Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (6)

V

През януари за един ден се събраха за ремонт наведнъж десет танкера. Цеховете се задръстиха. Заговори се, че част от работите ще се възложат на корабните колективи. Удобният израз „със средства на екипажа“, пуснат от някого, се разпространи из целия завод. Произнасяше се с усмивка донякъде на предизвикателство, донякъде на смущение — така се усмихват хората, когато трябва да признават недостатъците си.

Изведнъж на едно производствено съвещание Нейман заяви, че е необходимо половината кораби да бъдат преместени в други докове. Не бива да се заставят хората да работят по цели денонощия, никакви извънредни. Инженерите се споглеждаха, сякаш си казваха: осъзна се. Директорът устреми очи към тавана и лицето му застина в напрежение, сякаш му костваше много труд да се сдържи и да изслуша Нейман докрай. После изведнъж се развика:

— Ясно е защо из цеховете има такива настроения, щом като главният инженер се изказва по тоя начин! Трябва да ударим по това празнодумство…

Нейман опря ръце в хълбоците си и злобно и неотстъпчиво присви очи.

— Аз ще подам рапорт! Разполагам с цифри… — забоботи в отговор той. — На чужд гръб и сто тояги са малко!

Човек би помислил, че тези хора се ненавиждаха, така викаха. Но Басов знаеше, че сега ще се разберат и ще излязат да пушат в коридора. Той помисли за Муся. Тя ще го чака цяла нощ и ще се вслушва в стъпките по улицата. Той ги изчака да замълчат и изтърси високо, така че всички се обърнаха:

— По моему трябва да си дадем зор. Аврал^[1] — и това е. Какво има да приказваме?

Нейман престана да се горещи и седна мълчаливо на мястото си. Инженерите заговориха всички едновременно. Бригадирът Ворон, ранен при пръсване на котел, се обърна с труд на стола си и се усмихна на Басов.

Когато съвещанието свърши, Нейман спря Басов при вратата.

— Можеш да пренощуваш у дома, в кабинета ми — каза той преувеличено любезно, — има две канапета.

Басов кимна и се извърна. Много му се искаше да се прибере в къщи. По кейовете в трепкащата светлина на фенерите се движеха черни фигури, подгонени от изсвирванията на автокарите. Като слизаше в машинното отделение на танкера, той видя вдигнатите прашни лица на монтьорите, които го гледаха отдолу. Бригадирът му извика:

— Личи си, че дълго ще се задържим тук, а? — Той долепи устни до висящия чайник, гълтайки шумно вода. Откъсна се, размаза потта по лицето си и смигна на Басов. И Басов отвърна:

— Дълго.

Призори той влезе в кабинета на Нейман. Там беше студено. По синьото стъкло на прозореца почукваше клонка от акация. Той легна на коженото канапе и преди да заспи, си спомни за Муся. Вятърът свири в комините, а трамваите вече потеглят от депото. Надали е спала тази нощ…

Видя Муся на другия ден вечерта, когато се върна от дежурство. Тя сплете пръсти на врата му, убоде се в брадата му и се засмя. Не изглеждаше да му е сърдита.

— Позвъних на Нейман и разбрах, че си останал и през нощта — каза тя. — Знаеш ли, Нейман ме ядоса. — Тя втренчено погледна ръцете му с почернели от мазут нокти, сви вежди и се замисли.

— Попитах го дълго ли ще те задържат, а той се смее: „Ще остане толкова, колкото е нужно.“ Оставих слушалката. Бих го цапнала по мутрата, да разбере.

Лицето й потъмня от нахлулата кръв, стана мрачно и зло.

— Той не те обича — продължаваше тя, — там всички те мразят за нещо… или се боят, не мога да разбера. Струва ми се, Саша, че ти никога няма да имаш успех. Щастието — това е друго нещо! Може би ти и сега си щастлив. Карат те да поправяш на бърза ръка, а ти казваш, че това е аврал, и си доволен. Нещо жалко и обидно до сълзи има в това. Не се сърди…

Наистина в очите й се появиха сълзи и тя стисна до болка ръката му. Той остана поразен и не намери какво да отговори. Както вече се бе случвало, думите й му се сториха странни и лишени от смисъл.

— Муска! — викна той с престорена веселост. — Стига паника, Муска! Кой може да ме обиди? Та аз съм зъбат!

Притегли я към себе си и я погали по косите, но тя упорито се отдръпна.

— Струва ми се, че живееш някак по вестникарски, Саша. Другите постъпват иначе. Искам, ти да преуспяваш в живота.

На следващата нощ той не се върна, на третата също. Муся постъпваше на нощно дежурство, когато той се прибра у дома. Изглежда, беше свикнала и бе престанала да забелязва отсъствията му.

— Твоят аврал много се проточи — казваше шеговито тя. — Колко останаха още до смъртта ми? Скоро ще стана старица, командире.

 

 

В края на януари танкерите излязоха от ремонт. На събрание на актива говори Нейман. Той разказваше за безсънните нощи, за лошото снабдяване и твърдостта на духа. Говореше пламенно и развълнувано и дълго го аплодираха. Басов седеше до Ейбат.

— Приказвах с Нейман и с началник-цеха Глацки — каза той. — Всички са против. Да видим какво ще каже активът!

Ейбат унило се сгуши.

— Остави, Саша. Както е казал Нейман, така ще стане. Кой съм аз? Едно нищо и никакво шлосерче.

