Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (30)

III

Денят отмина подобно на другите дни в морето, изтече незабелязано, раздробен на четиричасови дежурства. В открито море още имаше мъртво вълнение. По гребените на вълните препускаше отразеното слънце. На кърмата поскърцваше буксирното въже, след него в разпенената ивица се показваше високият нос на „Узбекистан“ и мачтите му се чернееха на фона на синьото небе. На „Дербент“ твърде скоро свикнаха с него, сякаш се влачеше отзад вече отдавна и в него нямаше нито хора, нито запалителен товар, а само мачти, ръждив скелет и бели надстройки. А вечерта, когато се стъмни и в каютите запалиха лампите, той съвсем се загуби. Само дрънчащото буксирно въже се нижеше в тъмнината и в края му висеше гирлянда от светлини, а под нея на самото дъно на морето се поклащаха колебливи огнени синджирчета и невидими вълни ги скъсваха връхлитайки върху им, но те отново се окачваха, и отново се раздробяваха на парчета — и така безкрай.

В тези блестящи синджирчета се загледа и щурманът Касацки, като стоеше на вахта в късната нощ. Той се облакъти на перилата на мостика, загърна се в кожуха и застана там. Далеч зад кърмата се извиваха златни змийчета, той ги наблюдаваше втренчено и все не можеше да откъсне очи, но, кой знае защо, това съзерцание му беше неприятно. Той се зарадва, когато долу се разнесоха гласове, и се наведе колкото му беше възможно през перилата, за да чува.

— На това място трябва да има остров. Кой е той?

— Остров Чечен.

— Я гледай, Чечен. Ти, както ми се вижда, познаваш цялото море?

— Че как иначе! От малък плавам из него.

Отговаряше високото тенорче на боцмана, питаше хриплив насмешлив глас.

„Положително е Хрулев“ — сети се Касацки.

— Чичо Харитон…

— Кажи!

— Ами ти къде беше вчера, когато покриваха мотора на палубата? Ние те търсихме, търсихме!

— Не помня, момче… Сигурно съм бил по някаква работа. Не помня…

— Баламо-о-сваш! Хюсеин рече, че си се заврял в кухнята. Изшмекерувал си, значи? Ама, че боцман!

— Лъже… Грубиянин е той, и много обижда!

— Вярно, че е грубиянин. Но все пак?

— Кому се иска да потъва, хе-хе. Старец съм аз…

— Така си е. Ама аз си изпатих. А него вчера за малко не го отнесе зад борда, Хюсеин — добави Хрулев, сякаш си спомни нещо приятно.

Касацки слушаше със застинала усмивка, извадил от рунтавата яка бялото си тънко ухо. Но разговорът свърши…

— Така! — удовлетворен каза полугласно той. — Отминахме остров Чечен. Трябва да се направи засечката…

Влезе в кабината, примижа от светлината и се протегна, извил гръб като сит котарак. Когато се наведе над картата, някъде отвън се раздаде продължителен тежък звук, сякаш удариха с чук върху стоманен лист, и в същия момент от мостика пронизително извика Хрулев и разтвори вратата на кабината.

— Какво има? — обърна се към него Касацки. — Какво ти става?

Той видя побледнялото лице с раззината уста на Хрулев и скочи към вратата. Зад кърмата, на мястото, на което досега проблясваха гирляндите от светлини, се полюшваше нагоре пискюл от пурпурен дим и през него се появяваха мачтите и мрежата от корабни въжета на „Узбекистан“, осветени от розова светлина. Касацки вече дотича до трапа, но изведнъж се спря като закован, хапейки пръсти. Пред него отново се мярна бялото като вар сляпо лице на матроса и хрипливо ревна:

— Помогне-е-те!

— Мълчи! — викна Касацки с писклив глас. — Мълчи и слушай командата! — Той затропа с крака и като хвана матроса за яката на ризата, дръпна го към себе си. — Може ли да се успокоите и да слушате. Трябва да се отсече буксирът… Незабавно долу, във водата… Разбра ли? Хайде, живо!

— Трябва брадва — замънка Хрулев, приклякайки. — Слушам, да се отсече!

