Юрий Кримов
Танкер „Дербент“ (27)

III

Басов изкара нощната вахта в машинното отделение. Много му се спеше. Но сутринта започна бурята и не можа да легне. Водата, изтичаща от цилиндровите ризи, изведнъж стана гореща. Басов я опита и си изгори пръстите. Оказа се, че помпата подава неравномерно вода иззад борда поради силното клатушкане. Наложи се да оправят циркулацията.

По пладне бурята се усили и вълните започнаха да оголват гребните витла. Заподскачаха стрелките на приборите и грохотът на машините непрекъснато менеше тона си. Да се плава с предишната скорост, ставаше опасно, но Басов все още не искаше да намалява оборотите на дизелите и няколко пъти се качва на палубата, за да види какво е времето. Тогава при машините оставаше помощникът му Задоров. Той нервничеше, като всяка минута местеше очи от приборите към горната врата, откъдето трябваше да се появи Басов, и палеше цигара след цигара. А вятърът все се усилваше и гонеше на юг зелените водни планини, увенчани с бляскави дантели от пяна. От време на време шибаше едър кос дъжд, облаците се движеха съвсем ниско и плътно забулваха хоризонта. Позвъниха от щурманската кабина, Басов отиде при апарата и чу гласа на капитана.

— Как е там при вас? — питаше Евгений Степанович.

— Всичко е наред, но вълнението открива витлата. Трябва да намалим оборотите.

— Така ли смятате? Добре… Да се намалят оборотите.

— Слушам, да се намалят оборотите!

Басов очакваше отбой, но след кратко мълчание в слушалката нерешително промърмориха: „Постойте… Може би трябва да изчакаме?“

Тогава Басов тръшна слушалката, на вилката, приближи се до щитовете и завъртя двете ръчки, Задоров дремеше приклекнал, и се поклащаше насън като дервиш. Корабът се наклони и той се килна на една страна. Стана, като разтриваше натъртеното си бедро, и сънен изруга. В машинното отделение печеше повече от обикновено или само така се струваше на Басов. Неудържимо го караше на сън. По едно време се унесе за минута, както стоеше при щита с отворени очи. Стори му се, че е на брега, у дома. Муся е сложила ръце на раменете му и ласкаво, тихичко, го люлее: ту го притегля, ту го отблъсква, и това беше съвсем понятно, защото нали му се сърдеше за нещо. Сега, когато той се появи така неочаквано, тя не знае какво да му каже… Някой чука с чукче по железния покрив и тежко млящи, сякаш меси тесто, и Муся укоризнено клати глава. „Трета вахта — казва тя сърдито, — трета вахта, Саша… Не бива така.“ Той потрепера и отвори очи.

— Трета вахта, казвам, се сменя! — викаше Хюсеин, като се усмихваше. — А ти все стоиш. Ще се съсипеш, дявол те взел… А с мен стана произшествие, чуваш ли?

— Произшествие ли? — повтори Басов и запремига. — Бре, бре… Ами времето как е, не му ли се вижда краят?

— Къде ти… Стигна единадесет бала — сега предадоха бюлетина по радиото. Такава буря! Пък с мен стана произшествие… само че ти ще ме наругаеш, знам си аз!

Мустафа беше разгорещен и весел. Една вълна бе отнесла фуражката му и той беше завил главата си с кърпа, взета от прислужницата Вера. Разказваше как го умерила една вълна на палубата и кокореше очи, за да изглежда по-страшно, но личеше, че съвсем без страх си спомня за това. После погледна уредите и отиде да провери смазването на двигателите и да опита отработената вода. Басов го наблюдава известно време, застанал до щита, после задряма. Муся отново излезе от тъмния ъгъл и се приближи. Нетърпима горещина лъхаше от нея. Тя спусна ресници и наведе глава, сякаш се срамуваше, че беше дошла първа при него. Той се изплаши да не би да се върне обратно в тъмнината и я хвана за ръцете. „Радваш ли се, че съм при теб? — попита тя. — Тогава ще остана тук. Искаш ли?“ И той си помисли, че това е, което иска от нея, и кимна с глава. Ала неочаквано тя заплака и сърдито каза: „Миналата година изгоря нефтоносачът «Партизанин». Кажи ми, ти, комунистът: вас ви изпратиха в Красноводск — нима това не е престъпление?“ Той искаше да й отговори, но Муся не плачеше вече, а го дърпаше за ръката и в очите й той видя толкова познатото му старческо изражение, тъжно и жаловито като у болно куче. „Според мен е по-добре да се махнеш оттук“ — каза той, като отскубна ръката си, и в същия миг отвори очи.

