина от тях са къркачи, болни, негодни за нищо. Те пушат на товарната палуба, въпреки заповедта, и се движат лениво като сънени мухи. Днес мотористът Козов оглеждаше маслената помпа. Той само пооткрехна капака, изцапа си пръстите и със смешна гримаса намигна на Хюсеин. Хюсеин се извърна. Нима не му е все едно? Нека механикът се старае, мотористите да кръшкат, нека матросите си пушат по палубата. Нека комсомолците се събират и си гласуват.

Танкерът не е изпълнил плана, последен е през тази навигация. Нека!