Касацки отблъсна матроса и се спусна по трапа. След него се носеше Хрулев, като дишаше тежко и нареждаше на глас:

— Сега, сега… Ох, милинките ми, пиленцата, сега!

— Къде е брадвата? — попита Касацки, без да забавя хода си. — Чувате ли?

— В пожарния сандък — простена Хрулев, — сега ще я донеса… Ох, по-скоро!

Въздухът се разлюля от кънтящия тласък на взрив и зад кърмата израсна нова огненочерна гъба от дим, обсипана с рой искри. Бързо заби корабната камбана на „Узбекистан“, ала мигновено спря и затихна. На палубата изскочи Догайло. Той мъкнеше спасителен пояс, буташе се в каквото свари като сляп и се препъваше. Блъсна се в люка и високо извика:

— Ох!

Отгоре скочи Хрулев и го хвана за ръката.

— Чичо Харитон, давай по-скоро брадвата. Загиваме, миличък!

— Брадва ли? — бъбреше Догайло слисано. — За какво ни е сега брадва. Трябват спасителни пояси.

— Ще те пребия! — изрева Хрулев. — Веднага дай брадвата, стари дяволе!

Догайло отстъпи, изпусна спасителния пояс и двамата изчезнаха в трепкащата ивица светлина иззад кърмата. След минута на осветеното място дотича Хрулев с брадва на рамо. Той се покатери с удивителна бързина на кърмата, задъхан, отворил широко уста. На палубата Догайло търсеше захвърления спасителен пояс, тихичко стенеше и се кръстеше. Накрая го намери и започна да го надява през главата си, като се вслушваше в ударите на брадвата, които долитаха от юта. Когато корабът потрепера, освободен от буксира, той се люшна и седна на палубата, стиснал очи. На осветеното място изтича Касацки и се блъсна о боцмана.

— Слушам! Цели сме! — каза Касацки с трепереща, измъчена усмивка. — Хвърли тоя геврек, старче, иди да будиш капитана!

В това време от вратата на машинното отделение излезе Хюсеин, спря се на мостика и се ослуша.

— Буксирът се е откъснал! — викна той, като видя хора на палубата. — Трябва да спрем, другарю помощник.

— Върнете се обратно! — изкрещя му Касацки. — Казвам ви, всичко е в ред. Връщай се назад!

Но изведнъж Хюсеин изтича по-нататък и в очите му блесна отразената розова светлина.

— Къде е капитанът? — викна той, като се оглеждаше диво. — Ей, вие там… Не виждате ли, че гори!

— Връщайте се назад! — запищя Касацки и яростно затропа с крака. — За неизпълнение на заповед по време на авария… под съд!

Но Хюсеин вече не гледаше към палубата и не слушаше помощника. Той постоя няколко секунди, съобразявайки, и изведнъж се хвърли на спардека, изкачи се по трапа на щурманския мостик и изчезна.

— Намислил е да вдигне шум със сирената — досети се Хрулев. — Ех, ще събуди всички, Олег Сергеевич. Дано не ни накарат да се върнем.

За минута като че ли притъмня наоколо и светлите петна по черната вода угаснаха, но в същия миг иззад кърмата се изви златен облак от искри, лумна и небето почервеня.

И сякаш опарен от пламтящото зарево, „Дербент“ зарева оглушително в тъмнината.

Басов лежеше на койката облечен, разперил босите си крака и вирнал брада нагоре като повален на място от куршум. Нещо го смущаваше през полузатворените клепачи и му се струваше, че е настъпило утро и розовото слънце изгрява, а над самото му ухо нещо реве с дълъг, проточен вой и преградките на каютата се тресат. Полуразсънен, той се обърна на една страна, защото ярките лъчи на слънцето се промъкнаха през клепачите и загъделичкаха зениците му. Ревът секна и в настъпилата тишина той чу викове, но все още не мърдаше, а бавно съобразяваше защо толкова му се спи, щом като утрото е настъпило, и защо не са го събудили за вахта, както беше помолил. Чу как вратата се разтвори, някой нахълта в каютата и в бързината се блъсна в стола. И тогава, отворил очи, той разбра, че съвсем не грее слънце, и видя наведеното над него лице на Хюсеин, който иска да го изплаши — така му се стори.

