Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (28)

I

Странен, измамлив мирис имаше този красноводски нефт. Когато наставиха маркучите и в люковете потече тъмната пенлива течност, Догайло помириса с нос и каза:

— Сякаш е дробс или някакво друго бонбонче. Мириши наздраве!

И матросите миришеха. Лъхаше така, сякаш на палубата бяха занесли поднос с топли сладкиши. После някак неприятно загъделичка в носа. И Догайло, като освободи акуратно ноздрите си с помощта на големия пръст, каза вече без всякакво удоволствие:

— Ама как удря в носа!

Най-сетне и това мина. Изглеждаше, че помпат по нефтопровода обикновен сурахански нефт. Само палубният матрос Фомушкин, който стоеше до люка, се оплака, че го болят слепоочията, а Догайло предпазливо се отдалечи към борда и вече нищо не каза.

В Красноводск капитанът получи ново разпореждане от параходството: да вземе на буксир моторния кораб „Узбекистан“, който се повредил по време на бурята. Това беше неприятна, свързана с трудности работа; все пак Евгений Степанович беше в добро настроение. Денонощието по време на бурята в открито море, тревогата и непосилното напрежение — всичко това беше отминало, сякаш някой бе уредил отлично всичко, и затова Евгений Степанович чувствуваше прилив на дружеско разположените към всички.

— Погледнете — говореше той на Касацки, — погледнете само каква прелест! Бяло градче, над него скали — съвсем червени! И златни плитчини край синия залив. Удивително красиво!

Касацки имаше нездрав, уморен вид и кафяви кръгове под очите. По китела, обсипан с пепел от цигари, имаше много гънки, сякаш помощникът беше се търкалял в леглото, без да се съблича.

— Градът е бял, вярно е — отвърна той насмешливо, — и скалите безусловно са червени, няма спор. И вие днес сте много веселичък и розовичък. От какво? — Той бавно обърна глава, изпъкналите му очи неподвижно се вторачиха във връзката на капитана. — Впрочем добре е, че сте жизнерадостен. Пък аз, знаете ли, свикнах да гледам напред. На, нордът отмина, всички са радостни, а аз не съм. Разбира се, и аз съм доволен, но не като вас, защото, щом запее в мен тъпичкият глупав гласец-радостта, мигновено започвам да разсъждавам и излиза, че ти си пееш; а накрая ще се случи нещо неприятно и ще трябва да засвириш „Раздяла“.

— А после пак ще бъде хубаво! Нали?

— Не знам. Може би. Омръзнаха ми отвлечените теми. Ето го танкера „Узбекистан“, виждате ли, стои на пристана. Трябва да го огледаме, преди да го вземем на буксир. Да вървим.

— Ах, само този буксир ни липсваше! А да се откажем, не бива. „Узбекистан“ няма самостоятелен ход, а нефтът е натоварен вече в трюмовете и трябва да го извозим.

— Ще трябва да вземем тази ютия на буксир, няма как.

— Вие май се радвате…

— Как не, просто ви върнах към действителността и ви доказах, че неприятности още съществуват. Вашата ръка, жизнерадостни човече!

Те слязоха на товарната палуба и се отправиха към мостика. Евгений Степанович подуши с нос и се поспря.

— На какво така мирише тук? — попита той учуден. — Дали нефтът?

— Чак сега ли го усетихте. Ами да, красноводският нефт. Какво се мръщите? Оригинална, дори приятна миризма.

Те вървяха по брега, без да бързат, и Касацки разказваше за интересните свойства на красноводския нефт — ароматичните вещества и бензин, които се съдържаха в него, и ниската температура на възпламеняването му. А Евгений Степанович си мислеше, че Касацки знае много неща, каквито другите щурмани не знаят, но, кой знае защо, не обича да показва своите знания и дори вестниците чете сам, заключен в каютата си.

На „Узбекистан“ ги посрещна добродушен рижав шишко, който се представи като помощник на капитана. Те се отправиха заедно към бака, огледаха приспособленията и се условиха за закрепването на буксира.

— Никак не ни върви — оплака се шишкото, като се усмихваше благодушно. — През зимата направихме лош ремонт, а сега няма рейс без авария. Вчера валът се заклещи, но въпреки това натоварихме. Няма да се връщаме обратно с празни ръце я!… И все пак, между нас казано, това е беззаконие, защото палубата ни не е в ред.

— Наистина ли? — попита Касацки небрежно. — Е, това е обикновено нещо.

— Заварихме на едно място, но, както изглежда, не е достатъчно. Мирише на газ. А нямаме газоотвод. Беззаконие…

— Трябва да се връщаме — разбърза се Касацки, — време е, Евгений Степанович, време е!

Рижият се прозя и се прибра в каютата. На палубата висеше бельо, окачено да съхне, имаше навити корабни въжета. Евгений Степанович поклати глава.

— Оплескали са кораба. Ах, подлеци, подлеци!

Неизвестно защо Касацки не тръгна към сходнята, а сви към противоположния проход на палубата. Евгений Степанович ситнеше покорно след него. Колкото повече се приближаваха към юта, острият мирис се усилваше и загъделичка носа на капитана.

— Нима люковете им не са уплътнени? — попита той, свикнал вече с миризмата. — Дявол да го вземе! Действително това е беззаконие!

Касацки обиколи надстройката, без да спира, и тръгна към сходнята.

— А това листче у вас ли е? — попита той бързо.

— Кое?

— Ами днешната радиограма от параходството за буксира на „Узбекистан“. Покажете я!

Той погледна бланката, сгъна я и помръдна ноздри.

— Ще я пришием към делото — промърмори той угрижено, — за да има ред, разбирате ли.

— Ей богу, ще се откажа от буксира — потрепера Евгений Степанович, — сега ще отида и ще изпратя телеграма!

— По-тихо! Какво ви се видя? Е, палубата пропуска малко. Голяма работа. Те имат разрешение по регистър да продължат експлоатацията. Ако се откажете, ще ви обвинят в проваляне на плана.

— Мислите ли?

— Уверен съм.

— Ах, кучешка длъжност! — въздъхна Евгений Степанович. — Да бъде проклета минутата, в която се съгласих да напусна канцеларията.