Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (29)

II

По време на товаренето към сходнята на „Дербент“ се приближи човек с фуражка, на която имаше котва. Малчуганът нямаше повече от петнадесет години, но се държеше важно и дори си придаваше строг вид. В ръката си държеше бележник и, както изглеждаше, беше много любопитен, защото все се повдигаше на пръсти, за да види всичко, което ставаше на танкера.

— Добър ден — вежливо поздрави той Догайло. — Как сте?

— Ти познаваш ли ме? — учуди се добродушно боцманът. — Откъде се взе?

— Не, още не ви познавам — възрази малчуганът, — но вие ще ни взимате на буксир и затова дойдох да се запознаем. Здравейте — кимна той на матросите, които се бяха стълпили на борда. — Аз работя като радист на „Узбекистан“, казвам се Валериан.

Той премина за секунда сходнята и протегна ръка на боцмана.

— Е, здравей, Валериан — каза Догайло, като се усмихваше. — Не ви е в ред работата, Валериан. Ще ви теглим!

От каюткомпанията излязоха Котелников, Хюсеин и Макаров. Володя се загледа и извика:

— Бе, това е Валка!

Той се затича към него, хвана малчугана за раменете и го завъртя пред себе си.

— Валка, ти откъде изскочи? Как попадна тук? На „Узбекистан“ ли плаваш? — Този момък е от нашия випуск — обърна се той към другарите си, — най-младият от всички ни. Не искаха да го приемат. Нали не искаха, Валка, признай си! А сега, виж го ти, плава и не потъва. Ах ти, дребосъче!

— Много интересно — каза Валериан с тежест, — вече казах, че работя като радист. И отлично се справям! Как изкарахте бурята? Аз през цялото време дежурих край приемника, без смяна! Защото, ако на някой кораб се случеше бедствие, да го чуя и да го спася… тоест да го спасим. Едно такова дежурство е много важно. Чете ли заповедта на наркома за борбата с авариите? Тъй че аз без-з-сменно!

Той се стараеше да говори нехайно, но видимо беше възбуден от това, че го слушат толкова непознати възрастни хора, и гласът му ставаше ту дрезгаво басов, ту преминаваше във висок детски дискант.

— Имам мощна радиостанция — продължаваше той с увлечение — и вече направих много интересни опити — нали съм стар радиолюбител. Сега мисля да изпратя статия в „Радиофронт“. Опитвах се, разбирате ли, да поддържам връзка с черноморските кораби и успявах, но само във вечерните часове, и то за кратко време. В науката има обяснение на този факт. За съжаление, наложи се да прекратя опитите, защото контролният пункт ме подслуша и ми лепна едно мъмрене. Чиновници, можеш ли да спориш с тях!

— Ех ти, миличък! — възхити се Хюсеин. — Че за какво получи мъмрене?

— За хулиганство в ефира. Но това няма значение, все пак много е интересно да се плава. Имаме голяма библиотека, тридесет тома, дори повече. Освен това аз съм младежки кореспондент. Пиша за нефтопревозите и за стахановското движение. Всъщност не съм дошъл току-така, и бележник съм приготвил, за да запиша впечатленията си. Какво се смееш, Володя? Бих искал да поговоря с някого от стахановците. Как достигнахте вашите рекорди?

Около него беше се събрала вече доста голяма тълпа и той се смути за минута, но видя веселите, дружелюбни лица и важно разтвори бележника си. Хюсеин го хвана под ръка и те тръгнаха по палубата, съпроводени от тълпа любопитни.

— Значи, цялата работа е в двигателите и в икономията на време при товаренето? Почакайте, ще запиша… Това е нещо като изобретателство, нали? Не? Може би казах някаква глупост. Не се смей, Володя! Забравих да ти кажа, че съм конструктор. Правя малки безмоторни самолети от дърво и картон, много е интересно. За съжаление няма къде да ги пускам — палубата ни е малка и те все попадат зад борда и загиват… И електромотор конструирах, съвсем малък. Тежи всичко на всичко няколко грама и се движи с джобна батерийка. И забележете, изцяло е изработен от съветски материали!

Володя се разсмя колкото му глас държи, сграбчи гостенина и го вдигна във въздуха.

— От съветски! — повтори той, като се задъхваше от възторг. — Ах ти, бърборко!

— Остави, Володя, що за детинщини! — мръщеше се Валериан и се мъчеше да се отскубне. — Дай ми да поговоря с хората. Чуваш ли, Володя!

Той оправи ризата си и се обърна към Хюсеин:

— Ще ми разкажете подробно за стахановските рейсове, когато пристигнем в Махач-Кала. Нали? Уверен съм, че оттук може да се заимствува много за нашата работа. При нас, на „Узбекистан“, всичко се върши по старому и механикът ни много спи. Мисля, че боледува от сънна болест, но сам не знае. Това се случва, разбирате ли, една такава муха те ухапе — и ето ти… Пак се смееш, Володя! А между другото това е много лошо. На, вчера двигателят се повреди, а той проспа повредата. И ще ви кажа още под секрет…

Лицето му придоби тайнствен израз и Володя наведе ухо към него, като се усмихваше предварително.

— Освен това при нас на палубата има цепнатина и оттам излиза газ. Честна дума! При престоя запушиха цепнатината, но, изглежда, не съвсем, защото пак мирише. И газоотвод нямаме. Ето виждате ли!

Той изговори всичко това на един дъх и Володя все още машинално се усмихваше, но настъпи мълчание.

— Отдавна ли е така? — попита Хюсеин. — Не помните ли?

— Вече доста отдавна. В пристанището по време на престоя капитанът извика един инженер, забравих откъде…

— Сигурно от регистъра?

— Да, да. Той каза, че трябва да се запуши по някакъв начин до края на навигацията. Повъртя се и си отиде. И ние я запушихме.

— Значи, регистърът разреши експлоатацията с такава палуба? И без газоотвод? Не може да бъде!

— Не, много добре помня това. Повъртя се и си отиде…

Котелников си гризеше ноктите и се чумереше.

— Трябва нещо да се направи, момчета — каза той тихо. — Те не бива да излизат в морето. Ясно.

— Какво можеш да направиш?

— Ще се свържем с параходството и ще съобщим за това. Не бива да оставим така тази работа.

— Сега вече е късно — каза Володя, — след малко ще свърши товаренето. Я кажи, Валериан, имате ли електромотори на палубата?

— Имаме. Шпилният мотор е на палубата. Че къде другаде може да бъде?

— Може би не е късно? — попита Хюсеин, като се оглеждаше тревожно. — Да събудим Басов, а?

— Късно е, Мустафа. Басов не е чудотворец. Пък и никой няма да ни повярва. Регистърът е разрешил…

— Ами при вас на палубата пушат ли, Валериан? Сигурно се случва, а?

— Н-не, доколкото знам, е забранено. — Валериан разглеждаше и тримата поред и мигаше виновно. Мъчно му беше, че така добре започналият разговор се прекъсна.

— Ето какво, момчета — реши Котелников, — сега вече е късно да се действува, но в Махач-Кала ще вдигнем на крак партийната организация. А за какво мисли вашият помполит, другарю младежки кореспондент?

— Не знам. Той е отскоро при нас. — Валериан помълча и тозчас се усмихна по детски умолително: — Хайде да разговаряме за нещо друго. Моля ви!

Много се хареса на всички този мъничък радист от „Узбекистан“ и му махаха с фуражки, когато слизаше на брега. А Догайло чак се разчувствува, като гледаше подире му.

— Имах си синче… умря… — каза той натъжен. — Беше същият, вежлив и веселяк. Сега щеше да е на тридесет или малко повече…