— Колко е часът? — попита той, сънено усмихнат, докато напипваше ключа на осветлението. — Какво каза, Мустафа?

— Казвам, че на „Узбекистан“ има пожар — рече Хюсеин, като разтърсваше рамото му. — Ставай по-скоро!

Басов завъртя ключа и седна на койката.

— Лъжеш! — извика той, колкото му глас държи. — Не може да бъде!

При светлината на електрическата лампичка странно го поразиха не думите на Хюсеин, а лицето му, този познат израз на тъпо, угнетено отчаяние, каквото имаше лицето на Мустафа по време на първите позорни рейсове.

— И да знаеш какво правят, негодници! — каза Хюсеин глухо. — Сега вече всичко пропадна… край…

— Спокойно, Мустафа. — Басов нахлузи ботушите и изтича в коридора, като по пътя закопчаваше копчетата на бушлата си. — Кой вика? — ослуша се той.

— Момчетата са се събрали на спардека. Искат да се върнем.

Те минаха по коридора и излязоха на товарната палуба. Басов се спря и вдигна ръце към слепоочията си.

— Какво е това? — попита той шепнешком. — Какво става тук, Мустафа?

Далече назад се кълбеше облак дим и в него като разпален въглен гореше ослепителна малинова сърцевина, която изхвърляше нагоре снопове златни искри.

— Отсякоха буксира и бягат — каза отчаян Хюсеин. — Започнах да бия камбаната, но ме прогониха… Слушай, направи нещо! Има още време. Нима просто така ще си идем, Саша?

Той се вгледа в лицето на механика и изведнъж ясно разбра, че Басов е също така безсилен, както и самият той, защото се подчинява на капитана и не е свободен да обърне кораба, а ако започне да настоява, ще го заплашат със съд и ще го прогонят, както прогониха Хюсеин.

Но Басов някак изведнъж се успокои и погледна назад, сякаш измерваше с очи разстоянието до горящия кораб. Неочаквано той се обърна и мълчаливо закрачи към трапа. Също така мълчаливо, без да мисли, след него тръгна и Хюсеин.

На спардека хората се озъртаха уплашено, без да могат да се познаят един друг при мъждукащата светлина на пожара. Гласовете ту се обаждаха един през друг, като се заглушаваха, ту се снишаваха до шепот и тогава се чуваше всяка високо казана дума и всички тутакси поглеждаха към говорещия, сякаш чакаха нареждания, за да действуват.

На щурманския мостик при подстъпа на трапа се виждаше високата фигура на Касацки. Той стоеше неподвижно и само от време на време бавно обръщаше глава, когато шумът долу се усилваше. До него на перилата се беше облегнал, превил тромава фигура, капитанът. Той непрекъснато мърдаше, правеше инстинктивно дребни излишни движения. Сякаш от студ свиваше рамене и се залавяше да закопчава копчетата на китела си, но в същата минута ги оставяше и въртеше глава, като гледаше ту горящия кораб, ту долу, към спардека, въздишаше и кършеше пръсти.

На спардека шлосерът Якубов, развълнуван и зачервен, бършеше с кърпа мокрото си лице и очите му изглеждаха изпъкнали от напиращите сълзи…

— Нека слязат тук! — викаше той вън от себе си от гняв. — Нека обяснят: защо се отдалечаваме? Председателю на корабния комитет, накарай ги да обяснят!

— Приказките настрана! — изскърца Котелников, като поглеждаше с ненавист към мостика. — Трябва да ги накараме да се върнат…

— Капитанът тук! — извика някой.

— Та капитанът е тук.

— Къде е?

— Ей го къде се е свил при перилата.

Настъпи кратка тишина. Обхванати от болезнено любопитство, хората се трупаха край трапа и разглеждаха неясната фигура на мостика, забравили за минута пожара.

— А малчуганът сигурно гори — раздаде се в тишината жалният глас на Догайло. — Малчуганчето, радистът гори, братлета, гори!

— Да се върнем! — викна яростно Котелников, изблещил очи, и из един път с неистов вик избухна спардекът:

— Капитанът тук!

— Ка-пи-та-нът!

— Трябва да спасим хората! Чувате ли вие?

