Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (5)

IV

Итеерите^[1] от завода даваха вечеринка. Басов се върна късно у дома и едва успя да се преоблече. Набързо си сложи ярката вратовръзка-пеперудка, купена също набързо за вечеринката. Чувствуваше, че не е съвсем подходяща, но му беше все едно. Като минаваше край входа на хотела, той се спря за секунда пред огледалото и се почувствува неудобно. Костюмът му беше нескопосан и безвкусен, но тозчас изпи една бира в павильона и се развесели. На улица Морска си купи огромно цвете и си го мушна в петелката.

На входа срещна Бронников. Той го изгледа учудено, но не каза нищо. Бронников беше с високи ботуши и спортен костюм, бялата яка красиво подчертаваше юношески стройния му врат.

В стаите имаше много хора, миришеше на парфюм и ядене. Нейман седеше до масата, подръпваше брадата си и явно скучаеше. Басов си помисли, че би било добре да се възползува от случая и да заговори още един път за предложението на Ейбат.

Девойка с бяла рокля подреждаше приборите на масата. Тя се изправи и отхвърли косите си с бързо движение на главата. Лицето й се стори познато на Басов. Той се приближи, подаде й ръка и тя каза името си — Белецка. Той разбра, че никога по-рано не я беше виждал.

И изведнъж забрави за Нейман и за предложението на Ейбат. Седна до стената, за да я гледа отстрани. Случайно докосвайки брадата си, той допря връзката-пеперудка и уплашено дръпна ръка.

Още преди да постъпи в техникума, когато плаваше като машинист, беше залепил на капака на сандъка си малка снимка, изрязана от някакъв вестник. Може би на артистка или някоя кинозвезда. Момчетата в кубрика написаха под снимката неприлична дума и той се нахвърли върху тях, сякаш беше влюбен в тази жена. После фотографията се намокри по време на буря и трябваше да я изхвърли…

Щом наведеше глава, девойката в бяло заприличваше на жената от снимката. Впрочем сходството не беше в чертите на лицето, а по-скоро в неговото усещане. Той не сваляше очи от нея, тя също хвърли поглед към него, спокойните й вежди трепнаха. Бронников се пресегна през масата и хвана ръката й. Тя се отскубна и се засмя. Нейман я наричаше просто Муся. Басов изпитваше неприязън към Бронников и Нейман.

Когато всички станаха и се отправиха към масата, той машинално тръгна след бялата й рокля, но от дясната страна на Муся седна Нейман, а от лявата — Бронников. Нейман си наля водка, като замислено хапеше устни. Бронников се наведе към Муся и й зашепна нещо. Под масата силно заскърцаха високите му ботуши.

Беше най-обикновена вечеринка. Отначало приказваха тихо и само потракваха прибори, но постепенно всички заговориха и престанаха да се слушат. Жените отказваха да пият вино, увещаваха ги.

Нейман бавно изпи чашата си и като подпря брада на широката си длан, съчувствено и нежно заразглежда говорещите. Бронников бе прехвърлил ръка през облегалката на Мусиния стол, сякаш я прегръщаше. Тя разсеяно го слушаше и с любопитство се оглеждаше наоколо, после изведнъж с усмивка се обръщаше към него, сякаш се извиняваше за невниманието си. На Басов му се струваше, че те седят твърде близо един до друг и че под масата коленете им непременно се допират. Самият той пиеше много, бързо се опиваше и все я гледаше. Веднъж Муся го погледна вторачено и твърдо, сякаш му заповядваше да не я гледа, да се извърне. И той се извърна.

Кой знае защо, всички станаха и започнаха да се чукат. Тогава той бързо отиде в другата стая, където беше полутъмно, напипа възела на връзката и с яростно наслаждение я дръпна. Копчето се откъсна и се търкулна на пода. Той извади цветчето от петелката и го смачка в юмрука си. Виеше му се свят и мъка напираше в гърлото му. За да се успокои, той се размисли, че след шест часа ще бъде в завода. Трябва да отиде в партийния комитет по предложението на Ейбат. Ала тази мисъл, извикана насилствено, не му донесе облекчение и се стопи. В съседната стая имаше едно момиче, Муся, с живи неласкави очи, бяла кожа и силни рамене като физкултурничка. Бронников се навеждаше към нея и на Басов му беше болно да си спомня за това.

