Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (3)

II

Този човек пътуваше отдалеч и от скука завързваше запознанства във вагона. На младото момиче в съседното купе поднесе букет от ранни цветя и му помогна да намести вещите си на багажника.

— Обичам да пътувам — говореше той непринудено, — никъде другаде не можеш да завържеш такива интересни и разнообразни познанства. По пътя си почиваш; но същевременно сякаш извършваш и полезно дело — приближаваш се към целта. От това умът ти става по-възприемчив, събужда се интерес към хората. На път хората стават много по-общителни. Ето ние с вас само до преди час не сме се познавали, а сега вие ме слушате, сякаш съм стар ваш познат. А ако ви заговорех на улицата — положително бихте се обидили. Впрочем време е да се запознаем — щурман Касацки.

Те стояха при отворения прозорец на вагона. На хоризонта вече се показваха нефтените кули и далечното море блестеше като стоманена лента. Щурманът Касацки вежливо се отдръпна, смуквайки от цигарата, за да не отиде димът в лицето на събеседницата му. Тя го гледаше с любопитство и боязън. С любопитство, защото движенията както и думите му бяха неочаквани и бързи и защото тя дори и приблизително не можеше да определи възрастта му. С боязън, защото от време на време той я поглеждаше втренчено, сякаш я оценяваше, а когато се извръщаше и гледаше през прозореца, все й се струваше, че я гледа и забелязва всяко нейно движение.

— Обиколил съм половината свят и по-голямата част от живота си съм прекарал в път. Мислите на моряка винаги са устремени към крайната точка на плаването. Там започва нова страница от неговия живот. Какво по-прекрасно от нощ в непознато южно пристанище? Идвате от морето и бреговите светлини ви обкръжават. Те се отразяват във водата и от глъбините на морето струят потоци светлина. Корабът акостира на кея, вие чувате гласове, говорещи на непознат език, виждате причудливи силуети на здания, групи неизвестни вам дървета. Иска ви се час по-скоро да влезете в този град, в който ви е съдено да прекарате всичко на всичко една нощ. И тъй като имате на разположение само една нощ, чувствувате се така, сякаш току-що сте се появили на този свят и чуждият град е за вас чудна играчка. Уверявам ви, това е съвсем особено състояние — само любопитство и безгрижна лекота, нищо повече.

— Да, сигурно е хубаво — каза девойката. Тя затвори очи и облиза пълните си яркочервени устни. — Разкажете още нещо. Може би сте поет?

Касацки свали фуражката и завря дългите си пръсти в косата. Тя с учудване забеляза, че косата му е съвсем бяла.

— На младини пишех стихове, но ги… изоставих — засмя се той весело. — Подложих се на самокритика и не ги одобрих. Оставих писането, както и много други неща, за които не си и струва да си спомням. А вие обичате ли стихове?

— Обичам. Разкажете още нещо. Вие ще плавате, завиждам ви.

— Напразно. В нашата работа, както и във всяка друга, има горни етажи и мазета. Сега ще ми се наложи да сляза в подземието, в калта. Отивам на Каспийско море и ще плавам на нефтоносач. Каспийско море е вътрешно, там няма нито непознати градове, нито нови рейсове. Адска горещина, бреговете — пустиня и огнен товар. Назначен съм на „Дербент“ — един от новите модели танкери. Знаете ли, това са плаващи цистерни с гигантски размери. Своеобразни морски нощни приюти. Наричат ги така, защото моряците не плават дълго на тях и бягат под различни предлози. Трудно е да се издържи убийственото еднообразие на едни и същи рейсове, по време на които задълженията са разпределени и заучени като лоша пиеса. И антрактите са кратки — тричасови престои по време на наливането. Намерили сте на какво да завиждате.

— Бедничкият — каза девойката съчувствено. — Вие обичате далечните странствувания. Защо тогава отивате там?

— Да, плаването ще бъде тежко — продължи меланхолично Касацки, сякаш недочул въпроса. — На брега събитията зашеметяват хората. Каквито и да са те, всеки нов ден им готви мъничко изненада. А аз ще слушам само радио и понякога ще чета вестници. Впрочем и за мен може би е подготвена своего рода изненада. Неотдавна в Каспийско море изгоря нефтоносачът „Партизанин“, може би сте чули?… Такива ми ти работи…

Той говореше бавно, с полузатворени очи и лицето му изглеждаше тъжно. Девойката въздъхна.

