Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (32)

V

Басов стоеше на палубата и притискаше към лицето си парчета от бинт, напоени с манганов разтвор. Бездействието го измъчваше, искаше му се да надникне в машинното отделение, но Догайло каза, че трябва да държи на лицето си тези студени парцали.

— Току-виж, станала гангрена — заплаши го с пръст боцманът. Той бързаше за каюткомпанията, където превързваха обгорелите.

Те бяха твърде много и всички се оплакваха, че им е студено и не могат да дишат. Басов, също се затътра натам, но някак не си намери работа. Няколко души от екипажа на „Дербент“ успяха да дадат първа помощ. Електротехниците събличаха пострадалите или просто разкъсваха мокрите дрипи по тях. Вера превързваше и изплашено се вглеждаше в равнодушното почерняло лице, обезпокоена, че е стегнала повече, отколкото трябва.

На обедната маса лежеше щурманът на „Узбекистан“ с дупка на главата от взрива. Той лежеше по корем, вкопчил се в мушамата, и плешките му потръпваха. Володя измъкваше от раната снопчета коса, чумереше се и поглеждаше нерешително шишенцето с йод.

— Не мога повече — шепнеше щурманът зачервен. — Какво умуваш над мен, момче?

— Ей-сегичка, още малко, моля ви се, потърпете — шепнеше Володя с отчаяна физиономия. Той напои с йод парче памук и го прокара по краищата на раната. Щурманът се дръпна, заскърца със зъби и изруга.

— Готово — обяви Володя с вид на хирург, завършил сложна операция. — Вера, превържи другаря!

Мустафа послушно протегна към Володя обгорелите си ръце. Лицето му беше бинтовано набързо и през процепа на бинтовете гледаха възпалени, сълзящи очи. Той забеляза Басов и се оживи.

— Пари ли, Александър Иванович? — попита лукаво той и като погледна ръцете си, добави учудено: — Виж ти, какви са червени като моркови!

— Стой мирно — сгълча го Володя с мрачна нежност. — Да не би моята кожа да се е ощавила? Пън!

По пода се въргаляха парчета бинт и парцали. Миришеше на болница. На ярката светлина, където погледнеш, лъщяха голи човешки влажни тела. Басов постоя и излезе на палубата. Прозрачното предутринно небе синееше над мачтите и звездите потъваха в него, като просветваха сякаш през чиста вода. Но на него все му се привиждаха отблясъци от червена светлина по морето и от време на време сякаш преставаше да вижда. Лицето и ръцете усещаха палеща горещина и виденията от изминалата нощ още не го напускаха. Всичко, което беше правил през тази нощ, бе дотолкова призрачно, че не му се искаше да мисли за това. Та не стана ли всичко без неговото участие? И той се размисли за хората, с които работеше рамо до рамо, за хората, които обичаше и с които се гордееше.

Само преди няколко месеца ги смяташе негодни за нищо, някаква лукава, дребна порода. Не, това бяха съвсем други хора. Те изчезнаха и той не помнеше дори как се казваха, не помнеше лицата им. Хюсеин и Володя, и шлосерът Якубов, той сякаш ги познаваше от дълги години и те с нищо не бяха по-лоши от монтьорите или стругаря Ейбат, с които се гордееше някога.

През пролетта, като напускаше завода, си мислеше, че животът му е свършил. А сега знаеше: следващата година ще се появят нови, повишени норми. Много кораби преминаха вече на стахановски рейсове и „Агамали“ отново изпреварва, заплашва да заеме първото място. Как ли ще се представи следващата година екипажът на „Дербент“? Басов си помисли, че ако внезапно изчезне, в негово отсъствие май нищо няма да се измени на „Дербент“. Но именно затова решително знаеше, че няма да напусне танкера след завършека на навигацията.

Стана му весело. Притиснал бинтовете към лицето си, той си засвирка фалшиво някаква игрива, бодра мелодия, но всяка минута прекъсваше свиркането, защото кашлицата го задавяше. Разхождаше се по палубата и изведнъж, като стигна до въженото помещение, рязко се спря и прекъсна свиренето.

На палубата, под разкъсаното кърмово знаме, лежаха трупове. Вятърът повдигаше края на знамето и откриваше неподвижно разперените стъпала на мъртъвците. Как можа да ги забрави? Нали сам помогна да ги положат тук, да ги покрият със знамето, и помнеше, че са двама и че единият беше се удавил преди идването на лодките. Помнеше през цялото време, а сега, кой знае защо, забрави.