Когато се върна в общата стая, на масата беше останал само Нейман. Танцуващи двойки се въртяха из стаята. Конструкторите Бейзас и Медведев бяха започнали да пият брудершафт и крещяха високо. Те отдавна вече бяха на „ти“ с всички, но просто им се искаше да се целуват. Муся спокойно слагаше ръце на раменете им и те я целуваха. Тя погледна Басов и се усмихна — какво ще правиш, редът е такъв. Той бавно обикаляше стаята, за да бъде по-близо до бялата рокля. Случи се така, че застанаха един до друг до перваза на прозореца. Мусините очи блестяха ярко изпод ресниците.

— Виж какъв сте били, Басов — тихо каза тя. — За вас ми е разказвал Яша Нейман. Яша рядко хвали някого. Той казва, че сте изумителен работник. Само че аз си ви представях съвсем иначе.

Басов каза с усилие:

— Не знам какво е имал пред вид Нейман. Аз съм обикновен механик, такъв, какъвто е и Бронников.

Муся поклати глава.

— Не, Яшка знае. Той, Яшка Нейман, е много груб, но аз се разбирам с него… А защо ме гледахте така на масата? Стана ми неудобно.

Беше горещо, тя навярно беше малко пийнала и говореше бавно, сякаш в изнемога.

— Работя в радиостанцията на параходството. Всъщност и ние сме моряци, само че сме свързочна служба. Казват, че ще ни облекат в морска униформа. Ще ми прилича ли униформата, как мислите?… Но разкажете ми нещо за себе си!

— Не знам какво мога да ви разкажа — каза Басов. — Наистина съм най-обикновен човек. Но при нас има чудесни момчета. Ето например Закирия Ейбат, азърбайджанец…

Беше му много интересно да й разказва. Тя слушаше, наклонила леко глава на една страна, и изведнъж по детски плесна с ръце:

— Ризата ти е скъсана и копчето е откъснато с плата. Ех, ти-и. — И тя докосна с ръце шията му. Ръцете й бяха сухи, горещи и той се боеше да мръдне, за да не я пропъди. Тя му каза „ти“, разбира се, без да се усети…

— Цяла вечер те гледах — каза той тихо — и се боях да се приближа. За пръв път ми се случва, честна дума.

— Наистина ли? А пък аз си казах: той ще дойде. И нарочно седнах тук сама, за да стане така.

Той дръпна завесата, като се стараеше да направи това незабелязано. Муся пошепна: „Ще ни видят.“ Останаха сами в полумрака. През прозореца падаше на жълти петна светлината от уличните фенери. Той успя да я целуне по устните, но тя веднага се отмести.

— Нейман ми е разказвал много за завода — каза тя — и си представях, че си солиден, някакъв производствен маниак. Пък ти виж какъв си бил. Веднага налиташ да се целуваш.

Той й предложи да я изпрати. Муся поклати глава.

— Не бива — каза тя. — Ела утре в радиостанцията. Сменям се в дванадесет през нощта.

За минута сърцето му се сви. Тя не се смущаваше, дори когато се притискаше към него, не забравяше да оправи роклята си, за да не я измачка. Като излезе иззад завесата, сякаш престана да мисли за него. Край закачалката я наобиколиха конструкторите, един през друг й помагаха да се облече. Дори не се обърна на сбогуване.

Басов се скита по крайбрежната улица до сутринта. От морето духаше леден вятър и лицето му гореше. Белецка излезе калпаво момиче — той привлече вниманието й само за момент и това беше всичко. Но когато си спомняше за нея, обземаше го нежност. Тя се държеше простодушно с всички и по другарски просто. Момчетата много се въртяха около нея. Сигурно след това говореха гадости по неин адрес и подробно разискваха външността й. На следващия ден той избягваше в завода присъствувалите на вечеринката, защото се страхуваше някой да не му заговори за нея.

Намери се при радиостанцията след дълго бродене в тъмнината из пустошта. Радиомачтите се губеха в черното небе и горе като звезди мигаха жълтите светлинки. Часовоят изскочи от будката и щракна ключалката на затвора. Басов спря при оградата, като се обърна с гръб към вятъра. Той стоеше неподвижно и ръцете му се вкочаниха.