Пред него стоеше шлосерът Якубов и му подаваше чиния с хляб и кюфтета. Басов погледна часовника — беше време за обед, и изведнъж почувствува, че е много гладен.

— Как се сети? — каза смутено той, като започна да се храни. — И аз самият не знаех, че ми се яде. Славен момък си!

Якубов не си тръгваше, гледаше усмихнат как яде Басов и очите му бяха добри, предани, малко насмешливи. Отвън нещо издумка глухо, като че ли бяха ударили по дайре. Люшнаха се черните сенки на двигателите и под пода забълбука вода. Отгоре се изсипа сякаш пороен дъжд и Якубов тревожно се огледа. Но Като видя, че Басов продължава да яде, тозчас се успокои.

— Е, благодаря — подаде му Басов линията. — Какво ново горе?

— Всичко си е по старому. Казват, единадесет бала. Водата е проникнала в долния коридор и във въжения склад, не успели да затворят плътно вратата. Палубните матроси са капнали от умора. Пък на Котелников все му се повдига. Лицето му е позеленяло и се оплаква, че му е спряло сърцето. Занесох му един кисел бонбон — не иска. Разбира се, кой както го понася, а на мен например ми няма нищо! По моему е дори красиво. Изключителна буря. Малко е страшно, няма що. Чувствуваш се като буболечка, прашинка…

— Страшно ли? — усмихваше се сънено Басов. — Хайде-хайде… Няма такова нещо.

Той отново се опря о щита, отпусна глава и на заспиване си помисли за един миг радостно: „Приятно е!“

Този път сънят му беше лек и нездрав и той през цялото време съзнаваше, че спи и се намира в машинното отделение, а когато отново се появи отнякъде Муся, направи усилие да се събуди и си помисли с досада: „Няма смисъл, трябва да престана…“ Но не можеше да се събуди.

Муся не беше сама. Около нея обикаляха инженерчетата от корабостроителницата, смееха се прекалено любезно и й помагаха да обува обувките си, които тя постоянно сваляше и хвърляше. Никой не обръщаше внимание на Басов, може би изобщо не го виждаха, защото стоеше неподвижно. Сред тях беше Нейман, най-отвратителното бе, че именно той се суетеше най-много от всички. Накланяше се съвсем ниско към Муся и я гледаше в очите угодливо — и нетърпеливо. А Муся се държеше както обикновено, когато имаха гости, уверено и дръзко, смееше се звънко, дишаше често и кратко, но Басов виждаше, че съвсем не й е весело, защото знае, че той е тук, и само се прави, че не го вижда. Някой произнесе името му, но тя само бегло погледна към него и поклати глава: „Ах, не знам къде е! Отдавна не съм го виждала.“

Беше й тежко да лъже и трудно да се усмихва на всичко отгоре. Басов виждаше съвсем ясно това. И го заболя за нея, сякаш бяха оскърбили него. Но в този миг си спомни, че това е само сън, и отвори очи.

Надолу по трапа слизаше Володя и му махаше отдалеч с ръка. По лицето му Басов разбра, че нещо се е случило.

— Една минутка! — извика, задъхан Володя. — Не можеш ли да се качиш с мен горе? Струва ми се, че я свърших една такава…

— Но какво се е случило? — продума Басов, като си търкаше очите. — По-спокойно, Володя!

— Аз не се вълнувам, наистина, не се вълнувам — оправдаваше се Володя, — ама съвсем се уплетох. Котелников е много болен и лежи, подбелил очи. Всички са като побъркани и аз съм сам…

— Почакай. Все пак какво се е случило? — попита Басов сърдито. — Ако е някаква дребна работа, няма да дойда.

Володя го хвана за ръкава и го задърпа към стълбата.

— Да вървим, моля те! Първо се скъса антената. Разбираш ли, връхлетя голяма вълна. Корпусът на кораба се огъна и мачтите се разделиха ей така. — Той разпери пръстите на ръцете си, за да покаже как се бяха разделили мачтите. — Антената ми се скъса, че чак иззвъня. Пък трябва да говоря с Красноводск и изобщо… Ако стане авария, ще си отидем на дъното и никой няма да разбере. Опитах се да изляза от това положение — опънах жица, а изолатори няма. Започнах да викам Красноводск — не чува. Взех да дигам напрежението на динамото, за да получа по-голяма мощност, но явно, престарал съм се. Изпращя, замириса на изгоряло — и край. Разглобих апарата — оказа се, че изолацията е пробита. И сега вече нищо не мога да измисля…

— Надявай се ти на мене, какъв електротехник съм аз? — говореше Басов, ала продължаваше да върви след Володя. — С какво мога да помогна?