— Не тъжете — докосна дружелюбно тя ръката му.

Касацки тутакси се оживи.

— Сега си представих бъдещето. На големи празници корабът ще акостира на пристана и времето на престоя ще се удължи може би с половин час. На пристана ще има жени повече от обикновено. Тяхната грижа са мъжете, бащите, братята, които виждат само по три часа на пет дни. Но при мен никой няма да дойде. Аз съм сам. — Той помълча. — Сам, съвсем сам… Извинете, не ви ли дотегнах?…

— Моля, продължавайте — каза тя. — Гледайте, слънцето залязва!

Слънцето се спускаше зад тъмнокафявите хълмове и облачетата над тях порозовяха. Девойката се облегна на рамката на прозореца и вятърът развяваше косите й. Щурманът я гледаше отстрани втренчено и изпитателно.

— Колко странно е устроен човек — заговори той отново, — никога не престава да мечтае. И в морето аз ще мечтая за брега, сякаш някой ме очаква там.

В купето, което заемаше девойката, тракаха плочките на домино и високо се смееха. Оттам надникна мургав младеж и викна:

— Женя, елате при нас. Тук е весело.

Девойката отвърна с неудоволствие:

— А не, играйте сами!

Касацки бързо каза:

— Да отидем да пийнем нещо? Тук е толкова горещо.

Те мълчаливо минаха през няколко вагона. На платформите той я придържаше, здраво стискайки ръката й над лакътя. Във вагон ресторанта поръча вино и цигари. Тя спокойно изпи чашата си. Той я попита каква е. Тя се усмихна.

— Студентка съм в Нефтохимическия институт. Всъщност вече съм инженер.

По лицето му премина нервна конвулсия. Няколко минути той сякаш събираше мислите си.

— Техниката — каза той, — как променя тя лицето, духа на професията. Вземете например моята професия на моряк. Хората са изобретили корабното платно през бронзовия век. По всяка вероятност това е било козя кожа, опъната на дървена кръстачка. Тези хора са били смели моряци. Занаятът им е бил невероятно труден и навярно им се е струвал увлекателен. Платноходството се е развивало с хилядолетия и е оставало все това платно, което изцяло е зависело от волята на вятъра. Хората са се борели със стихията и морето е било за тях тайнствено опасно същество. То ги е хранело, изхвърляло е на брега съкровища, а понякога ги е убивало. Животът на моряка винаги е бил забулен в мъглата на романтични приключения. Но ето че английският механик Фултон поставил на платноходната шхуна парен двигател. Корабите започнали да се движат срещу вятъра. Те били още неповратливи и се движели като костенурки. Гребното витло напомняло тирбушон. Предполагало се, че такова дълго парче по-добре ще се врязва във водните пластове и ще тегли кораба.

Веднъж станала авария и от резбата на витлото се отчупило парче. Това станало в открито море и било невъзможно да се поправи. Наложило се да продължат с остатъка от витлото и… корабът увеличил скоростта си почти два пъти. Така се появили перковите витла. Морето започнало да предава една след друга своите позиции. С появата на радиовръзката изчезнали тайните на корабокрушенията. Струва си сега да обърнем поглед към нашите танкери. Някак си не върви да ги наричаме кораби. По-скоро фабрики за бързина, транспортни средства. За да потънат, трябва да има не буря, не ураган, а цяла метеорологическа катастрофа. И екипажът на тях не е от матроси, щурмани и капитани, а от работници, техници и инженери. От времето на Фултон не са изминали и сто години, а морето вече е загубило властта си над хората. Как ви се струва?

Касацки пиеше вино и очите му блестяха. Той виждаше, че събеседницата му лови всяка негова дума, чувствуваше обаянието на точния си, послушен език. Спомни си мургавото лице на младежа в купето и се усмихна. „Навярно е татарин“ — помисли си той.

— Вашите спътници ви чакат — каза той внезапно, — може би искате да се върнете?

Тя поклати глава.

— Не, разказвайте. Говорехте за духа на вашата професия. Изменил ли се е той? Изчезнала ли е романтиката?