„Това е от умората“ — помисли си той, сякаш се оправдаваше, и се мъчеше да възобнови чувството за непоправимостта на случилото се, което го беше зашеметило, когато за пръв път видя умрелите.

Но колкото и да се насилваше, не му се удаваше да потъне в тъжни мисли. В ушите му продължаваше да звучи все същата игрива мелодия.

„Какво става с мен? — мислено се питаше той. — Нали хората загинаха и това е непоправимо. Как мога да мисля за дреболии, да се радвам на каквото и да било, да мечтая за бъдещето? Или закоравях, научих се да командувам и загубих чувство за жалост към хората? Тогава мястото ми не е тук…“

„Не е вярно — отговори си сам. — Ти отиде заради тях в огъня и караше и другите да правят същото. Ти ги обичаше, тези непознати на теб хора, инак какво друго чувство те тласкаше в тази нощ? Но те умряха и това стана ненужно. Мустафа Хюсеин едва не загина, за да извади от водата мъртвото тяло. Той не знае страх, има голямо, горещо сърце и ти с всичките свои знания си само един делови, сух човек пред него. Но той се смее, когато му бинтоват раните от изгарянето, и мисли за машините, за престоя в пристанището, и нима мъртвите имат нужда от неговата скръб?“

Басов оправи отметнатото платнище на старото знаме и се отдалечи. Лицето му гореше, но на душата му беше спокойно. Той поглеждаше часовника си и съобразяваше дали не е време да телеграфира в пристанището, вслушваше се в шуртенето на водата — пак са забравили да затворят крана на спардека!

После срещна Котелников и той го поведе към фенера с тайнствена усмивка.

— Пък аз имам нещичко — каза той, като криеше ръката си зад гърба. — Хубаво нещо. Да ти го покажа ли?

Той подаде на Басов листче хартия, изписано с четлив, полегат почерк, и Басов прочете при светлината на фенера:

„Не можем да помогнем на «Узбекистан» поради силния вятър и искрите. Изпратете спасителен кораб. «Дербент». Кутасов“

— Първият помощник ли е писал това? — досети се Басов. — Откъде ти попадна телеграмата?

— Ами много просто! Докато Мустафа алармираше със сирената, Касацки написал това документче и го пъхнал на Володка, за да го предаде по радиото. А Володка, разбира се, не го изпратил и сега искаше да го отнесе в клозета, но аз му го измъкнах. Та това е цяло съкровище! Дръж! Ще влезе в работа пред съда. — Котелников акуратно сгъна листчето. — Сега вече няма да се откопчат. Ще изгризкаме тия паразити! Как мислиш, колко години ще им лепнат?

— Не знам — каза Басов. — Не съм юрист. Все пак жалко за стареца — добави той отвратен.

— За кого?

— Жалко, казвам, за стареца, за капитана. Всъщност той е много нещастен…

Котелников престана да се усмихва.

— Жалко? Ай-ай! Какво ще правим сега? Може би ще ги прикриваме, а? Какво е твоето мнение?

— Ти не ме разбра — смути се Басов. — Как ще ги прикриваме? Аз само казах за стареца, че е жалък и…

— Жалък ли, казваш? Ай-ай! А какво лежи там, видя ли? — кресна неочаквано Котелников, като посочи към въжения склад. — Ако не беше твоят старец, тези главни щяха да бъдат хора. Слушай, ако намислиш да го прикриваш…

— И през ума не ми е минавало — припряно се заоправдава Басов. — Просто изтърсих глупост.

— Чак такава глупост! Добре, че сме сами. Момчетата сега са сърдити… Слушай, а малчуганчето, радистът, спи на койката при мен. Мустафа го доведе. Цял-целеничък, само косите му са малко опърлени. Отначало току се вайкаше — мъчно му за танкера и бележниците му изгорели. Там, казва, имало много интересни неща. А сега спи, умори се. Слабичък е, да беше го видял, ръчичките му като стръкчета!

Небето на изток бързо светлееше. Отвъд морето се появиха планини, сякаш грамада от облаци, а зад тях се кълбяха облаци като снежни планини. Показа се късче слънце и гребените на вълните бисерно порозовяха.