Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (33)

I

Белецка дочака смяната и се облече бързо и мълчаливо. Сега й се искаше само едно — да си отиде незабелязано, за да избегне разпитванията на колегите си. Но Лиза Звонникова обикаляше около нея и плачливо проточваше:

— Защо мълчиш, Му-ус-ка? Това е нещо невероятно. Мусенка, миличка, златничка, разправи.

— Главата ме боли — бързо отвръщаше Муся, като туряше баретата си и се оглеждаше в прозоречното стъкло. — Това е такъв ужас, че нямам желание да си спомням. Тарумов ще ти разкаже.

Тя тръгна към вратата, но Лиза я догони и плесна с ръце.

— Муся, ами нали там е Сашка? Какво става с него? Муся, миличка…

— Чак сега ли си спомни? — избухна злобно Муся. — Не знам нищо. Остави ме.

Тя изскочи навън и изтича по стъпалата. Слънцето се издигаше над белите къщи, откъм пекарниците вятърът донасяше мирис на топъл хляб. Хората тичаха към трамвайната спирка, бързо се качваха по стъпалата на вагоните и лицата им бяха съвсем обикновени, загрижени, малко посърнали след съня.

Седнала в трамвая между дебела старица, която смучеше бонбон, и работник с калпак, Муся се почувствува много самотна.

„Сега наближават Махач-Кала — мислеше тя. — Саша стои на палубата и гледа към брега… Впрочем за какво му е да гледа брега? Сигурно си спи спокойно в каютата. Той е винаги спокоен, доволен от положението си, а аз се измъчвам кой знае от какво. Стига съм мислила за това… Ами ако е обгорен и лежи заедно с другите обгорени.“ Муся си представи бели койки и на тях неподвижни фигури, закрити с чаршафи. Тя потрепера и се огледа уплашено. Дебеланата хрускаше бонбона, като гледаше сънено пред себе си, и бузите й се тресяха от тласъците на трамвая. Човекът с калпака се канеше да слиза и поглеждаше през прозореца.

„Колко време не сме се виждали — мислеше си Муся, — май, юни, юли… — тя бързо прегъваше пръсти, като мърдаше устни — август, септември, октомври… половин година… Не се е обаждал, забравил ме е и толкова. Да върви по дяволите, дори така е по-добре! Ах, да си стигна по-скоро у дома.“

Муся погледна с ненавист дебеланата и сви краката си под седалката. Трамваят загърмя на стрелката и край прозореца се замяркаха дърветата по булеварда.

„Днес се държах като глупачка. Тарумов сигурно си мисли, че съм просто патка като Галя Гончаренко, която спи със снимката на мъжа си. Уф, каква гадост! Но не е ли все едно какво си мисли той? Главното е, че се страхувам много… и нищо не мога да направя. Струва ми се, че ей сега ще се разрева. Ах, аз просто съм побъркана!“

На ъгъла на Молоканска Муся слезе от трамвая. Двама непознати четяха вестник на тротоара. Високият човек с моряшка шапка се обърна към другия:

— Това е станало тази нощ, значи, във вестниците ще излезе утре, а не днес. — Той гледаше усмихнат Муся и побутна другаря си, да я погледне. — Ех, че хубави са тия бакински девойки — първо качество!

Муся тичешком стигна до кръстопътя и се спря. Морякът продължаваше да я гледа с безцеремонно любопитство и сякаш се канеше да се приближи. Муся се замисли един миг и изведнъж стремително се спусна през средата на пътя.

„Само ще направя справка в управлението няма ли нещо ново — съобразяваше тя. — В това няма нищо особено, всички се осведомяват, не само аз. Но какво мога да науча оттам, като току-що идвам от радиостанцията? Все едно… Ах, каква съм глупачка!“

Тя се ядосваше на моряка, който гледаше подире й, на камиона, запречил пътя, на самата себе си.

В управлението на параходството действително не узна нищо ново. При входа стояха жени и една от тях — съвсем младичка, с жълта блузка, плачеше скришом, извърната към стената.

— Успокойте се — каза й Муся. — Мъж ли имате там?

