Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (7)

VI

Преди откриването на навигацията в доковете постъпиха нови кораби: това бяха серийни кораби-гиганти, предназначени за превозване на мазут. Дизеловите двигатели бяха произведени в Сормовския завод и по проект мощността им трябваше да бъде хиляда и четиристотин индикаторни конски сили. Обаче при регулирането на първия кораб „Дербент“ експерименталният цех постигна мощност всичко на всичко хиляда конски сили и с това работата приключи.

Механикът Бронников направи доклад и го прочете на съвещание. Той докладва подробно за всички нередности и изказа мнение, че проектната мощност изобщо не може да бъде достигната. Дори отвори учебника на Немировски и прочете:

— „Пределната рейсова мощност на двигателите се движи обикновено в рамките на седемдесет, седемдесет и пет процента от проектната…“ Щом като така счита известният инженер Немировски…

Някак много бързо се съгласиха с Бронников и когато и вторият танкер показа хиляда конски сили, всички останаха доволни: повече не може да се постигне, ясно е.

И изведнъж третият танкер „Агамали“ неочаквано даде хиляда триста и осемдесет конски сили, почти проектната мощност. Работещият по регулировката на този танкер Басов уведоми за това със служебна бележка главния инженер. Той искаше още два допълнителни дни, за да достигне пълната проектна мощност, и предлагаше да се извършат допълнителни работи на вече предадените в експлоатация кораби.

Извикаха Бронников. Той предчувствуваше неприятен разговор и беше загрижен. На кея стоеше танкерът „Агамали“ и от гигантската му димова тръба към мачтите излитаха бели кълба пушек — Басов гонеше проектната мощност и с упорството си заплашваше спокойствието и благополучието на него, Бронников. Явно Басов иска да изпъкне, да получи високо възнаграждение. Както и да е, в този момент Бронников го ненавиждаше.

В трапезарията го спря конструкторът Бейзас.

— Чу ли новината? — попита той и в очите му Бронников забеляза любопитство и жадно очакване на скандал. — Машините на „Агамали“ достигнали проектната мощност. Излиза, че сме измамили параходството. Ех, колко неудобно стана!

Бронников влезе при директора тъкмо когато той се препираше с Нейман.

— Не се оправдавай — говореше гневно директорът, — кажи ми без заобикалки: лъгахме ли параходството? Сормовският ли е виновен или ние?

— Питай него — хладно отряза Нейман, като сочеше Бронников. — Аз вече си казах мнението.

По пътя Бронников беше успял да обмисли положението и да се подготви за защита. Той си припомни всички нередности, срещнати при регулирането на машините на „Дербент“. Левият двигател при натоварване даваше сто и пет оборота, а десният — сто и три.

— Каква лъжа може да има тука? — каза той сдържано. — Заводът е пуснал серийно производство, а как става приемането, вие сами знаете. Какво чудно има тогава, че двигателите имат различна мощност?

— Въпреки това той се заема да докара мощността до нормалната… този Басов — с неочакван оттенък на недоброжелателство каза директорът. — Значи, може! Може, казвам! — Директорът изведнъж удари с длан по масата и втренчи в Бронников кръглите си, внушаващи страх очи. — Ето той пише за непълна компресия в цилиндрите. Защо е непълна тази… как се казва… компресия?

Бронников наведе глава, като се стараеше да се сдържи. Нейман избоботи поверително:

— Всичко това не е така, Иван Данилович. Историята с този Басов е некрасива, интригантска история, Иван Данилович…

Но директорът угасна също така бързо, както се беше разпалил. Той помисли малко, като забрави да отмести очи от лицето на Бронников.

— Оставете всичко както си е — каза той уморено. — Ако стане нужда, двигателите на „Дербент“ да се регулират със средства на екипажа. Да не се връща танкерът обратно в доковете. — Той бавно запрехвърля книжата и Бронников с облекчение погледна към вратата.