Ето че Муся се показа на осветения вход. Сърцето му замря — навярно е забравила. Те вървяха един срещу друг като случайни минувачи и мълчаливо се срещнаха. Наоколо беше пусто, часовоят си отиде, скрил глава в кожуха. Тя обви с ръце шията му и отгърна яката. В голото място край бодливата тел те се прегърнаха така силно, сякаш им предстоеше да се разделят навеки.

— Пък аз свикнах с мисълта, че няма да дойдеш — каза тя, като се отдръпна малко задъхана. — Така правя винаги, когато много искам нещо, та после да не ми е мъка.

Тя го поведе за ръка. Около тях като пояс се редяха светлини и тънките изсвирвания на влекачите сочеха пътя към морето. Басов каза:

— Защо си мислела така? Аз те обичам. Нима не виждаш?

— За един ден ли се влюби, Саша? — усмихна се тя укорно. — Не, такова нещо не се случва.

— Щом казвам, значи, се случва! Сега сме заедно и ми е толкова хубаво. Чуй ме: мисля, че трябва да се разпишем.

Муся се смееше.

— Ти си същински командир: раз, два, леви!… Сега пък и да се разпишем! А ние с теб дори не сме си поговорили, както му е редът.

Тя намираше леко пътя в тъмнината и се опираше на ръката му, за да бъде по-близо до него. А той не гледаше къде стъпва, жадно търсеше ръката й и й пречеше да върви.

— Заради тебе днес в завода бях, като болен — каза той. — Казват, че това се случва веднъж в живота.

На кея се спряха край каменните перила. Вятърът разклащаше голите клони на акациите. Бързи вълни се втурваха от рейда и се разбиваха о къпалнята на плажа. Долу черната като катран вода бушуваше, катерейки се по вълнолома. Муся оправи шапчицата си, очите й ярко блестяха. Той я прегърна веднага щом тя вдигна ръце. Но тя се освободи и го повлече към пейката. Неочаквано му заговори за завода.

— Ти имаш големи способности, Саша — каза тя. — Нейман много те цени. Но сега е недоволен от теб, знам това. Казва, че навсякъде намираш недостатъци и се залавяш да ги оправяш. Това дразни хората, и после… Защищаваш глупавото предложение на Ейбат и вървиш срещу всички. Може би бъркам нещо, но ми е обидно, че си толкова простодушен и честен, а те те смятат едва ли не за интригант. Нейман казваше…

— Муся, да оставим това — каза той унило, — работите стоят съвсем другояче. Знаеш ли, Муся…

Тя мълчаливо наведе глава и зачерта с токчето си по пясъка. В това мълчание между тях пропълзя нещо неясно и радостта му помръкна.

— Може би ще е по-добре за теб да работиш спокойно като всички — каза Муся простодушно. — Можеш да станеш голям човек. Ето аз съм способна, но от мен нищо не излезе, навярно, защото нямам честолюбие. Но за тебе бих могла да пожелая много. Ти трябва да работиш като всички, но… по-добре от всички!

Басов слушаше и галеше ръката й. Думите й му се струваха странни и той едва схващаше смисъла им. Тя измъкваше ръката си, като се стараеше да съсредоточи вниманието му върху казаното. Обзе го нетърпение и той каза почти без да мисли:

— Ще се постарая да сложа всичко в ред. Не мисли за това. Аз те обичам.

Тогава Муся се развесели и позволи да я прегърне.

— Мили мой — каза тя нежно, — хайде, разказвай как ще живеем.

От време на време в завода ставаха сватби. По сватбите Басов свиреше на хармоника и наблюдаваше младоженците. Сякаш двойките нарочно се обричаха на неудобства, за да може колективът да се повесели, случваше се след женитбата момъкът да стане равнодушен към всичко и да изчезва веднага след края на работния ден. Това беше противно. И Басов не съжаляваше, че при него стана иначе.

Муся дойде при него след дежурство. Донесе със себе си сандъче с вещи и купчина дрехи. Беше много тиха и спокойна и като я гледаше, Басов се чудеше колко бързо и просто свърши всичко. Муся започна с помитаното на пода. Тя запретна полата си също като чистачките в завода и измете угарките под масата. Махна паяжината от тавана и сложи перде на прозореца.

Той гледаше босите й крака, също такива малки и силни като китките на ръцете й. Измъчило го беше очакването през ветровитите нощи в морето. Бе станал плах и я гледаше с благодарни очи. Такъв остана през първите дни на съвместния им живот и Муся беше доволна.