— Не… познат.

— Къде?

— На „Дербент“.

— Та, престанете, де — говореше Муся. — Аз там имам мъж, но не плача. Чуйте ме, всичко ще мине.

Момичето изтри очи и се усмихна.

— Мислите ли?

Муся тичаше по Олгинска и бузите й пламтяха.

„Защо й казах за мъжа си, защо излъгах? Нямаше за какво да ходя там. Нали е жив и спокоен както винаги и навярно не мисли за мен. Но това момиче плачеше… Глупости! Той беше подписал телеграмата… Това не значи нищо. Би могъл да я подпише, дори ако… Ах, кога ще свърши всичко това!“

При входа на хотела тя се поспря и погледна в огледалото на вратата. Пред нея в рамката стоеше девойка с тъмни зли очи. Косата й беше се разпиляла изпод баретата и прикриваше горящите уши.

— Е, какво? — шепнеше си Муся с ненавист. — Къде ще изтичаш сега? Трябва да се чака. И кому е нужна твоята тревога? Да си беше седяла в къщи…

Девойката от огледалото отвърна със злобна гримаса и дори се озъби. Муся се потътра нататък. Мина Молоканска, сви машинално в двора и се изкачи по стълбата. В коридора децата с грохот теглеха по пода дървено конче. Съседката изнесе от кухнята мокро бельо.

— Мусенка, вчера идва да ви търси инженерът — каза тя, — оня, Истомин, струва ми се…

Тя се усмихваше с лукава, съчувствена усмивка, както се усмихват възрастни, отдавна женени хора, когато говорят за чужди любовни връзки.

— Помоли да ми предадете нещо ли? — заинтересува се Муся.

— Каза, че ще намине утре. Криете я от мене, казва, но аз все пак ще я намеря. Познахте, казвам, в джоба ми е. Не се червете, Муся. Аз винаги съм ви желала доброто — според мене той е много симпатичен.

— Нямам нищо с него — каза Муся омърлушено. — Вие ми се подигравате.

— Отде да знам. Ох, че сте прикрита, гражданко!

Муся отиде в стаята си и легна на кревата, като се сви на кравай и подложи длан под бузата си, както правеше винаги, преди да заспи. Но сънят не идваше, макар цялото й тяло да тръпнеше от умора. Все й се струваше, че лежи неудобно, обръщаше се от една страна на друга и не можеше да си намери място. Настъпваха моменти, когато мозъкът й отказваше сякаш да работи и пред очите й се мяркаха неясни образи. Но внезапен тласък я разтърсваше и като идваше на себе си, отново усещаше страшно безпокойство, искаше й се да скочи и да отиде някъде, да предприеме нещо, макар да знаеше, че не може да се предприеме нищо, само трябва да се чака.

„Какво лошо съм направила — мислеше тя, като се обърна по гръб и отвори очи. — Е, хайде да се разберем и да свършим с това… Саша е на «Дербент» и нищо не се знае за него, това е най-важното; но скоро всичко ще се изясни и… тук аз нямам никаква вина. Какво още? Той е станал друг… но той винаги е бил друг, не такъв, какъвто съм си го представяла. Нима е неудачник и фантазьор? Сега вестниците пишат за него… Пък Яшка Нейман се оказа бюрократ и го ругаят по събрания, а той се мъчи да представи нещата така, сякаш никога не си е и помислял да тормози стахановеца Басов. Но нали аз нямам нищо общо с това… Лъжеш!… Ти също го тормозеше заедно с другите, но никой не знае… Заедно с Нейман… Фу, каква подлост… И все пак, когато днес стана нещастието, аз се страхувах за него. Значи, не съм толкова голяма негодница? Пак лъжеш! Той никога не ти е бил безразличен, винаги си се стремяла към него. Но се уплаши от неуспехите му и побягна като подплашен кон. Не го усуквай, уплаши се… Ясно. Какво още? Ах, да, този Истомин! Ти го даваше за пример на Саша, защото преуспява и началството го цени… Сашка слушаше и мълчеше… Това пък какво е?… Слушаше и мълчеше… Сега плачи, глупачке!“

Муся се повъртя в кревата, изпохапа устните си и наистина заплака. Тя си спомни как веднъж се отби в службата на Истомин, в управлението на параходството, за да отидат на театър. Това беше в средата на лятото. Саша отдавна бе отпътувал в морето, и тя се срещаше с Истомин почти всеки ден.