— Да. Техниката на мореплаването се е създавала отначало от ръцете на моряците. Всички те са живеели в морето, обичали са го и в края на краищата са се нагълтвали вероятно със солена вода. А ето немският инженер Дизел едва ли е плавал по морето другояче освен в първа класа. Това няма да попречи на „Дербент“ да развие с помощта на дизеловите мотори тринадесет мили при пълен ход. Моделите на корабите сега се изпитват в специални открити корита, монтирани в лабораториите. Там се създават изкуствено водни течения, изкуствени вълни. Може би хората в лабораториите никога не са виждали истинска морска буря, не са се борили с нея, не са изпитвали върху себе си нейните удари. И все пак транспортните средства, които те проектират, не се боят от буря. Романтиката на морето сега се гуши в рибарските гемии и може би й се наслаждават само туристите от континенталните градове. Знаете ли, жалко е!

Той допи виното и отмести чашата.

— Не съм съгласна с вас — каза внезапно девойката. — На платноходите хората извършват тежка, неблагодарна работа. Те не могат да овладеят морето и са доволни, ако имат късмет да излязат сухи от водата. Според мен — ето я тяхната романтика. Но това е моментна радост, а ежедневието им е тежко и скучно. На мен повече ми се харесва романтиката на постиженията. Водолазите изваждат кораби от дъното на морето. Ледоразбивачите плуват в Арктика. Това е животът! А най-важното е, че човешките възможности нямат граница. Днес — на морското дъно, утре под океана или на Северния полюс. Може би това ще направя аз или… вие? Кой знае? Не, борбата, с природата току-що започва. Колко победи предстоят! Когато говорехте за витлата, много ми хареса. А после развалихте всичко — завърши тя с ласкава гримаса.

Касацки наведе глава.

— Права сте — каза той смирено, — аз съм груб и невеж моряк — и нищо повече…

— Не, не. Вие сте много, много умен! Само че виждате романтиката не там, където трябва.

Те помълчаха, погледнаха се и се засмяха.

 

 

А в купето, което заемаше девойката, продължаваха да играят на домино. Мургавият момък удряше силно с длани по скамейката, местейки плочките. Ударите прозвучаваха рязко и оглушително като изстрели.

— По-тихо, Хюсеин, а? — меко каза старчето, като нареждаше плочките пред себе си във вид на ограда. — Може би до нас спят, а вие…

— Нищичко не се вижда — разбърка момъкът плочките. — Тъмно е. Дотегна ми.

Той стана, плю през прозореца и седна на мястото си.

— Слушайте — премести се той до стареца, — вие струва ми се, сте лекар. Така ли?

— Да, лекар съм.

— Тогава кажете ми, докторе, какво значи запой?

— Тоест какъв запой? Алкохолизмът ли?

— Е, нека е алкохолизъм, все едно. Какво е то? Болест или не?

Лекарят поглади брадичката си.

— Безусловно да. Привикването на организма към алкохола върви ръка за ръка с отравянето и израждането на тъканта. Тежка болест. И забележете, предава се по наследство.

— А как се лекува, тая болест?

— За съжаление има само едно-единствено средство — каза лекарят с усмивка, — да престанеш да пиеш.

— Добро средство.

Момъкът протегна крака, опря се на стената и притихна. Допушваше цигарата си и в тъмнината изглеждаше, че държи между зъбите си въгленче.

— И тъй, вие си пийвате? — полюбопитствува лекарят.

— Да предположим.

— Оставете пиенето, Хюсеин. Непременно го оставете!

— Бъдете спокоен.

Замълчаха. Лекарят поседя и бръкна в кошницата с провизии. Акуратно разгъна на коленете си вестник и извади твърдо сварени яйца, хляб, пиле. Напипа бутилката водка, но я остави и бързо покри кошницата.

— Чудесна птичка — каза той, като дъвчеше от пилето. — Искате ли едно парченце?

— Не искам — отвърна Хюсеин. — Слушай, докторе.

— Е?

— Може ли да се съди човек за това, че е болен?

— Не разбирам.

— Много просто! Вие например сте пияница или по вашему алкохолик, направили сте две-три самоотлъчвания от работа и ето че ви съдят пред другарите с обвинител зад червената маса. Правилно ли е?

— М-м… Правилно е, разбира се. Тоест аз говоря изобщо. Виждате ли, Хюсеин, ние наричаме алкохолизма болест в смисъл, че той е съпроводен с болестни явления, отравяне на организма и така нататък. Но от вас зависи да решите да престанете да употребявате алкохол. Ако не направите това и нарушавате и дисциплината, вас ще ви съдят. Ще ви съдят не за туй, че сте болен, а за липса на воля за оздравяване. Разбирате ли?