— А, ето още какво — изведнъж си спомни директорът, — параходството има нужда от механик. За същия този злополучен „Дербент“. Предлагат ни да отделим един от нашите поне за една навигация, но ти разбираш какво значи това. Да, нищо не може да се направи — овладяване на новия флот. Ти кого би предложил?

 

 

Бронников съжали, че не успя да си отиде. Впрочем директорът не гледаше към него. Директорът гледаше към Нейман. Нима Нейман ще предложи да бъде изпратен той? Изглежда, така ще стане. Той беше регулирал машините на „Дербент“ и ги регулира несполучливо. Сега е неудобно да откаже. Той мислено търсеше мотиви за отказ. С малко практика… Преди две години са открили в белите му дробове туберкулозно огнище. Стара болна майка… Нервна преумора…

— Ние не сме техническо училище, а завод — каза Нейман сърдито. — Кого можем да изпратим? — Той въздъхна и погледна Бронников. — Ще трябва да изпратим партиец. Басов ще изпратим — добави Нейман отчетливо.

Бронников леко се примъкна към вратата, открехна я леко, безшумно. Постоя малко отвън, като се ослушваше и слабо се усмихваше. Май че директорът не възразява…

Той се ободри и се втурна към цеха. В радостта си дори прости на Басов преживяната неприятност. На, ако не беше този чудак, кой знае какъв обрат щяха да вземат нещата за него, Бронников.

 

 

Басов се стараеше с всички сили да изглежда доволен. Стига само да се увери напълно, че това преместване е необходимо, и обикновеното му спокойствие и ведро настроение ще се възвърнат. Все някого трябваше да изпратят за експлоатацията — изборът беше паднал върху него. Може би това нямаше да се случи, ако не бяха стълкновенията с главния инженер. Но тогава вместо него щяха да изпратят друг, например Бронников, и разбира се, Басов нямаше да се възмущава или да започне да оплаква Бронников.

Муся слушаше, без да го прекъсва. Беше скръстила ръцете си на коленете и го поглеждаше изпод око. Когато той замълча, тя тръсна глава, сякаш отхвърляше от себе си някаква тежест.

— Как лошо се нареди всичко — каза тя сдържано, — не ти върви.

Той очакваше съпротива, упреци, тягостно обяснение. Ала нищо подобно не се случи. Муся започна да измъква чекмеджетата на скрина, да сваля дрехите от закачалките.

— Трябва да се приготвиш — каза тя. — Хайде да обмислим какво има да се направи.

Тя сякаш изобщо не бе изненадана. Мълчаливо, без да му обръща внимание, стопли вода в кухнята и сложи коритото за пране. Басов стоеше до нея и наблюдаваше как по голите й ръце се стичат седефени фъндъци пяна. Сега тя му беше най-близкият човек. Той бе навлязъл в странен период от живота си, когато всяко постижение предвещаваше нова несполука. Бе достигнал проектната мощност на кораба и заради това беше принуден да напусне завода. Нейман, Бронников и всички останали му бяха станали чужди. Отпуснати, безсилни хора, които нарочно измислят граници за постиженията, за да прикрият безсилието си. Затова използуват остарели норми и фалшива наука. Обединяват се, крещят за мними опасности и настървено защищават спокойствието си.

Муся се върна в стаята и седна до прозореца, без да пали лампата. Беше се увила в пухкав шал и раменете й потрепваха, сякаш я тресеше. На Басов му се искаше да я утеши и ободри. Всъщност няма никакви основания за униние. Малко ли знатни капитани, механици, щурмани има във флота? Муся искаше той да се издигне. Ето дават му машинното отделение на „Дербент“. Главното е да разбере, че това е необходимо. Някой трябва да плава на тези кораби — ако не той, ще бъде друг. За какво да съжалява?