На мостика той поизправи рамене и подложи гръб на вятъра. Притъмня съвсем. Облаците се кълбяха съвсем ниско, бързо меняха формата си, а в полумрака просветваха белите гребени на вълните. По товарната палуба все така прииждаха съскащи потоци вода и светлините по мачтите кръжаха на широки кръгове до самите облаци.

В радиорубката младшият електротехник Проценко се беше изтегнал на стола и обвит в облаци дим, спокойно си свиваше цигара. По пода бяха разхвърляни части от разглобения апарат, късове обгорели жици. Железните болтове се търкаляха при всяко полюшване от едно място на друго.

— На, чудете се — каза Проценко и ритна с крак търколилия се болт, — чудете се на това, какво е свършил радистът. Нима може така? Ах, ах!

— Махай се оттук! — викна Володя и в гласа му зазвучаха сълзи. — Ти винаги с говоренето си ми пречиш на работата, когато не ми върви. — Той се обърна към Басов и плахо го погледна в лицето. — Какво да правим сега, Александър Иванович?

— Не знам — каза Басов. — Ами това, дето си го развалил, какво е? Динамото ли?

— Динамото… — повтори Володя с отпаднал глас. Изведнъж му стана съвсем ясно, че старшият механик нищо не разбира от радио и с нищо не може да помогне. В същия миг той се отдръпна от Басов и като приклекна, заопипва огорчено машината.

— Значи, това нещо захранваше радиото ти? — разпитваше Басов. — Ами не можем ли с нещо да го заменим? С акумулатор например?

Володя сви рамене.

— Акумулаторът е седемдесет волта, а апаратът е хиляда и двеста. Дори е смешно… Знаеш ли какво — добави тъжно той, — ти си върви, там те чакат, пък аз някак ще се оправя сам…

— Ще почакат. Казваш, хиляда и двеста? Ами нали ти сам каза, че си сменял напрежението. Значи, на предавателя може да се подаде и по-малко? Да кажем, шестстотин волта.

— Може би е възможно. Не знам.

— Тогава трябва да опитаме. Имаме акумулатори. Колко са, Проценко?

— Осем или девет… Не, осем.

— Добре. Осем по осемдесет ще станат шестстотин и четиридесет волта. Проценко, вземи някого от палубните и ги докарай тук.

Володя вдигна глава и погледна Басов с отворена уста. Проценко загаси цигарата о тока си и излезе.

— С акумулаторите да захранваме предавателя? — изуми се Володя. — Не, нищо няма да стане.

Басов си подсвиркваше, като разглеждаше блестящите радиолампи през мрежестите прозорчета на предавателя.

— Чудесно нещо — каза той с любопитство, — да… Че защо да не стане?

— Ами защото, никой не прави така. Къде се е виждало такова нещо? Първо на първо, акумулаторите няма да стигнат за дълго.

— Те не ни и трябват за дълго. Само за един рейс, докато поправим машината. Хайде, Володка, не се разкисвай!

На Басов вече не му се спеше. Той огледа предавателя от всички страни и надникна в коридора.

— Какво се бавят? — каза той нетърпеливо. — Я ги поразмърдай, Володя!

Радистът се затътра неохотно към вратата.

— Пък и място няма тук — каза той посърнал. — Ама че го измисли!

— Върви, върви — бързаше Басов.

Докато носеха акумулаторите, той успя да отвори вратичката на предавателя и да погледне вътре. Видя лампи, дебели телени спирални проводници и блестящите пластинки на кондензаторите (внимателно ги попипа с ръка) и реши, че след бурята ще накара Володя да му обясни всичко това.

Акумулаторите бяха големи и тежки и едва се поместиха на пода в тясната кабина и когато корабът се навеждаше на една страна, от отворите им пръскаше киселина и се разливаше по пода.

— Изплескахте ми цялата рубка — мърмореше сърдито Володя, — и дрехите ми станаха на капки от киселината. Напразно е всичко…

Проценко клекна и започна да съединява проводниците, изплезил от напрежение език. Неочаквано го удари ток, той потрепера, прехапа си езика и се ядоса.