— Много е просто!

— Вие живеете в колектив, Хюсеин, а в колектива липсата на добра воля е често пъти равносилна на престъпление. Вие сте били длъжен да го направите, но не сте го направили — значи, извършили сте престъпление, така да се каже — пасивно, но… престъпление.

— Достатъчно. Всичко е ясно!

— Боя се, че вас вече са ви съдили?

— Май че е така!

— А защо?

— Ами все за това.

Хюсеин се изправи и едрото му тяло закри прозореца. В купето стана по-тъмно.

— Осъдиха ме много строго — каза той спокойно. — Изхвърлиха ме от комсомола, отписаха ме от екипажа на кораба. Какво съм аз сега? Белязан лумпен.

— Не говорете глупости — каза лекарят строго. — Как се случи това?

— Ами просто. С мен, докторе, ето как се случва. Работя месец, два, че и три, мисля си, ще забравя как мирише, алкохолът де. Защото зная тази своя слабост и си казвам: не! Но все пак тя се е загнездила в мен, тая моя болест. Седи и чака минутата, когато волята ми ще отслабне и няма да мога да устоя. Защото изпадам в състояния, когато съм недоволен от себе си и когато ми се струва, че и другите ме гледат враждебно. А без стълкновения не минава нито в работата, нито в приятелството. Нахвърляш се върху хората. И всичко ти става противно, безнадеждно.

— Нищо, това са нерви. За какво ви съдиха?

— Моля! Аз съм корабен моторист. Машината на кораба е от първостепенно значение и аз съм човек нужен. Познавам машината като практик, навикнал съм й, а не като корабния механик. Той отначало се е учил, изучавал е машината по книга, а след това вече е добил и практика. На мен би ми било интересно да разбера туй-онуй, но как? Механикът казва: работи. Моята работа е да изпълнявам. Лепнах се аз веднаж за него: защо туй, защо онуй? А той ме сряза: работи, не разговаряй! Не му е нужно да знам и аз, щом като той си знае и разчита на себе си. Пък аз ще се изям от мъка. Защо държи знанията за себе си? Струва ми се, че мога да разбирам не по-зле от него. Скарахме се по време на един престой в пристанището. И ето че дойде точно минутата… С една дума, необходимостта да се запия. И моментално започнах да се наливам.

— И не се върнахте на кораба?

— Не се върнах. Като се заврях в кръчмата, моментално се напих и станах звяр. Напия ли се, ставам лош, без стеснение мога да обидя човек. Пък и силата ми е прекалено голяма, знаете… Другарите ми започнаха да ме придумват и стана пиянски скандал — не ми се иска да си спомням…

— Набихте някого ли?

— Да, и това имаше. А ме съдиха после, когато корабът се върна обратно. Събраха целия екипаж в червения кът, а мен отделиха, както е редно. Помполитът беше обвинител… „Той — казва — налива вода в мелницата на класовия враг.“ За мене де! Говори много, но мен никак не ме беше срам, още повече ме доядя, така че и да се защитя, не поисках… Засрамих се ето сега, в момента.

— Че защо сега?

— Вие така хубаво обяснихте. Обикновен човек! Глождете пилешко краче… А така го обяснихте!

— Чудак — усмихна се лекарят. — А позволете да попитам, къде отивате?

— Постъпвам на новия моторен кораб „Дербент“. Отдел „Кадри“ ме изпраща. Мислят, че на новото място ще престана да пия. Обещах, как иначе…

— Трябва да престанете, непременно трябва — каза лекарят, покашляйки, — необходимо е да се овладявате.

— Дадено. Вие преди малко хубаво го казахте. По-добре не би могло… Достатъчно…

Лампата над тях светна. Хюсеин стоеше по средата на купето, скръстил ръце на гърба си. Беше тъжен и сякаш се ослушваше.

— Женя изчезна някъде — каза той. — Дали пак не с тази върлина?

— Харесва ли ти? — попита с усмивка лекарят.

Хюсеин наведе мълчаливо глава и излезе в коридора…

 

 

Влакът приближаваше гарата. На тъмното небе светлините на нефтените кули мигаха като звезди, едри и жълти. Женя бързо мина по коридора, оправяйки вървешком косата си. Щом зърна Хюсеин, тя спря и се обърна към отворения прозорец. Той видя, че избърса очите си с носна кърпичка. Тогава се приближи и застана зад нея.