Пред входа стоеше автомобилът на Годоян и около него се въртеше дребният потен шофьор и бършеше с парцал стъклата на колата. Минута след това излезе Истомин, придружен от няколко съслуживши. Без да забележи Муся, той се приближи до колата.

— Здравей, Николай — поздрави той любезно шофьора. В движенията и в тона на гласа му Муся забеляза някакво докарване, вероятно и шофьорът също забеляза това и взе небрежно цигарата, мачкайки я с омаслени пръсти.

— Хубаво фордче — каза завистливо Истомин на възрастния човек, който стоеше до него. — Ех, да беше наше… — обърна се и видя Муся. — Закъснях малко — каза той със съвсем друг, уверен и внушителен глас, — извинете, задържаха ме.

На Муся й се стори, че той сякаш нарочно произнесе високо тази фраза, за да го чуят колегите му, които стояха на тротоара. Тя срещна очите ма шофьора и се изчерви.

— Дойдохте навреме — отсече сухо тя. — Е, да вървим.

В това време излезе Годоян. Той намести чантата си под мишница, свали очилата и започна да ги бърше с носната си кърпичка, като присви късогледите си очи. Истомин пусна ръката на Муся, стана изведнъж сериозен и се поклони чевръсто. Годоян допря леко ръка до фуражката си и влезе в колата.

— Видяхте ли? — попита Истомин, като крачеше до Муся по тротоара. — Той ме познава и винаги ме поздравява, когато се срещнем. Другите дори не ги забеляза. Видяхте ли?

Тази вечер нямаше никакъв вятър и над града тегнеше гъст, неподвижен въздух, напоен с мирис на цветя и бензин. По гладкото огледало на морето край брега се движеха червените и зелени светлини на корабите и Муся гледаше все натам, отговаряше не на място и се чувствуваше самотна и никому ненужна. Оттогава изминаха много месеци, но споменът изведнъж стана толкова жив, сякаш всичко това се беше случило вчера.

„Утре ще отида на пристанището — намисли тя и се успокои малко. — Да отида ли? На Саша ще му се стори, че тичам при него заради статиите във вестника. Все едно, нека си мисли каквото ще… Само да го видя поне веднъж. Сега ще заспя, защото реших да отида и няма за какво повече да му мисля… Не, чакай. Как можах аз толкова да греша?… Уплаших се от неуспехите му? Не, тук има още нещо. Аз не разбирах най-важното в него: че му е необходимо, такъв, какъвто е — да върви по този труден, но единствен за него път…“

Отнейде се появи лицето на старицата. И тази мисъл, завоювана с такова усилие, изведнъж се замъгли и изопачи. Старицата пъхаше в устата си бонбони и бузите й се тресяха като на булдог. Дълго време Муся не можа да се освободи от тази старица, но вече на заспиване се обърна на хълбок и ненадейно пред нея се появи друго лице, спокойно, дори малко флегматично, със ситни бръчици по загорялата кожа около очите. И Муся отчаяно протегна ръце към това лице от страх да не изчезне.

— Така ми липсваше, командире — оплака се тя, като се усмихваше блажено. — Но ти вече тръгваш? Тъкмо сега ли, когато така се затъжих за теб? Чуй, сега знам, че това е необходимо, за теб е време да вървиш. Виждаш ли, не те задържам, макар да ми е мъчно. Колкото ми е мъчно, толкова ми е и светло, хубаво…

Скъпото лице се замъгли и изчезна. То не се появи вече, а на Муся й се присънваха физкултурни състезания, дежурство в радиостанцията, някакви телеграми. Но през цялото време, докато спеше, не я напускаше радостното чувство на гордост, което остави у нея първият сън.