— Какво стоиш? — нахвърли се той върху Володя. — Помагай, кучи сине!

Радистът тъкмо приклекна до акумулатора и пак се надигна.

— Нищо няма да стане, Александър Иванович.

— Какво трябва още? — обърна се Басов.

— Нямаме антени. Привързах проводника направо за вантите, защото няма изолатори. Излиза, че напразно се мъчим.

— Та не могат ли да се заменят с нещо изолаторите? — попита Басов. Той се намръщи и внимателно погледна радиста.

— И без това сменихме вече половината… — отново сърдито промърмори Володя, но срещна твърдите очи на Басов и млъкна.

— Е, дявол да го вземе! — изтърси Басов нетърпеливо. — Той съвсем се разкисна. Да отидем да потърсим нещо, Проценко.

— Може бутилките от газирана вода? — предложи Проценко неуверено. — Нали стъклото изолира.

— Правилно. Носи бутилките!

Изведнъж Володя почервеня като рак, размърда се неспокойно и като куршум изскочи в коридора. Басов навъсено погледна след него, а Проценко примижа хитро и бръкна в джоба си за тютюна.

Радистът се върна с куп празни бутилки и без да погледне никого, се захвана за работа. Той връзваше бутилките на гирлянди и работеше с такова настървение, че слепоочията и челото му се покриха с капки пот. После намота проводника и бързо излезе, дрънчейки с бутилките.

— Да отидем да погледаме — предложи Басов, — сега той е готов да се изкатери до клотика^[1]. Току-виж, паднал!

На мостика под фенера стояха вахтените матроси с дъждобрани и вирнали глави, гледаха нагоре. Радистът висеше на винтовата стълба, която се разлюляваше над палубата при всяко подхвърляне на кораба от вълните. Той конвулсивно бе се вкопчил за вантите и се мъчеше да привърже тежката гирлянда от бутилки. Проценко хвана долния край на проводника и като се изкачи върху покрива на рубката, го прикрепи към входящия кабел, после седна на покрива, провеси нозе и също започна да гледа нагоре.

— По-внимателно, Володя! — викна Басов. — Завържи го на обикновен възел. Ще се откачиш, ей!

Фенерът хвърляше на мократа палуба златен стълб светлина, който потоците вода, преливащи през борда, непрестанно помитаха. Вятърът ту налиташе със стремителни пориви и хвърляше пръски в лицето, ту отслабваше и завърташе под краката ситен прах. Корабът предпазливо се накланяше, отърсваше се от пяната и бавно се изправяше.

— Вятърът намалява — каза някой до Басов. — Да можем да се посгреем сега, братлета!

Гласът беше дебел и хриплив с дълга прозявка и Басов някак изведнъж почувствува, че самият той е смъртно уморен и ако сега остане без работа, моментално ще заспи като пребит. Но Володя се беше спуснал вече, приближи се към фенера и посмука одрания си пръст.

— Добре я вдигнах — каза той, като си поемаше дъх, — оттук май се вижда. Гледай.

Върнаха се в рубката. Радистът сложи наушниците, включи лостовия прекъсвач и почука с ключа.

— Има генерация — каза той разгорещено на един дъх и се обърна към Басов, сякаш го беше яд, че той мълчи и не изказва радостта си. — Чуваш ли? Казвам, че работи.

— Добре — отвърна Басов, — сега извикай Красноводск.

Той се вслуша в тракането на ключа и за пръв път изведнъж се усъмни. Кой знае защо, пред очите му се показаха зелени трептящи нишки, проточили се навсякъде из радиорубката. Те се извиваха над морето като лента на серпантина, но падаха във водата, преди да долетят до брега. „На всяка цена трябва да установим връзка…“ — помисли си той упорито и зелените нишки угаснаха.

Володя дълго трака с ключа, лакътят му трепереше, трепереше и перчемът на главата му. После завъртя копчето на приемника и лицето му придоби остър, съсредоточен израз, такъв, какъвто имаше винаги, като приемаше по слух. Високоговорителят засъска, изсвири и звънко забарабани, сякаш върху стъкло се бяха разсипали дребни мъниста.

Влезе шумно Проценко и замря на прага, затваряйки леко вратата. Високоговорителят замлъкна.

— Готово! — възкликна засиял Володя. — Казват, че слабо ни чуват. Ако знаеха с какво работим. Ще се скъсат от смях, ако разберат. Няма да повярват!