— Я да ви погледна — каза той възгрубо. — Случило ли се е нещо, Женя?

— Оставете — каза тя тихо, — ще мине… Не искам да забележат…

Хюсеин я хвана за ръка.

— Никой няма да види, тук е тъмно. Той се лепна за вас, нали?

— Нищо. — Тя се изсекна яростно. — Такъв подлец… Само, моля ви, мълчете!

— Аз ви извиках, ама вие не дойдохте — каза Хюсеин с укор. — Къде е той сега?

— Стои на платформата… Само да не сте посмели да му кажете нещо…

— Няма да му казвам. — Хюсеин извади от джоба си меден петак и го подхвърли на дланта си. — Знаете ли какво? Приберете се в купето, сякаш нищо не е станало. Разбрано?

Тя го погледна втренчено.

— Какво искате да правите?… Хюсеин…

— Ще го направя на пихтия — каза той тихо и мрачно, — само това.

— Вие сте полудели!

— Нищо подобно…

— Да не сте посмели! — Тя се вкопчи в ръкава му и отчаяно зашепна: — Умолявам ви, ще викам, само ако…

— Защо се вълнувате? — учуди се Хюсеин. — Ако ви е неприятно, няма да го докосна. А нямаше да е зле.

— Не, не, моля ви. Що за дивотия! И аз самата едва не го ударих. — Тя разтърси рамене.

— Жалко, че не сте го ударили…

— Не, сега съм доволна, че се сдържах. Изскубнах се и избягах. — Тя приближи заговорнически лице към него: — Та вие сега ме изплашихте повече. Дивак някакъв! Само че не ме оставяйте, той може да дойде.

Хюсеин погледна накриво и разсеяно взе да си играе с петака. Тя стоеше до него и го разглеждаше с интерес.

— Слушайте — каза тя накрая, — за какво така изведнъж ви дотрябва тази монета?

— Тази ли? — Хюсеин разтвори дланта си и веднага я пъхна в джоба си, свивайки я в юмрук. — Обикновен петак.

— Виждам — каза насмешливо тя.

— От него ударът става по-тежък… — поясни неохотно той.

Очите на девойката се разшириха и тя изведнъж прихна да се смее. Смееше се с глас, обърната към прозореца и закрила лицето си с ръце. Като се насмя, въздъхна и прехапа устни.

— Извинете — пошепна тя, мъчейки се да сподави смеха си, — но това е нещо невъзможно, вие сте просто един побойник.

Веднага след това стана сериозна и разпалено каза:

— Все пак съм ви благодарна — добър другар сте. Сега ще слезем заедно и ще ми помогнете за багажа. Колко хубаво е, че се запознахме! След няколко дни бихме могли да се срещнем. Искате ли?

— Искам — измърмори Хюсеин; той внимателно освободи ръката си и се огледа. — Струва ми се, че идва някой.

Щурманът Касацки минаваше през вагона и тихичко си подсвиркваше. Сега, на вечерно осветление, той изглеждаше по-млад и по-строен. Вървеше с рязко отмерена крачка, като тропаше с токовете на обувките, театрално изпънал рамене. Когато се изравни с Хюсеин, го погледна в очите със светъл, наивен поглед. „Не стана — сякаш казваше този поглед, — опитай сега ти. Не изпущай, момче.“

— Брей, че нахалник, дяволска мутра! — каза Хюсеин, като го изпращаше с поглед. — Интересно какъв е?

Влакът профуча между дълги редици товарни вагони, трополейки с колелата по стрелките. Край прозорците се мяркаше низ от светлини, тъмните колони на дестилационните пещи, обвити в кълба дим. Касацки седеше върху куфара си до вратата.

— Степ, горещина и дим — говореше той на придружителя. — Къде е цъфтящият край? Сега, моля, заповядайте един опушен град. Чиста измама е тази екзотика.

Той се наслаждаваше на мрачното мълчание на придружителя и оглеждаше пътниците с живи засмени очи.

Женя, която го наблюдаваше крадешком, прошушна на Хюсеин:

— Този човек изобщо няма срам, сега ме гледаше и се усмихваше. Знаете ли, страхувам се от него…