— Свърши се със заседналия живот — заговори весело той, — може да се случи да влезем в морските недра, духовете да плашим. Честна дума, дори съм доволен, Муся. Трябва ли да се отказваме от трудната работа само за това, че е трудна? Вие на станцията ще ловите нашите сигнали. Ще се виждаме с теб веднъж на пет дни. Да, веднъж…

Муся мълчаливо кимна с глава. В тъмнината той не виждаше лицето й. Замисли се с какво да я развесели на прощаване. Навън жега, мирис на акации, над залива — син въздух. В морския клуб моряците танцуват танго със студентките от Индустриалния институт под звуците на баян. Искаше му се да заведе Муся там. Луната превали плоския покрив на къщата срещу тях и по стените запълзяха едва забележимите сенки на облаците.

— Муска! — повика я той ласкаво. — Виж каква луна. Гледай я каква е!

Муся бавно вдигна глава. По страните й се търкаляха обилни блестящи сълзи. Те мокреха краищата на устата й и падаха на гърдите. Тя прехапа устни и изтри очи с края на кърпата си.

— Ти никога не си ме обичал — каза тя убедено, — и никога не съм ти била близка.

В стаята беше толкова тихо, че той чуваше прекъслечното й дишане и шумоленето на роклята й. Докосна рамото й, ала тя се отдръпна.

— Но аз не плача за това… Не си въобразявай! Просто ми е мъчно за теб, защото си нещастник. Защо искаш да изглеждаш бодър, лъжеш и себе си, и другите? Аз винаги съм била за тебе нещо второстепенно. Ти направи нашия живот едно непрекъснато бързане, живееше отчуждено, като квартирант. Неотложна работа… Подготовка за кръжока… Събрание… Сън… Никога не сме живели човешки. Но всичко това както и да е, не съм ти казвала нито дума. Ти така работеше! Впрочем работеше ли наистина? Ти опълчи срещу себе си колектива и те се постараха да те отстранят. С ценните хора не постъпват така. Струва ми се, че си нещастник, слаб, неразумен човек, прости ми! Отстраниха те от завода. Това е оскърбление! А ти си доволен. Ако поне беше затаил някаква злоба или беше ругал, щеше да ми е по-леко. На твоето място ще дойде друг, някой хитрец или негодник, и ще си получава хубавата заплата.

Сълзите й секнаха, но гласът й беше суров и треперещ, тя бързаше да му каже всичко, което се беше натрупало в душата й. Струваше му се, че в тъмнината пред него не е Муся, а някоя чужда жена, глупава, равнодушна и зла. Той изкрещя яростно, колкото му глас държи:

— Млъкни!

Тя го погледна уплашено и вдигна ръце към лицето си. Може би си помисли, че ще я удари. И същевременно го наблюдаваше с някаква странна надежда. Той се сдържа и поднесе чаша вода към устните й. Тя отпи малко и отстрани с досада ръката му.

— Какви ги приказваш! — каза той тъжно. — Отърваха се от мен, това е вярно. Какво ли не се случва! Цялата работа е в това, че не давах на хората мира. На отделни места в завода работят лошо, и аз виждам, че може да се работи по-добре, далеч по-добре. Струва ми се, че това скоро ще стане ясно на всеки работник. Засега в завода благоговеят пред старите норми. Но нали нормите са ги съставяли хора и всичко се е изменило оттогава. Ето и аз…

Муся го погледна внимателно и печално. Така гледат близките на душевно болен. Той замълча по средата на думата, сякаш се натъкна на стена. Може би наистина никога не са били близки един на друг?

— Сашенка, престани — каза тя кротко, — това е нашата последна вечер, мили… Исках да ти кажа още нещо… Този нефтофлот, оттам бягат дори матросите! Те крият квалификацията си, крадат документи… Ти сигурно не си знаел това. И ще се виждаме рядко-рядко…

Тя помълча и се усмихна виновно и уплашено.

— Знаеш ли какво? Влече ме към тебе, мили, но какво мога да направя, като си такъв… Много ми се живее… Не се сърди!

Изведнъж го завладя удивително безразличие. Мусините пръсти галеха косите му, милваха го по лицето. Почувствува докосването на влажните й устни до бузата си и бързо стана.

— Какво пък, не сме вързани един за друг — каза той равнодушно, — прави каквото знаеш.

Така излезе той от къщи и последната нощ на суша прекара в скитане из града.