— Пък ти казваше, че няма да стане — подразни го Проценко. — Какво ли знаеш ти? Ех, ти!

Басов излезе на спардека, бавно местеше крака, сякаш бяха налети с олово. Той вдъхна студения въздух, вдигна глава и видя между разпокъсаните облаци ивица чисто звездно небе. Вятърът беше изразходвал вече необузданата си ярост и налиташе на пориви. От време на време настъпваше тишина и отчетливо се чуваше шумът на машините и крачките на дежурните по щурманския мостик.

„Да спя — помисли си Басов и очите му се затваряха. — Да се съблека и да се завия с одеялото… Не, нямам време за събличане. Ще сваля ботушите… — Пред очите му заплува низ от черни петна и самият той сякаш се въртеше, застанал на едно място, и плавно се спущаше надолу. — Сега вече непременно трябва да спя, само да погледна двигателите.“

Някой профуча по спардека и в тъмното налетя на Басов.

— Александър Иванович, откога ви търся — заговори мотористът Козов, като се хвана за копчетата на бушлата му. — Спомагателният двигател не е в ред, горивният отсекател се е развалил. Сега моторът развива бесни обороти, може да ни направи авария, Задоров съвсем се е разярил — лае и заплашва със съд, сякаш аз съм виновен… Да отидем, Александър Иванович, имайте добрината!

— Казваш, отсекателът се развалил? — питаше Басов по пътя. — А защо механикът не е спрял мотора? Истеричка с мустаци! Добре. Да се събудят електротехниците и старшият моторист от втората вахта. Бързо!

— Мустафа току-що се смени, Александър Иванович.

— Слушай какво ти говоря! Електротехниците да преминат на резервното осветление. Да се загаси моторът. Да се събудят Хюсеин и шлосерът Якубов. А ти не се тревожи, сега ще оправим всичко.

— Слушам, да се събудят… Колко ви търсих, Александър Иванович!

„Лоша организация — мислеше си Басов, докато вървеше към машинното отделение. — Дежурният механик се страхува от машините, нервничи и ругае мотористите, мотористите търчат по целия кораб, търсят старшия механик. Лоша организация… лошо ръководство. Всъщност аз съм лош организатор, защото без мен не могат да се оправят.“

Той не чувствуваше вече умора, в него закипя глухо раздразнение срещу дежурния механик, срещу мотористите, срещу самия себе си — раздразнение, което неволно го караше да бъде груб и рязък и събуждаше у подчинените му смесено чувство на страх и неприязън.

При вратата на машинното отделение стоеше Мустафа Хюсеин, гол до пояс, с женска забрадка. Той се протягаше, триеше очи и сънено се усмихваше.

— Побързайте — каза Басов, като погледна с отчужден поглед над лицето на моториста, — после ще успеем да си отспим. Какво чакате, когато в машинното има авария?

— Тебе чакам — промълви Хюсеин и продължи да се усмихва. — Бях вече там, спрях мотора и го прегледах. Повредил се е прекъсвачът, както и предполагах. Сега ще започнем да го оправяме… Пък ти се нахвърли отгоре ми. Опасен си!

— Кога успя? — измърмори почервенял Басов. — Казваш, започнали сте да го оправяте? Я гледай ти…

— Мен отдавна ме повикаха. Знаеш ли какво? Трябва да отидеш да спиш. Не може така — второ денонощие без сън. На, започна да се нахвърляш срещу хората.

— Ти не ми обръщай внимание — смутено се засмя Басов. — Всичко е от този проклет вятър!

— Аз не се сърдя. Само че иди все пак да спиш и не се пречкай. Излишните хора само пречат, нали сам казваш.

— Хо-хо! Пъдиш ме, значи? Няма как, отивам. А ти няма ли да се набодеш на нещо, Мустафа?

— Ами!

— Тогава, Мустафа, довиждане!

— Довиждане!

 

 

„Сега вече ще спя — мислеше Басов, като се връщаше по мостика. — Значи, никой не ме е очаквал, и без мен могат да се справят отлично. А организацията… не, организацията също не е лоша. Ето спрели двигателя, определили аварията и подготвили всичко, за да я отстранят. Едва ли аз щях да направя това по-бързо. Сред тях има много добри, такива като Хюсеин, и заедно по си ги бива, отколкото всеки поотделно, защото се допълват взаимно. Как можах да си помисля лошо за тях, като идвах насам? И какво именно можах да помисля? Не, просто безсъницата и вятърът ми се отразиха… вятърът!“