— Да се арестуват!

— Помполитът тук!

— Ти, какво, побърка ли се? Механикът е на негово място. Отдавна нямаме помполит.

— Какво правят тези негодници! Трябва да се спускат лодките… Какво правят те, другари?

— За какво става дума? — закрещя Хрулев, като се провираше в тълпата. — Да горите ли ви се иска? Вятърът носи искрите, а нашият товар не е ли същият? Овни! — Той разбутваше матросите с началнически вид и когато мина край шлосера, подхвърли му заплашително: — А ти по-тихо. За подриване на дисциплината нали знаеш какво става? Внимавай!

Неочаквано видя Басов, който изскочи от ъгъла, и моментално се отстрани, като притисна някого с гръб към борда. Изведнъж настъпи тишина, хората се отместваха, правеха път и в образувалия се проход бързо вървеше Басов и гледаше право към капитанския мостик, сякаш се прицелваше, а по петите го следваше огромната фигура на Хюсеин. Насреща им се спусна Володя Макаров, блед, задъхан от вълнение.

— Валка Ластик е още там, чувам сигналите му! — викна той като полудял и хвана Басов за ръката. — Не мога да го слушам! Страхливци ли сме или…

Басов отстрани радиста и изтича на мостика. След него веднага се втурнаха няколко души и цялата тълпа се устреми мълчаливо към трапа.

— Какво значи това? — завика Касацки. — Моля да се върнете назад. Евгений Степанович, прекратете това безобразие, не мога да работя…

Той се отдръпна от трапа, за да пусне Басов, но в същия миг изтича напред и загради пътеката към кабината. Те се спряха един срещу друг, тежко дишайки, като двама борци, които се готвят да се счепкат.

— Вие ли отсякохте буксира? — попита тихо Басов. — Защо бягате?

— Не е ваша работа — също така тихо отвърна Касацки, — тук се разпорежда капитанът…

Около тях бързо се затвори мълчалив кръг от хора, също така пресекливо-тежко дишащи.

„Сега ще го ударя“ — помисли си Басов, като гледаше втренчено в бялото петно между очите на помощника и машинално вдигна ръка.

Иззад рамото му се показа главата на Хюсеин с оголени зъби и нечии други лица, неузнаваеми при слабата светлина на заревото.

— Удари го, Мустафа — изхриптя отзад шлосерът Якубов. — Не се бой, удряй с всички сили… На ти чука!

Тълпата наоколо стана по-гъста и глухо забуча, сякаш понесена от вихъра на надигащото се възмущение. Отзад се трупаха и караха Басов да се допира до гърдите на помощника. Той се опомни и отпусна ръка.

— Спокойно, другари! — викна той, като работеше с лакти. — Излишните долу на мостика! Сега ще се върнем и ще приберем хората от „Узбекистан“. Хайде, разпръсвай се!

Той почувствува как зад гърба му се отдръпва горещата купчина от тела и изкрещя с все сила до прегракване:

— Слушай моята команда! Да се очисти мостикът! Вторият щурман и донкерманът при мен. Да се приготвят лодките за спускане и… спокойно, момчета!

— Вие нямате право! — извиси глас Касацки. — Тук се разпорежда капитанът… Посегнахте на мен. Всички видяха…

Хората, стигнали до трапа, спряха нерешително. Басов се приближи до неподвижната фигура на капитана, наведен до перилата.

— Евгений Степанович — повика го той настойчиво. — Трябва да се върнем, там хората горят. Хайде, успокойте се, чуйте!

Капитанът отдръпна ръце от лицето си и жадно се огледа наоколо, сякаш се надяваше, че червеното небе, воят на сирената и виковете — всичко това само му се е привидяло. Съзря розовите отблясъци в стъклата на кабината и хвана яката си с треперещи пръсти.

— Не знам, приятелю, нищо не знам! — възкликна той жално. — О, боже мой, боже мой! Но какво искате?

— Не знаеш ли? — бясно изрева Хюсеин и разблъска хората, за да види по-добре капитана. — Не знаеш, а? Трябва да знаеш, ако си командир, а не някакъв си…

Той не се доизказа и се хвърли към кабината. След него се втурнаха още няколко души, а останалите тръгнаха отново решително към стълбите.