— Уплаши се — сухо каза Басов, като свали ръката му от рамото си. — Подъл характер имаш, Закирия!

Той оглеждаше залата и съобразяваше кой от присъствуващите ще го подкрепи. Покрай редовете мина бригадирът Ворон, като накуцваше с единия си крак и тежко дишаше. Той мъкнеше с достойнство и гордост осакатеното си тяло, сякаш простреляно бойно знаме. Басов си помисли: „Този ще бъде с нас.“

Директорът разказа за опита от зимния ремонт, за значението на предстоящата навигация. След него дойде ред на Басов.

Басов се стараеше да говори кратко. Заводът може да икономиса много време и средства. Всички знаят за предложението на Ейбат, но то остана в портфейла на главния инженер — трябва да се извади оттам (не мислеше да засяга Нейман, но излезе злобно и предизвикателно). Заводът има добри кадри и нови машини. Ако хората се научат да пестят секундите, няма да има нужда от аврали.

Майсторите го слушаха със застинали усмивки. Конструкторите си шепнеха нещо. Бронников се усмихваше, мърдаше устни, готвеше се да говори. Басов седна. Изведнъж ясно осъзна колко не на място бе прозвучало изказването му. На всички им се искаше да се говори за трудностите останали назад, за успехите. И изведнъж някой заявява, че всичко би могло да се извърши по-бързо и по-евтино.

В салона стана шумно. Ворон се надигна тежко и звънко се провикна:

— Добре го каза! Трябва да се изясни защо потискат… — Но към него се наведе Нейман и му зашепна нещо. Заговори Бронников и веднага в салона полъхна ветрецът на смеха.

— Механикът Басов предлага да се икономисат секунди, а после ще се наложи да се губят седмици за ремонт на машините… Колкото до предложението, то едва ли е приложимо, и дори е опасно. Какво приказва той, че шайбите ще удържат буталото… Когато такива предложения постъпват в цеха, майсторите се чешат по тила.

Басов се сгърби и начумери. Несъмнено събранието се готвеше да се развлича. Лицата се смекчиха, шумът нарастваше. Някой от конструкторите весело забеляза:

— Искаха да изкопчат премията! Режи ги, Бронников!

Басов се задъха и се изправи на крака.

— Работника потискате. Тая няма да мине!… Ще си получим своето!

Сред безразличните любопитни лица, които се обърнаха при неговия вик, той видя няколко явно враждебни, наблюдаващи го с нескрито злорадство.

— Не искате да се безпокоите — изтърси той колкото му глас държи, — прикривате се зад печатни боклуци! Защо тогава учихме хората?

После изведнъж охладня и оживлението му се смени с апатия. Стана му срамно за грубата нападка. Като си пробиваше път към вратата, той чу Нейман да казва:

— Това вече граничи с хулиганство. Трябва да бъде поставен на мястото му.

Той си отиде в къщи, седна до масата и обори глава върху ръцете си. За пръв път се почувствува самотен. Всички тези хора — механици, майстори на цехове, начело с Нейман, несъмнено работеха много и добросъвестно. Но, кой знае защо, упорито се придържаха към остарялата, уродлива обстановка в завода с щурмовщината, суматохите и несъзнателното повтаряне на едни и същи грешки. Басов се чувствуваше така, сякаш е отишъл далеч напред, оглежда се и едва тогава забелязва, че е останал сам.

Муся виждаше, че нещо не е в ред. Тя приседна до него и се загледа в очите му.

— Случило ли се е нещо? — попита тя. — Защо мълчиш?

Басов се оживи. Разказа й цялата история. Муся слушаше мълчаливо. Не задаваше въпроси и не се възмущаваше. Гледаше го втренчено, сякаш за пръв път изучаваше лицето му. Когато разказа за това, как Ейбат го уговарял да се откаже от изказването, Муся не издържа. Тя плесна с ръце горестно и ядовито.

— Той сам те уговарял — повтори думите му тя, — така ли? Не, ти си неповторим!

Тя се засмя, но устните й трептяха. После се притиска до него и хвана ръцете му. Лицето й стана умоляващо и жалко. То молеше, подмилкваше се, заплашваше. Басов никога не я бе виждал такава.

— Сашенка, остави това! Нима не можеш да работиш като всички, без да оригиналничиш, без да вдигаш шум? Работеше нощем — те не забелязаха това. Нима другите не получиха премии? Ти не умееш да взимаш това, което ги принадлежи по право, не умееш да се погаждаш с хората. Сега пак се навря с това предложение. Настрои срещу себе си авторитетни хора и те ще ти се отплатят, бъди спокоен. Защо сам си вредиш, Саша? Не, ти си странен, странен си. Просто някакъв чудак!

Той я слушаше уморено-безразлично, мислейки за неговото си. За да убеди хората в своята правота, са нужни много упоритост, убеденост и равнодушие към собствената съдба. Ето той измъчва жена си. Нетърпелив е, избухлив. И нима иска да изостря в завода отношенията с другарите си? Той дори не знае как се нарича тази правда, която го е завладяла изцяло. Беше изучил трудовите процеси и бе дошъл до извода, че машините се използуват лошо, че може да се работи по-добре, това е всичко.

— Тежко ли ти е с мен? — попита той замислено.

— Не съм спокойна. Как ли ще живеем занапред. Ти си такъв странен…