— Добър характер имаш, командире — казваше тя. — Струва ми се, че те познавам от дете.

Басов се стараеше да се връща от завода по-раничко и отиваха на разходка. В киното той поглеждаше само от време на време към екрана — обичаше да я наблюдава отстрани. Тя седеше изправена, отворила широко очи, и в тях се отразяваха бързите лъчи на екрана. Мислеше си, че тази мила жизнерадостна жена сега му е най-близкият човек, но той не може да й разкаже за своята вечна неудовлетвореност и за своите наблюдения в завода, защото на нея й се иска да живее като всички и беззаветно вярва на авторитетите. И все пак му беше хубаво с нея и не усещаше как се нижат минутите.

Понякога им идваха гости. Бяха Мусини колеги или познати от общежитието. Муся обличаше бялата си рокля и нещо се променяше в нея, заприличваше на цвете, окъпано в роса. Той я наблюдаваше крадешком и му ставаше тъжно.

— Иска ми се да се позабавлявам днес — шепнеше тя в ухото на Басов, — потърпи, мили.

Идваше Истомин, инженерът от свързочната служба. От него лъхаше на парфюм и по гладко причесаната му коса лежаха светли петна. Той се държеше важно и започваше да говори само когато другите млъкваха. Муся смигаше на момичетата и като минаваше край него, буташе протегнатите му крака.

— Отместете се — казваше тя безцеремонно, — не мога да мина. Седнете настрана.

Наричаше го просто Жорж и не му обръщаше внимание, когато той обидено вдигаше рамене. Басов пиеше чай и пускаше колелца дим.

— Муска — казваше благодушно той, — защо обиждаш човека?

Забавно му беше, когато наоколо се веселяха. Струваше си за такова нещо да си загубиш вечерта. С удоволствие би посвирил на хармониката, но Муся не понасяше този инструмент. „Панаирджийска музика“ — казваше тя. Затова пък Истомин свиреше добре на китара — свободно подръпваше струните, като разперваше розовото си кутре. При това преместваше цигарата в ъгъла на устата си и вторачено гледаше Муся. Момичетата му пригласяха. Глуповатичката Лиза Звонникова шепнеше на Муся:

— Виж, завъртя главата на момчето. Съвсем оглупя и гледа като факир. Ще кажа на Сашка!

Тя прихваше и се скриваше зад Мусиния гръб.

— Глупачка — смееше се Муся. — Ох, каква глупачка!

Истомин посръбваше от чашата и спокойно оглеждаше девойките: „Аз съм случайно тук — сякаш казваше погледът му, — сега ще стана и ще си отида.“ И търпеливо чакаше да настъпи мълчание.

— Странни моменти има в живота — говореше той внушително. — Вървя днес по улицата, пред мене на десетина крачки върви жена. Стройна, с такава една лека походка. Стори ми се… Бях дори уверен, че е… с една дума, една особа, за която мислех в тази минута. Повиках я и тя се обърна. Представете си — съвсем непознато лице!

Момичетата слушаха с полуотворени уста. Муся се усмихваше безгрижно.

— Това го измислихте сега, признайте си!

Басов следеше разговора и изучаваше Истомин. Спомняше си, че веднъж Муся му беше казала за Истомин: „В този човек ми харесва независимостта му. Знае си цената и не се оставя да го мамят.“

Басов се стараеше да разбере какво би могло да се харесва на Муся. Порази го една фраза на Истомин: „Никога не се доверявам на жените. Жената бързо се променя, смахнат е оня, който й се доверява.“

„Дявол знае какво значи това! Някаква простащина! По-добре да си свиреше на китарата.“

Когато след вечеринката остана насаме с Муся, поиска му се да разсее неприятното впечатление. Тя се решеше пред огледалото и той виждаше отражението й — бледо, уморено лице, загубило предишното си оживление.

— Дрънкане, намеци — каза дружелюбно той. — Този момък говори на някакъв просташки език. Ей богу, не говори по нашенски! Не ти ли стана отегчително?

В огледалото се протягаше и сладко се прозяваше Мусиното отражение.

— На руски говореше, Саша. Вие в завода да не говорите на друг език? — Тя въздишаше, докато сваляше роклята си. — Какво искаш? С него е весело и ми се щеше да се поразвлека малко. Няма да го превъзпиташ!