— Вие се погубвате, Евгений Степанович — каза Басов, като се мъчеше да повдигне капитана. — И двамата ще отидем под съд, ако хората там загинат. Хайде, опрете се на мен.

В кабината Хюсеин блъсна с рамо кормчията, той политна към стената и измърмори:

— Недей… Ей, остави, ти казвам! Ще отговаряш…

— Ще отговарям, ще отговарям, братле — говореше Хюсеин и с разперени лакти въртеше кормилото, — не се безпокой, ще отгова-арям!

Басов мъкнеше капитана към кабината, като го поддържаше под ръка.

— Та, казвате, да се върнем, а? — питаше Евгений Степанович. — Аз вече нещо никак не мога да съобразявам, гълъбче… Правете всичко, каквото трябва, докато дойда на себе си. Виждате, съвсем болен съм!

Едно златно облаче изскочи иззад кърмата и заплува от лявата страна на кораба, описвайки гигантска дъга, и морето зад борда заискри в огнен блясък.

— Ах! — закри очи Евгений Степанович. — Наистина ще умра тук с вас… Лошо ми е, пуснете ме.

Той притисна ръце към гърдите си и седна на стъпалото на трапа. Сърцето му лудо биеше и тялото му сякаш се разкъсваше, измъчвано от противни тръпки. В тази минута той ненавиждаше своето треперещо, потно тяло и прекъслечния си глас. Някой профуча край него и без да иска, закачи с бушлата си лицето му. Той се извърна и си помисли, че напразно се вкопчва в живота и че най-добре сега би било да престане да съществува. Но в следващия момент усети през спуснатите си клепачи трептенето на червената светлина, която се приближаваше и се разгаряше все по-ярко, и го задуши искрена мъка.

— Александър Иванович — повика тихо той. — Нали красноводският мазут е в трюмовете… Боже мой!

— Навсякъде да се отворят водните кранове! — викаше Басов и тикаше матросите към трапа. — Вторият щурман да следи за курса. Ей, боцмане, ще застанеш при киселинните акумулатори. При поява на огън действувай според инструкцията. Крановете, крановете отворете!

При рулевия сега стоеше щурманът Алявдин със съсредоточено бледно лице, виждаше се, че се вълнува, но се старае да бъде точен и спокоен и все пак е доволен от възникналото изпитание.

— Малко наляво! — викна той, като се ободряваше от собствения си глас. — Още малко… Дръж така!

Огненото зарево описа полукръг и набъбналата пяна около бордовете порозовя. На това място, към което се насочваше корабът, жълт стълб от дим се огъваше като дърво от вятър, разделяше трептящото червено небе на две и в подножието му по водата пълзяха блестящи огнени корени.

— Няма никаква опасност, уверявам ви — приближи се Басов до капитана. — Ето на, вие май се оправихте. Сега ще трябва да спуснем лодките — прибави той, като се извърна, и не се разбираше: разрешение ли иска, или заповядва.

„Наближава вече — помисли си Евгений Степанович, — минаваме откъм наветрената страна… Той прави всичко както трябва, подчиняват му се всички, дори и Алявдин. Само да не загуби самообладание.“

Отпред вдясно се показа горящият кораб, мяташе по водата кълбета дим и вдигаше нагоре острия си нос, незасегнат от огъня. Водата около него бе покрита с огнени езичета, които пъргаво се изкатерваха по черните гребени на вълните.

„Нефтът гори във водата, разлял се е и гори“ — помисли си Евгений Степанович с уплаха и отново почувствува сърцебиене. Сирената ревна оглушително и му се стори, че пурпурното небе се разцепи с трясък. Сетне настъпи тишина и той чуваше как долу се обаждаха гласовете, шуртеше вода и Басов викаше в разговорната тръба:

— Малък ход!… Да се пусне аварийният двигател… Добре.

Насреша лъхна горещ смрадлив полъх и долетя монотонно могъщо бучене, сякаш някъде пламтеше силно горяща печка и вятърът виеше в отвора.

— Наляво, още наляво! — неочаквано викна Евгений Степанович и бързо крадешком се прекръсти. — Дръж така…